Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има невероятна креативна орис – през годините работи като проектант, публицист, създател на критически студии и сюжети за филми. Популярни в България са романите му " Щилер " и " Хомо Фабер ", както и комедията " Дон Жуан или любовта към геометрията ". 

Като част от своите " Дневници " (1966 – 1971), Фриш разгласява поредност въпроси, които са по-скоро мотив за размисъл, в сравнение с търсене на съответен отговор. Въпросите са групирани в няколко обособени елементи. Всяка от тях полемизира избрана тематика - съхранението на човешкия жанр, брака, дамите, вярата, хумора, парите, другарството, родината, собствеността и гибелта.

Проф. Симеон Щерев е музикален възпитател, композитор, театрал, въодушевен кулинар и бивше ляво крило в юношеската школа на ФК " Левски ". Името му е тематика с доста вариации. Преди всичко обаче той е повелителят на флейтата и царят на импровизацията. Започва кариерата си през 1967 година с квартет " Фокус ". Веднага влиза в класациите на най-хубавите джазмени в Европа и света. И до момента не излиза оттова. Свири с музиканти като Чък Къриа, Мейнард Фергюсън, Алберт Мангелсдорф, Кени Уилър, Ян Габарек.

Намирам проф. Щерев в кабинета му в Музикалната академия в София. Още с поздрава той изоставя вежливите формалности и стартира диалога все едно сме остарели познати. Аз обаче го срещам за първи път и по този мотив съм се подготвила доста усърдно. Като начало предприемам тематиката за това, в което е непостижим - импровизацията.

Той бързо ме прекъсва с думите: " Най-мразя човек, който не знае задоволително, да ми изяснява нещо ". Казва го толкоз изрично, само че и по този начин доброжелателно, че вместо да се смутя, се развеселявам. Така минава целият диалог – ведро и усмихнато. Симеон Щерев се майтапи и смее от самото начало – даже когато споделя много внезапни или противоречиви неща. На моменти е шеговит, от време на време подъл, на въпроса постоянно дава отговор с въпрос, а на най-обърканите въпроси – с анекдот или с импровизация на пианото. Вижда се, че е разговорлив човек. Но също по този начин се вижда, че повече от всеки диалог избира свиренето.

- Като човек и музикант интересува ли Ви ориста на човечеството, откакто Вие и всички хора, които обичате, към този момент няма да са сред живите?

- Не. Не ме интересува. Преди време ме питаха какво е за мен животът. На този въпрос хората нормално дават отговор, че за тях това е грижата за останалите, всеотдайността. Пълни неистини и заблуди. Ами в случай че другите не ми желаят нито помощта, нито уважението? Ако аз се пробвам да им ги стоваря принудително? Какъв е смисълът от сходна грижа? Затова на този въпрос аз давам отговор по този начин: за мен животът - това съм Аз. Животът стартира и свършва с мен. Аз съм началото, аз съм и краят му. След мен е пустош.

- Кой човек, към този момент умрял, бихте желали да срещнете още веднъж?

- Майка ми, която ми даде всичко хубаво в живота. Тя бе занаятчия – бижутер, възпитана от католици, а католическият дух не е по този начин лицемерен като източното православие. Тя ме научи на акуратност, на справедливост, да не неистина, да не извършвам кражба. Аз започнах да изсвирвам 6-годишен. Никой от родителите ми не бе музикант. Баща ми пееше хубаво, а майка ми – тя караше всяка ария на един звук. Но бе доста сериозен, акуратен и прецизен човек.

Купиха ми пиано и акордеон и започнаха да идват учители. Може да звучи нескромно, само че те убеждаваха родителите ми, че съм извънредно музикален, имам необикновен слух и безусловно би трябвало да се занимавам с музика. От което на мен ми потекоха сълзите, тъй като не можех да играя с децата на открито. Но майка ми сподели: " Никаква топка, започваш да свириш ". Докато в един миг разбрах, че музиката е велико нещо, и по този начин станах музикант. Ако можех, през днешния ден бих ѝ споделил: " Мамо, благодаря ти за всичко - даже за багра, който съм ял от време на време. Благодаря за цялата ти суровост, която бе извадена като че ли от книгите на Дикенс, само че която в действителност бе безгранична любов ".

- От какво имате потребност, с цел да сте благополучен?

- Аз съм благополучен, че се занимавам с музика - оперна, класическа, камерна, симфонична, джаз, поп. А най-щастлив съм, когато изсвирвам хубаво. Това ми е най-голямата наслада. Имало е моменти, когато скалъпвам и се получава нещо изключително красиво, доста топло. И аз дотам се захласвам, че като че ли се дематериализирам и се отстранявам от земята. Все едно съм на върха на нещо доста остро и ми е все едно от коя страна ще падна – откъм живота, или откъм гибелта. Импровизацията е нещо, като нищо друго на света. Тя е основаване на напълно нова музика сега на осъществяването. За нея няма рецепта. Тя е неповторима.

(Тук проф. Щерев сяда пред пианото и стартира да се разхожда по клавишите, до момента в който аз се веселя на шанса си.)

Ето, аз не бих могъл да повторя това, даже да ме сложат на бесилката. Днес кой ден сме – вторник? Мога да скалъпвам и да изсвирвам по този начин до четвъртък. Най ми е хубаво като се кача на сцената или влезем с Антони (бел. ред. Дончев) в студиото и даже не знам какво ще свирим. То ще се разбере сега на свирене. Имаме с него записи 40 минути чиста музика, направени за 50 минути. И в случай че някой в света може да го направи това, да пристигна и да ми покаже. Редакторките там гледат като мисирки - слушат и не имат вяра.

Музиката не е материално изкуство. Не можеш да я изложиш като картина или статуя, която, един път подготвена, застива в своята неизменима форма. Музикалното изкуство е друго. То е ефирно. С него не можеш да украсиш стената си, единствено душата.

- Какви проблеми взема решение положителният брак? 

- То при положителния брак има ли проблеми?! Добрият брак си има своя формула на съгласие. Тя не е 50 – 50. Няма по какъв начин двама души да се срещат постоянно по средата. Пропорцията на съгласие е 60 – 40. В положителния брак решенията постоянно се вземат малко за сметка на единия. И е доста значимо този, който е отстъпил, този с 40-те %, да не се усеща ощетен, а да е наясно за какво и в името на какво се съгласява. Да постъпи не безхарактерно, а умно. Разбраният човек е този, който е подготвен да отстъпи, без да се счита за жертва. Това е в действителност деликатността в личността. И аз мисля, че с годините последователно стартирам да получавам тази тактичност.

- Ако зависеше от Вас, бихте ли основали институцията на брака?

- Странен въпрос. След като съществува толкоз години, значи има потребност от него. Много хора живеят дружно без да са сключили брак, имат и деца. Но се разделят по-лесно, тъй като не са обвързани с нищо. Просто си потеглят. Решават, че към този момент не са влюбени и няма смисъл да са дружно. А то любовта и обичта са две разнообразни неща, които не всеки път са несъвместими. Обич може да съществува сред мъже, дами, млади, остарели. А любовта е нещо доста по-интимно. То е да се привържеш към някого и физически, и духовно, и душевно. Защото има дух, само че има и душа. Дух е това, което те поддържа изправен и жив. Духът е мощ. А душата е уязвима, ранима – тя е всяко възприятие, всяка болежка, която си претърпял и поел.

- Може ли да има сполучлив брак без възприятие за комизъм?

- Може. Много хора съжителстват с убеждението, че бракът им е добър и без смях. Те живеят схоластично. Виждат се вечер: " Добър ден. Добър ден. Как мина денят ти? Благодаря, добре ". После той се зачита в нещо, а брачната половинка отива в кухнята и се провиква: " Скъпи, какво ще вечеряме? ". Той дава отговор без да подвига взор: " Не знам. Каквото и да е ". Тези хора са намерили щастието в брака си... или са намерили заблудата, че са щастливи, а то в последна сметка е същото.

- Защо не би трябвало да разбираме дамите?

- Ама, кой е споделил, че не би трябвало да ги разбираме?! Напротив, би трябвало да умеем да ги разбираме. Жените, с опрощение, са малко по-лошички от мъжете. Защо? Защото са дебелоглав. Те обичат да споделят противоположното на мъжа и да му опонират за всяка дреболия. Но пък въпреки това, мъжете харесват това, даже го намират за чаровно. Харесват капризите им, харесват упорството им и по тази причина им отстъпват. Една жена доста мъчно би направила стъпка обратно. Тя е по-упорита от мъжа. И е добре, човек да го разбере това, още преди да се ожени.

- Има ли вяра, от която към този момент сте се отказали?

- Не, няма, въпреки че напоследък имах проблеми с белите дробове и сърцето. Добре, че всички професори са ми почитатели и се грижат за мен като за малко детенце. Бях в Министерство на вътрешните работи болничното заведение и едни любознателни комшии незабавно започнаха да разпитват за какво тъкмо там, да не изляза и аз някой полковник. А аз им споделям: " Не, просто работех в разузнаването ". То в тази страна нали всички са разузнавачи. Само доносниците са контраразузнавачи.
Не изгубвам вяра, само че годините ми натежават, към този момент съм д`Артанян. Няма избавление от остаряването. Мъка е то. Тялото отслабва, износва се. Душата още желае, само че то не може. Това ме тормози. Не знам дали ще мога да изсвирвам – хем ми се желае да приключа, хем ми се свири. И виждам, че колкото повече одъртявам, толкоз по-мъдро изсвирвам.

Нас цялостен живот ни учат какво би трябвало да вършим, а човек би трябвало да научи единствено едно - какво не би трябвало да прави. То е по-важно. Господ си поставя ръката на главата ти и ти дава каквото е решил. За теб остава да се научиш от какво да се въздържаш оттук насетне. Това не е примирение. Това е освобождение от отрицателните неща – и изключително от отрицателните хора. Преди постоянно си позволявах да върша забележки – ти не си прав, тук сбърка, това не е редно. Дори ги поучавах по един доста нагъл метод. Сега към този момент не върша по този начин. Тръгвам си даже когато съм уверен, че съм прав. Защото и тази моя справедливост може да е илюзия.

- Когато се замислите за някой умрял човек, кои от неговите очаквания и упоритости Ви се костват по-голяма суетност – осъществените или неосъществените?

- Аз стигнах до заключението, че хората на изкуството би трябвало да са суетни – не самовлюбени, а суетни. Понякога споделям на някоя студентка: " Браво, моето момиче. Браво. Много хубаво пееш ". А тя дава отговор: " А, нье, нье ". Ами като е " Нье, Нье ", за какво пееш тогава?! Това е тайната. Да пееш и свириш по този начин, че самичък да се харесаш. И аз желая да се одобрявам, което значи, че ненапълно съм суетлив пред себе си. Лаская се, а това ме стимулира. Затова мисля, че се научих да изсвирвам по-правилно и по-хубаво в последните 15 години. Да не изсвирвам непотребни неща. Да не върша непотребни неща.

Ето, играл съм като артист в доста пиеси, само че нямам упоритости да бъда Стефан Данаилов или Ал Пачино. Като сценичен композитор обаче желая работата ми да бъде изпипана - музиката да е хубава, а артистите да не грачат. Не претърпявам, когато някой застанe на сцената и подкарa: " Когато тиииии ще бъдеш с мен ". После тя: " Тогава аааааз ще бъда с теб ". После двамата: " Тогава ниииий ще бъдем дружно ". Това е грозно и неуместно. То няма музикантска стойност. Въобще, театърът не е същински свободна територия. Не можеш да импровизираш с текста - създателят и режисьорът ще те раздерат жив. Освен това все се намесват всякакви политически детайли. Помня в едно зрелище трябваше да осъществим Интернационала онлайн. След това импровизирахме върху него в бароков жанр. После по време на разискванията Леон Даниел, остарял комуняга, ми споделя: " И каква беше тази подигравка с Интернационала? " А ние го изсвирихме прелестно. И аз му отговорих: " Леоне, аз не съм отговорен, че тази чудна мелодия има толкоз слаб текст. "

- Считате ли, че сте добър другар?

- То няма неприятен другар, има единствено положителни. Защото той, в случай че е неприятен, значи не ти е другар. Или си другар, или не си.

- Мразите ли парите?

- Не. Обичам ги. И по отношение на евроизборите предишния месец ще прибавя, че обичам еврото повече в сравнение с обичам българския лев.

- Случвало ли се е да живеете без пари?

- Да. Преди доста години, когато бях дребен, татко ми имаше магазин. Беше добър и прочут търговец. После властта забрани всевъзможен импорт на артикули и това го разори. През 1960-те взеха решение да възобновят вноса от чужбина и го повикаха да работи като специалист по цените. Защото тези в министерството не разбираха нищо, не знаеха какво да вършат с мострите. Те си бяха потурковци, небрежно преоблечени в габардин. Баща ми не искаше да върви да им работи и тогава нямахме пари. Аз съм ходил с него на битпазара да продаваме изостанала стока дружно с ромите.

- Спомняте ли си от каква възраст Ви се е коствало обикновено да притежавате нещо?  

- Имаше дребни неща, с които си играехме със сестра ми и всеки отстояваше своето право на благосъстоятелност. Днес това, което съм направил, е мое. Музиката, която съм основал, е също моя. Флейтата е моя, макар че татко ми ми я купи през 1962 година за първия ми концерт в зала " България ". Още изсвирвам с нея. Тя ми е любимка.

- Без кое бихте претърпели по-лесно – без татковина или без да сте видели непозната страна?

- Мисля, че родината е мястото, където човек е избрал да живее, а не където е роден. Аз обикалям света от 1965 година Имах щастието да стигна до Аляска, Япония, Корея, Индия и на всички места в Европа. Имал съм публични предложения да работя като учител в Швеция, Германия, Гърция. Сладка работа – вървиш единствено два пъти в седмицата и ги учиш византийчетата да свирят. Имах опция за избор и взех решение, че оставам в България. Обаче има хора тук, които не са имали шанса да видят света. Те не са имали избор. Те по какъв начин живеят? Живеят като във вица за бащата глист и детето глист, които един път се подали от дупката, видели лъскавото небе над необятния свят, само че си останали измежду лайната, където е родината им – татковина, която те не са избрали. Тази съдба - това е страшното.

Понякога в чужбина ме питат за България и за българския джаз. Няма такова нещо. Няма български джаз. Има джаз, който свирим в България и се опитваме да го свирим вярно, само че родината му е другаде – там, от другата страна на Локвата. Тази музика е тяхна. Вземат саксофона в ръце и напряко ще припаднеш. Жестока работа. Затова няма и полски, европейски или руски джаз. Има " Ой, цветёт калина " и онази ария, в която има една истина и една неистина – " Я другой такой страны не знаю, (истина), где так вольно дышит человек (голяма лъжа) ". А ние имаме нашите гъдулари, кавалджии, акордеонисти, кларинетисти. Леле, по какъв начин единствено свирят нашите – фантастично. Кога американец ще може да свири тази музика като тях? Никога.

- С каква мисъл се събуждате заран?

- Да си направя чай, загивам за чай. След това идва закуската – върша палачинки, бухтички, банички със сирене. Чак по-късно идва времето на кафето.

Вратата се отваря и в аудиторията влиза студентка от естрадния отдел. Разбрала е, че проф. Щерев ще ѝ даде да изпее една от неговите песни. Благодари му радостно и тъкмо преди да излезе ненадейно се връща, прегръща го и споделя " Ох, доста Ви обичам. Много ". Не е обич. По-хубаво е.