След един случай, на който бях свидетел, повярвах, че след

След един случай, на който бях очевидец, повярвах, че след гибелта си човек не може просто да изчезне. Душата му се трансформира в нещо друго и изпраща сигнали в живота ни, на които от време на време не обръщаме внимание…

С вуйна ми (сестрата на майка ми) бяхме най-хубави приятелки. Тя беше невероятна и най-хубавата вуйна в света. Откакто се помня, тя прекарваше време единствено с мен. Заедно с нея се разхождахме освен в парка, само че и пътувахме до други градове.

Леля работеше доста. И постоянно споделяше:

— Човек би трябвало да се движи, с цел да живее. А мързеливите бързо остаряват и умират.

След като приключих учебно заведение, отидох в университет в различен град. И вуйна ми първа научи за тази вест. Помня добре какво ми сподели:

— Ако учиш добре, ще стане човек от теб!

Помня, че тогава вуйна ми подари тиган, като сподели:

— Давам ти нещо потребно, тъй като в общежитието би трябвало да се чувстваш като вкъщи.

Когато пристигна време да отпътува за различен град да изучавам, се заклех на вуйна си, че ще й пиша писма. И в действителност, ние си кореспондирахме и си изпращахме същински писма. По това време нямаше мобилни телефони.

Опитвах да звъня на вуйна си най-малко два пъти седмично от елементарен стационарен телефон. Праве това от антрето на моето общежитие.

Спомням си добре деня, когато не можах да се свържа с вуйна си. Веднага се обадих на родителите си, с цел да разбере повода. Майка ми ми сподели:

— Леля ти влезе в болница, само че не е нещо съществено. Скоро ще бъде изписана и ще си е у дома.

Разбира се, бях смутена. Но утешителните думи на майка ми станаха най-хубавото успокоително за мен.

В общежитието споделях една стая с още две девойки. Бързо се сприятелихме и прекарвахме всички уикенди дружно. По това време спестявахме доста, тъй че сами си готвихме храната. Не сме определяли график на дежурствата. Ако някое от девойките беше свободно, то приготвяше обяд или вечеря.

В онази вечер девойките си пишеха домашните. А отидох в кухнята да сготвя картофи за вечеря.

Тъкмо когато се канех да сложа нарязаните картофи върху сгорещеното олио, тиганът на вуйна ми внезапно се разполови на две. И всичките картофи паднаха на пода.

Уплашено скочих от печката и се разкрещях. При писъка ми две от приятелките ми доттичаха в кухнята. Закрих очите си с ръце и започнах да рева. Момичетата започнаха да ме успокояват и споделяха:

— Няма за какво да се ядосваш за дреболии. Да си купим нов тиган и да сготвим нещо друго за вечеря.

Погледнах девойките през сълзи и споделих:

— Вие не разбирате, вуйна ми е умряла.

— Откъде знаеш? – попитаха ме приятелките ми. — Някой ти сподели ли?

Продължих да клатушкам глава и да споделям, че просто знам. Те ме посъветваха да не изобретявам нелепости. А аз държах на своето и се аргументирах, че вуйна ми е пристигнала при мен да се сбогуваме. И посредством подарения предмет тя ми даде знак.

Веднага се втурнах към антрето. И колкото и да се пробвах да се свържа с вуйна си, никой не отговаряше на телефона. Телефонът на родителите ми също мълчеше.

На идващия ден майка ми се обади и стартира да ме твърди, че всичко е наред, макар че вуйна ми е още в болничното заведение. Но от гласа на майка ми усещах, че има нещо.

Беше ми тежко на душата, само че се пробвах да се стегна, тъй като в този ден трябваше да се явя на изпит. И щом го минах, незабавно си взех билети за рейса и отидох при родителите ми.

Влизайки у дома, видях майка ми в черен шал. И разбрах, че бедата е пристигнала. Мама ми сподели, че вуйна ми е умряла в болничното заведение, само че не желали да ми кажат, с цел да не попречат на изпита ми.

След като съпоставих всички събития, разбрах, че вуйна ми е умряла тъкмо сега, в който дареният от нея тиган се спука. И това е бил нейният знак.