Синдромът на опиянението от властта е описван многократно през вековете.

Синдромът на опиянението от властта е описван неведнъж през вековете. Факт е, че доста хора губят разум и трезва мисъл попадайки на позиция, в която други хора зависят от тях.

Понякога обществото си затваря очите за тези очевидни деформации у личността, само че в обстановка на международна пандемия и отчайващо несъответстващи ограничения от страните по света това държание на взимащите решения (decision makers) няма по какъв начин да остане безотговорно и без реакция от хората, които цялостен живот работят в лабораториите в областта на имунологията, вирусологията и ваксинологията. Книжни бюрократи, служители, теоретици, математици, калкулаторджии, всевъзможни шефове, началници на нещо си, съветници и завеждащи се втурнаха да подпират страната в битката за доказване на личната им заможност, бюджет, позиция и изконно предпочитание за популярност в обществото, в което нямат други учредения да бъдат известни професионално.

Това даде опция на същото това общество да види какъв брой безпредметни хора заемат държавни и публични длъжности с големи искания без да имат и най-малкото съображение за това. А шамарът за тези хора беше доста явен и занапред от ден на ден ще се прояснява цялата непредвидливост, непросветеност, искрено измамничество и безспорна парвенющина – просто балона почва да се пука.

Разбрахме, че страните по този начин са структурирали своите администрации, че най-важния съставен елемент на държавен чиновник, отговарящ за здравната сигурност е безспорното единодушие с власт-имащия, неналичието на сериозно мнение и бурната пристрастеност за опазване на заеманата позиция. Просто е, нали?

Люшкахме се като опашката на хвърчило – постоянно дружно с хвърчилото, само че доста по-безконтролно, по-хаотично и още по-безсмислено. И в този момент, когато някой реши да издърпа хвърчилото на земята, тъй като към този момент е видно, че то няма да лети то ние, опашката, още се реем из облаците. Жалко е…

Разбра се – към този момент и публично, че тези зелени документи по никакъв метод не способстват възпирането на вируса, а единствено лимитират права, наложително карат хората да търсят способи за придобиването им и дават благоприятни условия на всеки админ да се усеща като феодал с власт, дадена му свише.

През отминалите 22 месеца доста хора ме питаха за какво го върша. Защо върша всичко това, за какво би трябвало да се боря против държавния уред, администрации, шефове на нещо си, здравни инспектори, министри и цялата тайфа от хора, които за нищо на света на желаят да опонират на формалния тренд, заложен от международната мода. А обяснението е доста просто – това е моят публичен контракт, написан в детството ми и подписан с приемането на дипломата ми за висше обучение от Софийския университет. Ще питате какъв е този контракт ли – в този момент ще ви го опиша.

Роден съм в неделя, в 14 часа следобед. Затова и пиша този текст в неделя. Възпитан съм да бъде почтен с хората, да не спекулирам с доверието им и да давам постоянно максимума от това, което мога. Един тип – да не се спестявам.

Всеки, който ме познава добре може да го удостовери – от детството ми, през учебното заведение, казармата, университета, та до работните ми места. Независимо дали ме харесват или не, хората знаят, че не се поддавам на изкушения, не клеветя, не се възползвам от благоприятни условия за корупция, всевластие или какъвто и да е повод за възползване и надзор над някого.

Научиха ме в фамилията ми, че качествата, които имам ме задължават в доста по-голяма степен от другите да давам това, което получавам. Колкото повече можеш и знаеш, толкоз повече си задължен да даваш, да помагаш и да подкрепяш тези, на които не е обещано това, което е обещано на теб. Същите тези хора, които нямат моите качества заплатиха моето обучение в учебното заведение и университета – аз съм просветен гратис с парите на обществото. Затова и съм длъжен на българското общество. Това е част от моя публичен контракт – всичко, което зная, придобия или науча в процеса на работата ми би трябвало да бъда споделено с хората, които са ме изпратили там, плащайки образованието ми.

Без да ви звучи патетично – такива са моите разбирания и към това съм се придържал през целия си живот. Работил съм постоянно най-малко двойно повече от това, за което ми е било плащано.

Работил съм и когато нищо не ми е било плащано. Изпълнявах и извършвам гратис маса публични функционалности като доброволец в комисии, комитети и държавни структури без да се усещам ощетен, излъган или подценен. Често оставях окуражени люде да тичат към следващата позиция, за която нямат качества, единствено поради опазване на мира, спокойствието и атмосферата. Понякога разбирах, че не е трябвало тези хора да бъдат оставяни да го вършат. Нищо.

Клиширано е да кажа, че не е значимо в какъв брой борби си победил, а в какъв брой борби си влезнал. Защото успеха постоянно зависи от конюнктурата, обстановката, силите и опциите. Но желанието – това зависи единствено от мен. Нямам желанието да бъда поругаван, унижаван или притискан от събитията. Но това е нищо спрямо ужаса, който бих изпитал в случай че се огледам в огледалото и там видя не индивида, който одобрявам, а презрян хитрец, приобщил се към властта и слугинстващ на тези, които са мощните на деня.

Ще не преставам да извършвам своя публичен контракт до края на тази пандемия а и след нея, ще демонстрирам на хората всичко, което считам за вярно и не мисля, че някой в тази страна може да ми забрани да върша това, което върша най-добре. Независимо дали това харесва или не на тези, които желаят да вкарат нацията до послушни консуматори на здравни документи.

И най-после няколко думи и за най-важните неща в живота. Битките за справедливост и независимост са нещо доста значимо, само че най-важното е когато се прибираш в дома си да знаеш, че някой ще отвори вратата, с цел да те посрещне. Борете се за околните си, за тези, които обичате и ви обичат.

Борете се за правата си по този начин, както в древността хората са се били по крепостните стени на градовете си, с цел да запазят своята независимост.

Няма по какъв начин да не благодаря на хората до мен – околните и синовете ми, сътрудниците, хората от Има Такъв Народ, приятелите и на безкрайната войска от непознати, които през цялото това време застанаха зад мен, което даде смисъл на всичко.

Борете се за свободата си, с цел да можете да изпиете утринното си кафе с обичан човек като свободни хора.

Андрей Чорбанов