Симона Дянкова: Лаура беше готова да стисне зъби, но г-жа Раева ни събра и ни каза, че рискът е огромен
Симона Дянкова, капитан на ансамбъла ни по художествена гимнастика, който завоюва златото на олимпийските игри в Токио, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+. Усмивки озариха лицата на българите, с помощта на пет даровити девойки, превърнати в несломим отбор от треньора Весела Димитрова и от грандамата на художествената ни гимнастика Илиана Раева. Ансамбълът на процедура слезе от сцената на върха, само че не съумя да прибави към олимпийското злато и купа от международното в Япония. Отборът бе възпрепятстван от присъединяване поради сериозната контузия на Лаура Траатс.
- Симона, здравей! Щастливи сме, че одобри поканата ни за посещение в предаването „ Код Спорт “! Първо да те попитаме по какъв начин си?
- Благодаря доста за поканата. Добре съм, към този момент публично не съм гимнастичка и се усещам добре.
- Имаше ли отчаяние от обстоятелството, че ти и съотборничките ти не успяхте да участвате на международното състезание в Япония?
- Да, несъмнено, че имаше леко отчаяние, защото бяхме в действителност доста добре готови. Бяхме подготвени, отидохме, изкарахме една цяла подготовка. Хората видяха, че сме готови и никога не сме се отказали след златния олимпийски орден. Но знаем, че това беше най-правилното решение, тъй че не съжаляваме. Горчивинаката, че не успяхме още веднъж да излезем на килима като тим на огромно съревнование, каквото беше международното състезание, я има, само че е напълно дребна.
- А по кое време стана ясно, че пропускате шампионата на планетата?
- След първия подготвителен ден, бяхме на две тренировки. Вечерта ни събраха в една от стаите и госпожа Раева ни сподели, че ни стопира, защото контузията на Лаура в действителност доста се беше обострила и рискът беше голям. Мисля, че взеха най-правилното решение – да прекратим, да не поемаме този голям риск, тъй като в действителност завършихме по най-хубавия метод на олимпиадата и взехме най-големия орден, за който постоянно сме мечтали, тъй че нямахме толкоз какво да губим.
- А по какъв начин реагира Лаура Траатс? Ти написа, че тя е била подготвена да се състезава, макар че е била контузена.
- Да, всички ние сме спортисти и знаем какъв брой доста ни коства да се подготвим и да отидем на съревнование. Знаех, че тя ще стиска зъби до последно, до момента в който не я спрат. Тя сама нямаше да се откаже, макар че знаеше какъв брой огромен е рискът. Но ѝ беше доста гадно, тъй като към този момент беше търпяла тази болежка, към този момент бяхме там и знаехме, че можем да се оправим. Беше ѝ гадно, че не успяхме да вземем присъединяване.
- Изненада ли ви реакцията на хората, когато се разбра, че пропускате шампионата на планетата? Много от тях ви окуражиха, просто вие сте любимките на България.
- Със сигурност не съм видяла всички мнения, само че от тези, които видях, хората ни подкрепяха. Казваха ни, че ние към този момент сме златни девойки, че към този момент сме взели това, което желаеме. И това съревнование няма да е отчаяние нито за тях, нито за нас, в случай че го пропуснем, за което им благодарим, тъй като това имахме потребност да чуем. Много искахме да участваме, това ни беше още една фантазия – да станем международни шампионки. Но не беше драма, че спряхме, тъй като знаехме какъв брой по-лоши неща можеха да станат, в случай че бяхме траяли. Това, че към този момент си бяхме сбъднали фантазията, ни оказа помощ.
- Какво си казахте, когато си тръгнахте от страната, в която сбъднахте най-голямата фантазия – спечелихте олимпийското злато? Трябва да споменем, че вие се готвехте да приключите кариерата си с още едно злато, тъкмо от шампионата на планетата.
- Точно в Япония, да. Ами, щастливи сме. Удовлетворени сме от цялостната кариера, ще можем да създадем един прекрасен бенефис. Когато си тръгвахме, си казахме, че всичко е имало смисъл. Всички неща, които сме изтърпели, всичко, през което сме минали не е било на вятъра, имало е някакъв смисъл и се радваме, че стигнахме до олимпиадата. Наистина имаше голяма възможност тя изобщо да не се организира. Постоянно излизаха нови и нови вести, че олимпиадата може да не се състои заради създалата се обстановка с COVID-19. Това доста ни натоварваше, аз персонално не желаех да слушам такива вести, тъй като ми влияеха доста зле. Когато някой ми кажеше, че не се знае дали ще има олимпиада, отговарях: „ Не, апелирам ви се, ще има олимпиада сигурно. “ Когато отидохме там, аз им написах нещо, което приключи с „ това е нашата олимпиада “ и фактът, че към този момент сме там е една дребна победа. А и приключи по най-хубавия метод, тъй че бяхме доста щастливи.
- Какво значи да си капитан на ансамбъла ни по художествена гимнастика? Какво се крие зад това самопризнание?
- Това беше огромно самопризнание от моите съотборнички да ме изберат. Показаха, че ми имат вяра и ме следваха през всичките пет години. Но си е в действителност голяма отговорност. Чувствам се виновна за всичко, което става в тима. Освен привилегия, си е и отговорност.
- Ти ли си основният договарящ, когато има някакви въпроси с госпожа Раева и с треньорския щаб?
- Да, общо взето аз съм парламентьорът, който насочва нещата.
- Можеш ли да определиш всяка една от твоите съотборнички?
- По величина ще стартира. За Лаура мога да кажа, че е един доста добър и виновен човек, който постоянно има проект. Сигурна съм, че в случай че продължава по този метод, а тя ще продължава да е толкоз виновна и отдадена на всичко, което прави, няма метод да не успее. Стефи е един доста чист човек, който се уповава на своята религия и мисля, че това доста ѝ оказва помощ в живота. Не почнах по величина, тя е най-малката в нашия тим, която влезе като запаса, само че в действителност избави тима и се оправи доста добре. Мадлен е може би най-трудният темперамент от нашия тим. Тя е бунтовник, постоянно ми се е налагало да беседвам с нея, да оправям нещата сред нея и нашата треньорка, само че е един човек, на който в действителност можеш доста да разчиташ и е подготвен на всичко за приятелите си. Остана Ерчето, тя влезе последна в нашия тим. Също избави тима заради травмата на Ели, тя се вписа доста бързо и доста добре. Много е сладка и миличка.
- Отново си дружно с девойките в залата по художествена гимнастика – защо се подготвяте? Спомена за бенефис – по кое време ще бъде той?
- Да, сега се приготвяме за бенефиса и в същото време за един театър в Испания. На 20 ноември ни чакат всички наши испански почитатели. Бенефисът ще е на 16 декември в зала „ Арена Армеец “. Предстои в действителност един величествен театър.
- Какво чувстваш, когато виждаш любовта на хората на всички места в нашата страна?
- Нашият тим в действителност се радва на много огромна обич. Още през цялото време получихме едно самопризнание от всички фенове и почитатели на художествената гимнастика. Това постоянно доста ни е пособие, защото когато не сме успявали, не сме имали нищо друго, с изключение на поддръжка от тяхна страна. Винаги са ни казвали, че сме най-хубавите, че идващият път ще успеем. И най-много, че ще успеем тогава, когато най-вече желаеме, както и стана. Искам да благодаря на всички хора, които бяха до нас през тези пет години и непрекъснато ни подкрепяха.
- Сега ще те върна при започване на кариерата ти. Малката Симона е част от варненския клуб „ Чар “, а първият ти треньор е легендата Мария Чиприянова. Кой е най-яркият ти спомен?
- Помня, когато мама ме заведе в залата при госпожа Чиприянова, бях на шест годинки. Помня много неща. Най-ярък спомен ми се обрисува, когато всички учехме едно изхвърляне и ловене на топката с краката. На всички им се получаваше, а на мен – не. Нито един път не хванах. Бях като машинка – мятам и изтървавам. Така и не хванах топката този ден, само че в следствие ми се получи.
- Каква е заслугата на персоналната ти треньорка Филипа Филипова да станеш звезда в художествената гимнастика?
- Тя има една от най-големите заслуги за моите триумфи, защото тя видя нещо в мен, когато бях дребна. Взе ме от госпожа Чиприянова, стартира да ме тренира и до последно беше с мен през моя път, който не беше по никакъв начин лек. Доста пъти пробвах да вляза в националния тим несполучливо. Тя постоянно беше до мен, до момента в който най-после към този момент влязох в националния тим и продължих да се боря за мястото си в него. Когато имах компликации, тя постоянно беше до мен и ми помагаше доста.
- Какво е тя за теб – повече треньор или повече другар?
- Когато упражнявах във Варна при нея, си беше повече треньор, защото всеки ден ми беше треньор. Но по-късно, когато се отделих и пристигнах в София, мога да кажа, че тя е един доста добър мой другар.
- Започваш като самостоятелна състезателка, а в следствие си част от ансамбъла – кое наложи тази смяна?
- Да, бях извикана да бъда запаса на предходния тим – девойките, които завоюваха бронзов орден в Рио. Но много преди тази олимпиада, аз се върнах още веднъж да упражнявам самостоятелно и към този момент мислех за идващия цикъл по какъв начин аз вероятно ще се състезавам самостоятелно. Но се получи по този начин, че пристигна време за теста за новия тимове и се явих на него. Още не знаех какво ще върша – самостоятелно или отбор. Помня по какъв начин един ден госпожа Раева пристигна в залата и ме пита: „ Симона, ти отбор или самостоятелно, какво ще правиш? “ Тогава очевидно към този момент съм била взела решението, тъй като споделих, че оставам в ансамбъла. В момента, в който ни събраха, с всички тези девойки и с госпожа Весела Димитрова, аз усетих нещо по-специално във въздуха и взех решение, че това е моето място. Там ми харесваше и взех вярното решение.
- Какви компликации трябваше да преодолееш през тези 20 години в залата?
- Може би всеки състезател споделя, че е преодолял доста компликации. Аз през цялото време в никакъв случай не съм била от гимнастичките, на които всичко им се получава елементарно и вратите им са необятно отворени. За всичко, което съм желала да реализира, съм минавала през доста компликации. Самият факт, че на 26 години приключвам спортната си кариера, а моите колежки са с по седем години по-малки, значи че при мен нещата са станали малко по-трудно, малко повече време ми е лишило. Но мисля, че всяко едно нещо ме е научило на доста други неща и са ме подготвили за това, което ме чака. Аз съм изчакала тези девойки, тъй като в действителност съм сигурна, че тъкмо с тях е трябвало да отидем на тази олимпиада, с цел да се получи тази магия и да вземем златния орден.
- Симона, кажи какво остава прикрито за хората, които виждат единствено едни усмихнати девойки, които излизат да изпълнят следващото комбиниране?
- За хората постоянно остава прикрит трудът, който ние ежедневно поставяме в залата. Тренировките не са ни от обичаната част, несъмнено. Това са ежедневни тренировки, в които ние вършим безусловно едно и също, едно и също. На всеки му писва, само че когато имаш цел и знаеш какво би трябвало да правиш, с цел да ти се получи, това някак си те държи, както и вярата, че ще успееш.
- Кое най-вече ти тежеше през този интервал? Имаше ли моменти, когато си била на крачка от отдръпване от художествената гимнастика?
- Аз съм подобен човек, че когато кажа, че ще се откажа, няма да са просто празни приказки, а в действителност ще се откажа. Така че в никакъв случай не съм била толкоз последна. Да, имало е моменти, в които всеки от афект хвърля всичко и споделя „ не мога повече “. Но не съм задълбавала доста в такива моменти и в действителност да мисля за отричане. От момента, в който се събрахме петте, постоянно доста сме си помагали една на друга и ни е било по-лесно, тъй че не е имало неща, които да ми тежат.
- Тежки травми имала ли си?
- Ето, към този момент завърших със спорта и мога умерено да кажа, че през всичките тези години не съм страдала от тежки травми, за което съм доста признателна.
- Защо обичаш да казваш, че човек би трябвало да има вяра в това, което прави?
- Защото това му дава смисъл да продължава и ежедневно да се труди за това, което желае да получи. Ако нямаш религия, ти ще си безусловно нестимулиран. На нас ни се струпаха много неща, които ни накараха да се разколебаем. Дори преди олимпиадата имахме съревнование – европейското състезание във Варна, на което допуснахме доста огромни неточности. Беше доста малко преди олимпиадата, което ни разклати. Но трябваше само да имаме вяра, че когато пристигна моментът да излезем на олимпиадата, тогава нещата ще се получат.
- Твърде постоянно приказваме за тази олимпиада и за най-големия ви триумф. Това е върхът, несъмнено, за теб и девойките от ансамбъла, само че по кое време осъзна тъкмо какво сте постигнали?
- Със сигурност не беше, когато се случи, тъй като тогава съгласно мен никой не знаеше какво се случва. Крещяхме единствено: „ Стана! Получи се! Първи сме! Не можем да повярваме! “ Но не мисля, че някой е осъзнавал какъв брой исторически е този орден, защото в действителност е първият за художествената гимнастика на България. А и може би още не сме осъзнали изцяло.
- Изненада ли те реакцията на съветския тим?
- В интерес на истината до една степен, да, защото не чаках толкоз дълго откакто към този момент е минало надпреварата да продължат тези мнения от тяхна страна. Но всеки знае, че Русия се готвеше за олимпийски шампионки. Нормално е да има неодобрение в тях и да търсят по някакъв метод да омаловажат нашия труд и нашия триумф.
- Кое беше най-трудно на тази олимпиада за теб?
- Най-трудно беше да преодолееш всички страсти, които бушуват в теб, да излезеш на килима и да си безусловно невъзмутим, спокоен и съсредоточен, с цел да направиш това, което би трябвало.
- Как се реализира всичко това, за което приказваш?
- Всичко това се реализира всеки ден в залата като упражняваме всевъзможни обстановки. Г-жа Димитрова се е погрижила да не сме доста спокойни, да имаме непрекъснато напрежение, с цел да можем когато отидем и в действителност напрежението е голямо, да се оправим.
- Как реагираш на неправилните съдийски решения, тъй като вашият спорт е доста индивидуален? Когато един човек тренира, тренира и най-после не получава съответна оценка, това просто го убива…
- По принцип не разясня съдийството, защото това не е наша работа. Ние би трябвало да създадем това, което се желае от нас, само че е много неприятно, когато знаеш, че си по-добър, а и хората го виждат, само че не си оценен. Не е доста прелестно, да.
- На закриването на игрите носеше знамето на България – какво е чувството?
- Голяма чест е за мен. Това си го бях поискала още преди пет години, когато завърши предходният тим и Михаела Маевска носеше знамето. Не знам по какъв начин стана, тъй като си представях тъкмо по този начин финала на олимпийските игри – със златен орден и по какъв начин ще нося знамето. В интерес на истината всички други спортисти си бяха тръгнали, тъй че може би улесниха избора, само че въпреки всичко се получи и бях доста щастлива. Това, че носих знамето, в действителност беше огромна чест. Спектакълът за закриването беше величествен.
- Изненада ли те посрещането в България? Очаквахте ли да има толкоз доста хора, толкоз доста наслада и обич към вас?
- Със сигурност не чакахме толкоз доста хора. Не чакахме да се случи на открито, постоянно посрещанията са били вътре на летището, само че в този момент може би поради ограниченията това се случи на открито. Имаше в действителност ужасно доста хора, доста дарове, плакати от всички деца, доста се бяха постарали. Виждах по какъв начин ни се възхищават, което доста ни радва, тъй като те са идващите. Радвам се, че ние сме добър образец за дребните деца.
- Къде е златният олимпийски орден?
- Вкъщи. Направила съм му особено местенце с всякакви предмети, които ми припомнят за олимпиадата.
- Очертава се една незабравима година за теб. Получи предложение за брак от твоя другар Никола Яначков – уместно място ли бе избрал и съумя ли да те изненада?
- Със сигурност мястото беше уместно. Аз доста одобрявам Италия, в действителност почивката ни мина доста добре. Беше доста интензивно, не мога да я нарека отмора, защото ние не се спряхме. Въобще не съм мислила, че той може в този момент да реши да ми предложи, тъй че в действителност беше огромна изненада.
- Класиката се завръща – футболист взима за жена състезателка по художествена гимнастика. Асоциацията е ясна – Наско Сираков и Илиана Раева.
- Ами, той от дълго време към този момент не е футболист, само че това, че е бил в огромния спорт, мисля, че и на мен доста ми оказа помощ, защото доста ме разбираше през всички тези години, в които упражнявах. Беше до мен и като състезател ме разбираше и ми помагаше.
- Как се резервира една такава връзка, когато ти си по 10-12 часа в залата, непрестанно на лагери?
- Точно това, че той знаеше защо става въпрос. Знаеше каква е моята цел и фантазия, поддържаше ме на 100% и ме разбираше.
- Какъв човек е Илиана Раева?
- За Илиана Раева могат да се пишат книги. Тя е в действителност един доста забавен човек. Хем е виновен човек, от който в действителност можеш да научиш доста, в същото време е доста занимателна и може да се смееш до сълзи. Човек, който умее доста добре да стимулира.
- Какво би взела от нейния темперамент?
- Бих взела нейните лидерски качества. Тя е човек, който в действителност умее да води, да стимулира и да дава най-хубавото от себе си, с цел да върви напред всичко, с което се захване.
- Симона, без какво не можеш? Със сигурност не е художествената гимнастика…
- Не мога без хората, които обичам. Мисля, че всички ние не можем без това.
- Кой първи ти честити златния орден в Токио?
- Тъй като в залата нямах интернет, сега, в който се прибрах в олимпийското село, започнах да звъня наред. Не помня на кого звъннах първо, само че се обадих на майка ми, на сестра ми, на приятеля ми и на персоналната ми треньорка, както и на други другари. Всички диалози започваха първо с медала, след което се показвах.
- Майка ти има ли нерви да гледа твоите съчетания?
- О, не. Беше се събрала с моята персонална треньорка Филипа Филипова в нас и са гледали квалификациите, само че финалите тя не ги е гледала, била е в другата стая.
- Какво е за теб Варна и „ Спортпалас “?
- Аз ги диференцирам двете неща. „ Спортпалас “ е едно място, на което мина доста огромна част от нашата подготовка. Мисля, че всеки един лагер там ни беше доста потребен, защото всякога, когато се връщахме в София след лагер на „ Спортпалас “, бяхме доста напреднали. Едно място, което свързвам със ужасно доста неща – и положителни, и не до такава степен положителни страсти. Но Варна е моят роден град, който доста обичам и всякога се връщам с голямо предпочитание там. Винаги доста ми харесва.
- Загуби ли българският спектакъл, че не можа да сбъднеш детската си фантазия да станеш актриса?
- Не мога да кажа дали ще съм добра актриса. Със сигурност имам някакви актьорски заложби, съдейки по хората. Всички ми споделят: „ Ти трябваше да станеш актриса! “ Може и изобщо да не ставам за това, само че сигурно бих пробвала, тъй като ми е доста забавно.
- Мислила ли си с какво ще се занимаваш след края на кариерата ти? Вече виждам, че може да запишеш НАТФИЗ, само че нещо друго мислила ли си?
- Не знам.
- Труден избор ли е, тъй като до момента твоето всекидневие е било ясно, само че оттук насетне всичко се трансформира радикално?
- Да, и в случай че си решил в друга посока, всичко е ново. Ще е много мъчно. Засега няма да потеглям незабавно да ставам треньорка, може би това ще се случи по-нататък вероятно. Не мога да кажа, тъй като в действителност за мен е прекомерно рано, само че времето ще покаже. Аз съм човек, който не може да стои у дома на едно място, непрекъснато би трябвало да прави нещо, тъй че мисля, че бързо ще се преориентирам.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Благодаря доста!
- Симона, здравей! Щастливи сме, че одобри поканата ни за посещение в предаването „ Код Спорт “! Първо да те попитаме по какъв начин си?
- Благодаря доста за поканата. Добре съм, към този момент публично не съм гимнастичка и се усещам добре.
- Имаше ли отчаяние от обстоятелството, че ти и съотборничките ти не успяхте да участвате на международното състезание в Япония?
- Да, несъмнено, че имаше леко отчаяние, защото бяхме в действителност доста добре готови. Бяхме подготвени, отидохме, изкарахме една цяла подготовка. Хората видяха, че сме готови и никога не сме се отказали след златния олимпийски орден. Но знаем, че това беше най-правилното решение, тъй че не съжаляваме. Горчивинаката, че не успяхме още веднъж да излезем на килима като тим на огромно съревнование, каквото беше международното състезание, я има, само че е напълно дребна.
- А по кое време стана ясно, че пропускате шампионата на планетата?
- След първия подготвителен ден, бяхме на две тренировки. Вечерта ни събраха в една от стаите и госпожа Раева ни сподели, че ни стопира, защото контузията на Лаура в действителност доста се беше обострила и рискът беше голям. Мисля, че взеха най-правилното решение – да прекратим, да не поемаме този голям риск, тъй като в действителност завършихме по най-хубавия метод на олимпиадата и взехме най-големия орден, за който постоянно сме мечтали, тъй че нямахме толкоз какво да губим.
- А по какъв начин реагира Лаура Траатс? Ти написа, че тя е била подготвена да се състезава, макар че е била контузена.
- Да, всички ние сме спортисти и знаем какъв брой доста ни коства да се подготвим и да отидем на съревнование. Знаех, че тя ще стиска зъби до последно, до момента в който не я спрат. Тя сама нямаше да се откаже, макар че знаеше какъв брой огромен е рискът. Но ѝ беше доста гадно, тъй като към този момент беше търпяла тази болежка, към този момент бяхме там и знаехме, че можем да се оправим. Беше ѝ гадно, че не успяхме да вземем присъединяване.
- Изненада ли ви реакцията на хората, когато се разбра, че пропускате шампионата на планетата? Много от тях ви окуражиха, просто вие сте любимките на България.
- Със сигурност не съм видяла всички мнения, само че от тези, които видях, хората ни подкрепяха. Казваха ни, че ние към този момент сме златни девойки, че към този момент сме взели това, което желаеме. И това съревнование няма да е отчаяние нито за тях, нито за нас, в случай че го пропуснем, за което им благодарим, тъй като това имахме потребност да чуем. Много искахме да участваме, това ни беше още една фантазия – да станем международни шампионки. Но не беше драма, че спряхме, тъй като знаехме какъв брой по-лоши неща можеха да станат, в случай че бяхме траяли. Това, че към този момент си бяхме сбъднали фантазията, ни оказа помощ.
- Какво си казахте, когато си тръгнахте от страната, в която сбъднахте най-голямата фантазия – спечелихте олимпийското злато? Трябва да споменем, че вие се готвехте да приключите кариерата си с още едно злато, тъкмо от шампионата на планетата.
- Точно в Япония, да. Ами, щастливи сме. Удовлетворени сме от цялостната кариера, ще можем да създадем един прекрасен бенефис. Когато си тръгвахме, си казахме, че всичко е имало смисъл. Всички неща, които сме изтърпели, всичко, през което сме минали не е било на вятъра, имало е някакъв смисъл и се радваме, че стигнахме до олимпиадата. Наистина имаше голяма възможност тя изобщо да не се организира. Постоянно излизаха нови и нови вести, че олимпиадата може да не се състои заради създалата се обстановка с COVID-19. Това доста ни натоварваше, аз персонално не желаех да слушам такива вести, тъй като ми влияеха доста зле. Когато някой ми кажеше, че не се знае дали ще има олимпиада, отговарях: „ Не, апелирам ви се, ще има олимпиада сигурно. “ Когато отидохме там, аз им написах нещо, което приключи с „ това е нашата олимпиада “ и фактът, че към този момент сме там е една дребна победа. А и приключи по най-хубавия метод, тъй че бяхме доста щастливи.
- Какво значи да си капитан на ансамбъла ни по художествена гимнастика? Какво се крие зад това самопризнание?
- Това беше огромно самопризнание от моите съотборнички да ме изберат. Показаха, че ми имат вяра и ме следваха през всичките пет години. Но си е в действителност голяма отговорност. Чувствам се виновна за всичко, което става в тима. Освен привилегия, си е и отговорност.
- Ти ли си основният договарящ, когато има някакви въпроси с госпожа Раева и с треньорския щаб?
- Да, общо взето аз съм парламентьорът, който насочва нещата.
- Можеш ли да определиш всяка една от твоите съотборнички?
- По величина ще стартира. За Лаура мога да кажа, че е един доста добър и виновен човек, който постоянно има проект. Сигурна съм, че в случай че продължава по този метод, а тя ще продължава да е толкоз виновна и отдадена на всичко, което прави, няма метод да не успее. Стефи е един доста чист човек, който се уповава на своята религия и мисля, че това доста ѝ оказва помощ в живота. Не почнах по величина, тя е най-малката в нашия тим, която влезе като запаса, само че в действителност избави тима и се оправи доста добре. Мадлен е може би най-трудният темперамент от нашия тим. Тя е бунтовник, постоянно ми се е налагало да беседвам с нея, да оправям нещата сред нея и нашата треньорка, само че е един човек, на който в действителност можеш доста да разчиташ и е подготвен на всичко за приятелите си. Остана Ерчето, тя влезе последна в нашия тим. Също избави тима заради травмата на Ели, тя се вписа доста бързо и доста добре. Много е сладка и миличка.
- Отново си дружно с девойките в залата по художествена гимнастика – защо се подготвяте? Спомена за бенефис – по кое време ще бъде той?
- Да, сега се приготвяме за бенефиса и в същото време за един театър в Испания. На 20 ноември ни чакат всички наши испански почитатели. Бенефисът ще е на 16 декември в зала „ Арена Армеец “. Предстои в действителност един величествен театър.
- Какво чувстваш, когато виждаш любовта на хората на всички места в нашата страна?
- Нашият тим в действителност се радва на много огромна обич. Още през цялото време получихме едно самопризнание от всички фенове и почитатели на художествената гимнастика. Това постоянно доста ни е пособие, защото когато не сме успявали, не сме имали нищо друго, с изключение на поддръжка от тяхна страна. Винаги са ни казвали, че сме най-хубавите, че идващият път ще успеем. И най-много, че ще успеем тогава, когато най-вече желаеме, както и стана. Искам да благодаря на всички хора, които бяха до нас през тези пет години и непрекъснато ни подкрепяха.
- Сега ще те върна при започване на кариерата ти. Малката Симона е част от варненския клуб „ Чар “, а първият ти треньор е легендата Мария Чиприянова. Кой е най-яркият ти спомен?
- Помня, когато мама ме заведе в залата при госпожа Чиприянова, бях на шест годинки. Помня много неща. Най-ярък спомен ми се обрисува, когато всички учехме едно изхвърляне и ловене на топката с краката. На всички им се получаваше, а на мен – не. Нито един път не хванах. Бях като машинка – мятам и изтървавам. Така и не хванах топката този ден, само че в следствие ми се получи.
- Каква е заслугата на персоналната ти треньорка Филипа Филипова да станеш звезда в художествената гимнастика?
- Тя има една от най-големите заслуги за моите триумфи, защото тя видя нещо в мен, когато бях дребна. Взе ме от госпожа Чиприянова, стартира да ме тренира и до последно беше с мен през моя път, който не беше по никакъв начин лек. Доста пъти пробвах да вляза в националния тим несполучливо. Тя постоянно беше до мен, до момента в който най-после към този момент влязох в националния тим и продължих да се боря за мястото си в него. Когато имах компликации, тя постоянно беше до мен и ми помагаше доста.
- Какво е тя за теб – повече треньор или повече другар?
- Когато упражнявах във Варна при нея, си беше повече треньор, защото всеки ден ми беше треньор. Но по-късно, когато се отделих и пристигнах в София, мога да кажа, че тя е един доста добър мой другар.
- Започваш като самостоятелна състезателка, а в следствие си част от ансамбъла – кое наложи тази смяна?
- Да, бях извикана да бъда запаса на предходния тим – девойките, които завоюваха бронзов орден в Рио. Но много преди тази олимпиада, аз се върнах още веднъж да упражнявам самостоятелно и към този момент мислех за идващия цикъл по какъв начин аз вероятно ще се състезавам самостоятелно. Но се получи по този начин, че пристигна време за теста за новия тимове и се явих на него. Още не знаех какво ще върша – самостоятелно или отбор. Помня по какъв начин един ден госпожа Раева пристигна в залата и ме пита: „ Симона, ти отбор или самостоятелно, какво ще правиш? “ Тогава очевидно към този момент съм била взела решението, тъй като споделих, че оставам в ансамбъла. В момента, в който ни събраха, с всички тези девойки и с госпожа Весела Димитрова, аз усетих нещо по-специално във въздуха и взех решение, че това е моето място. Там ми харесваше и взех вярното решение.
- Какви компликации трябваше да преодолееш през тези 20 години в залата?
- Може би всеки състезател споделя, че е преодолял доста компликации. Аз през цялото време в никакъв случай не съм била от гимнастичките, на които всичко им се получава елементарно и вратите им са необятно отворени. За всичко, което съм желала да реализира, съм минавала през доста компликации. Самият факт, че на 26 години приключвам спортната си кариера, а моите колежки са с по седем години по-малки, значи че при мен нещата са станали малко по-трудно, малко повече време ми е лишило. Но мисля, че всяко едно нещо ме е научило на доста други неща и са ме подготвили за това, което ме чака. Аз съм изчакала тези девойки, тъй като в действителност съм сигурна, че тъкмо с тях е трябвало да отидем на тази олимпиада, с цел да се получи тази магия и да вземем златния орден.
- Симона, кажи какво остава прикрито за хората, които виждат единствено едни усмихнати девойки, които излизат да изпълнят следващото комбиниране?
- За хората постоянно остава прикрит трудът, който ние ежедневно поставяме в залата. Тренировките не са ни от обичаната част, несъмнено. Това са ежедневни тренировки, в които ние вършим безусловно едно и също, едно и също. На всеки му писва, само че когато имаш цел и знаеш какво би трябвало да правиш, с цел да ти се получи, това някак си те държи, както и вярата, че ще успееш.
- Кое най-вече ти тежеше през този интервал? Имаше ли моменти, когато си била на крачка от отдръпване от художествената гимнастика?
- Аз съм подобен човек, че когато кажа, че ще се откажа, няма да са просто празни приказки, а в действителност ще се откажа. Така че в никакъв случай не съм била толкоз последна. Да, имало е моменти, в които всеки от афект хвърля всичко и споделя „ не мога повече “. Но не съм задълбавала доста в такива моменти и в действителност да мисля за отричане. От момента, в който се събрахме петте, постоянно доста сме си помагали една на друга и ни е било по-лесно, тъй че не е имало неща, които да ми тежат.
- Тежки травми имала ли си?
- Ето, към този момент завърших със спорта и мога умерено да кажа, че през всичките тези години не съм страдала от тежки травми, за което съм доста признателна.
- Защо обичаш да казваш, че човек би трябвало да има вяра в това, което прави?
- Защото това му дава смисъл да продължава и ежедневно да се труди за това, което желае да получи. Ако нямаш религия, ти ще си безусловно нестимулиран. На нас ни се струпаха много неща, които ни накараха да се разколебаем. Дори преди олимпиадата имахме съревнование – европейското състезание във Варна, на което допуснахме доста огромни неточности. Беше доста малко преди олимпиадата, което ни разклати. Но трябваше само да имаме вяра, че когато пристигна моментът да излезем на олимпиадата, тогава нещата ще се получат.
- Твърде постоянно приказваме за тази олимпиада и за най-големия ви триумф. Това е върхът, несъмнено, за теб и девойките от ансамбъла, само че по кое време осъзна тъкмо какво сте постигнали?
- Със сигурност не беше, когато се случи, тъй като тогава съгласно мен никой не знаеше какво се случва. Крещяхме единствено: „ Стана! Получи се! Първи сме! Не можем да повярваме! “ Но не мисля, че някой е осъзнавал какъв брой исторически е този орден, защото в действителност е първият за художествената гимнастика на България. А и може би още не сме осъзнали изцяло.
- Изненада ли те реакцията на съветския тим?
- В интерес на истината до една степен, да, защото не чаках толкоз дълго откакто към този момент е минало надпреварата да продължат тези мнения от тяхна страна. Но всеки знае, че Русия се готвеше за олимпийски шампионки. Нормално е да има неодобрение в тях и да търсят по някакъв метод да омаловажат нашия труд и нашия триумф.
- Кое беше най-трудно на тази олимпиада за теб?
- Най-трудно беше да преодолееш всички страсти, които бушуват в теб, да излезеш на килима и да си безусловно невъзмутим, спокоен и съсредоточен, с цел да направиш това, което би трябвало.
- Как се реализира всичко това, за което приказваш?
- Всичко това се реализира всеки ден в залата като упражняваме всевъзможни обстановки. Г-жа Димитрова се е погрижила да не сме доста спокойни, да имаме непрекъснато напрежение, с цел да можем когато отидем и в действителност напрежението е голямо, да се оправим.
- Как реагираш на неправилните съдийски решения, тъй като вашият спорт е доста индивидуален? Когато един човек тренира, тренира и най-после не получава съответна оценка, това просто го убива…
- По принцип не разясня съдийството, защото това не е наша работа. Ние би трябвало да създадем това, което се желае от нас, само че е много неприятно, когато знаеш, че си по-добър, а и хората го виждат, само че не си оценен. Не е доста прелестно, да.
- На закриването на игрите носеше знамето на България – какво е чувството?
- Голяма чест е за мен. Това си го бях поискала още преди пет години, когато завърши предходният тим и Михаела Маевска носеше знамето. Не знам по какъв начин стана, тъй като си представях тъкмо по този начин финала на олимпийските игри – със златен орден и по какъв начин ще нося знамето. В интерес на истината всички други спортисти си бяха тръгнали, тъй че може би улесниха избора, само че въпреки всичко се получи и бях доста щастлива. Това, че носих знамето, в действителност беше огромна чест. Спектакълът за закриването беше величествен.
- Изненада ли те посрещането в България? Очаквахте ли да има толкоз доста хора, толкоз доста наслада и обич към вас?
- Със сигурност не чакахме толкоз доста хора. Не чакахме да се случи на открито, постоянно посрещанията са били вътре на летището, само че в този момент може би поради ограниченията това се случи на открито. Имаше в действителност ужасно доста хора, доста дарове, плакати от всички деца, доста се бяха постарали. Виждах по какъв начин ни се възхищават, което доста ни радва, тъй като те са идващите. Радвам се, че ние сме добър образец за дребните деца.
- Къде е златният олимпийски орден?
- Вкъщи. Направила съм му особено местенце с всякакви предмети, които ми припомнят за олимпиадата.
- Очертава се една незабравима година за теб. Получи предложение за брак от твоя другар Никола Яначков – уместно място ли бе избрал и съумя ли да те изненада?
- Със сигурност мястото беше уместно. Аз доста одобрявам Италия, в действителност почивката ни мина доста добре. Беше доста интензивно, не мога да я нарека отмора, защото ние не се спряхме. Въобще не съм мислила, че той може в този момент да реши да ми предложи, тъй че в действителност беше огромна изненада.
- Класиката се завръща – футболист взима за жена състезателка по художествена гимнастика. Асоциацията е ясна – Наско Сираков и Илиана Раева.
- Ами, той от дълго време към този момент не е футболист, само че това, че е бил в огромния спорт, мисля, че и на мен доста ми оказа помощ, защото доста ме разбираше през всички тези години, в които упражнявах. Беше до мен и като състезател ме разбираше и ми помагаше.
- Как се резервира една такава връзка, когато ти си по 10-12 часа в залата, непрестанно на лагери?
- Точно това, че той знаеше защо става въпрос. Знаеше каква е моята цел и фантазия, поддържаше ме на 100% и ме разбираше.
- Какъв човек е Илиана Раева?
- За Илиана Раева могат да се пишат книги. Тя е в действителност един доста забавен човек. Хем е виновен човек, от който в действителност можеш да научиш доста, в същото време е доста занимателна и може да се смееш до сълзи. Човек, който умее доста добре да стимулира.
- Какво би взела от нейния темперамент?
- Бих взела нейните лидерски качества. Тя е човек, който в действителност умее да води, да стимулира и да дава най-хубавото от себе си, с цел да върви напред всичко, с което се захване.
- Симона, без какво не можеш? Със сигурност не е художествената гимнастика…
- Не мога без хората, които обичам. Мисля, че всички ние не можем без това.
- Кой първи ти честити златния орден в Токио?
- Тъй като в залата нямах интернет, сега, в който се прибрах в олимпийското село, започнах да звъня наред. Не помня на кого звъннах първо, само че се обадих на майка ми, на сестра ми, на приятеля ми и на персоналната ми треньорка, както и на други другари. Всички диалози започваха първо с медала, след което се показвах.
- Майка ти има ли нерви да гледа твоите съчетания?
- О, не. Беше се събрала с моята персонална треньорка Филипа Филипова в нас и са гледали квалификациите, само че финалите тя не ги е гледала, била е в другата стая.
- Какво е за теб Варна и „ Спортпалас “?
- Аз ги диференцирам двете неща. „ Спортпалас “ е едно място, на което мина доста огромна част от нашата подготовка. Мисля, че всеки един лагер там ни беше доста потребен, защото всякога, когато се връщахме в София след лагер на „ Спортпалас “, бяхме доста напреднали. Едно място, което свързвам със ужасно доста неща – и положителни, и не до такава степен положителни страсти. Но Варна е моят роден град, който доста обичам и всякога се връщам с голямо предпочитание там. Винаги доста ми харесва.
- Загуби ли българският спектакъл, че не можа да сбъднеш детската си фантазия да станеш актриса?
- Не мога да кажа дали ще съм добра актриса. Със сигурност имам някакви актьорски заложби, съдейки по хората. Всички ми споделят: „ Ти трябваше да станеш актриса! “ Може и изобщо да не ставам за това, само че сигурно бих пробвала, тъй като ми е доста забавно.
- Мислила ли си с какво ще се занимаваш след края на кариерата ти? Вече виждам, че може да запишеш НАТФИЗ, само че нещо друго мислила ли си?
- Не знам.
- Труден избор ли е, тъй като до момента твоето всекидневие е било ясно, само че оттук насетне всичко се трансформира радикално?
- Да, и в случай че си решил в друга посока, всичко е ново. Ще е много мъчно. Засега няма да потеглям незабавно да ставам треньорка, може би това ще се случи по-нататък вероятно. Не мога да кажа, тъй като в действителност за мен е прекомерно рано, само че времето ще покаже. Аз съм човек, който не може да стои у дома на едно място, непрекъснато би трябвало да прави нещо, тъй че мисля, че бързо ще се преориентирам.
- Нещо за край на нашия диалог?
- Благодаря доста!
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ