Що е добро? Ала някой би запитал: що е добро?

Що е положително?

Ала някой би запитал: що е положително? Какво е това, към което се стреми нашата рационална природа? Моят отговор е, че когато човек стартира да схваща своето Аз в един по-широк смисъл, когато осъзнае, че той е доста повече, в сравнение с наподобява в даден миг, тогава стартира да осъзнава рационалната си природа. Тогава вижда това, което той би трябвало да стане, и неговото бъдещо създание придобива по-голяма стойност от сегашното. Тогава и възгледът му за живота става по-друг, и волята се постанова над влеченията. Защото волята е най-висшето увлечение към по-всеобхватен живот; този живот, чиято по-голяма част лежи отвън границите на нашето настояще и която, затова, не можем да забележим. Тогава идва спорът сред нашето по-малко и нашето по-голямо Аз, сред нашите влечения и нашата воля, сред нашата жадност за неща, които възбуждат възприятията ни, и идеала, който носим в сърцето си. Тогава започваме да вършим разлика сред това, което директно жадуваме, и това, което е положително. А положително е това, което желае нашето по-голямо Аз. Така възприятието за положително пораства у нас в смисъл, че разбираме по-правилно живота си, че го схващаме по отношение на целостта на живота във Вселената и обръщаме внимание освен на това, което е пред очите ни, а и на това, което не виждаме и може би в никакъв случай през нашето битие няма да забележим.

Прозорливият човек има възприятие за живота, който ще пристигна, даже има повече усеща за него, в сравнение с за живота си в дадения момент; ето за какво е подготвен да жертва сегашните си стремежи поради неосъществимото бъдеще. И тук той е популярен, тъй като реализира истината. За да се самоубеди фактически, човек би трябвало да признае тази истина и да обуздае непосредствените си импулси; с други думи, да бъде честен. Защото нравствената дарба е, която ни дава опция да разбираме, че животът не се състои от парчета без цел и връзка посред им. Нравственото възприятие кара индивида да разбере освен, че персоналното Аз има своята поредност във времето; то му дава и опция да види, че не може да стигне същинския смисъл на съществуването си до тогава, до момента в който се лимитира само в своето Аз. И както има възприятие за своя предстоящ живот, който е отвън актуалното му схващане, по този начин човек има възприятие и за своето по-голямо Аз, което е отвън границите на неговата персона.

Няма нито един човек, който да не има до известна степен това чувство; който да не е жертвал в никакъв случай персоналното си предпочитание поради други; който в никакъв случай да не е поемал върху си каквато и да е загуба или тежест, с цел да зарадва другиго. Несъмнена истина е, че човек не е отделено, изолирано единствено за себе си създание, а е част от Вселената и, когато осъзнае това, става популярен. Дори и най-злият нарцисизъм би трябвало да признае това, когато набира сили, с цел да прави зло, тъй като не може да пренебрегва истината и да бъде всесилен. Значи, с цел да получи помощта на истината, егоизмът би трябвало до известна степен да се самоотрече. Една тайфа разбойници би трябвало да бъдат нравствени между тях, с цел да се задържат като банда; те могат да ограбят целия свят, само че не могат един други да се ограбват. Една безнравствена цел може да има триумф, единствено когато средствата й бъдат частично нравствени. И в действителност неведнъж точно нашата морална мощност ни дава опция да вършим зло, да използваме другите за личното си облагодетелстване, да ограбваме техните права. Животът на животното не е честен, тъй като то живее единствено в непосредственото настояще. Когато назоваваме живота на един човек порочен, това значи, че допускаме някаква нравствена основа у него. Безнравственото е единствено ненапълно нравствено, също както и подправеното е до известна степен същинско, другояче то не би могло да бъде подправено.

Да не виждаш - ще рече да си кьорав, само че да виждаш погрешно - ще рече да виждаш по един посредствен метод. Чрез егоизма човек стартира да вижда една страна, една цел в живота и, в случай че желае да работи според нейните условия, би трябвало да има хладнокръвие и да ръководи държанието си. В интерес на своето Аз егоистът поема върху си разнообразни усложнения, понася покорно страдания и ограничения, единствено тъй като знае, че това, което в избран интервал ни се коства страдалчество и стеснение, се трансформира в своята диаметралност, щом се огледа в по-широка вероятност. Така това, което за дребния човек е загуба, за огромния е облага, и назад.

За човек, който живее за една концепция, за отечеството си, за богатството на човечеството, животът има по-широко значение и в това отношение тъгата не значи нищо за него. Да бъдеш добър, значи да живееш за всички. Насладата е за личното Аз, а положителното служи за щастието на цялото човечество и за всички времена. От гледището на положителния, насладата и тъгата изгубват безспорната си цена дотолкоз, че от време на време човек бяга от насладата, стреми се към тъгата и приканва гибелта, която дава по-висока цена на живота. Мъчениците на християнството са потвърдили това в предишното, а и ние го потвърждаваме всеки ден в живота си с нашите дребни премеждия. Ако извадим едно ведро вода от морето, ние усещаме нейната тежест, обаче в случай че сами се гмурнем в морето, където хиляди ведра вода протича над нас, тогава не усещаме тежестта й. Ние би трябвало да носим ведрото на нашето Аз със личните си сили.

В сферата на егоизма страданието и болката се усещат с всичката си тежест; в моралната сфера те са толкоз леки, че оня, който е стигнал до тая сфера, ни се коства съвсем свръхчовек поради търпението, с което понася най-тежките тествания и злобни преследвания.

Да бъдеш напълно добър - значи да осъществиш живота си в безкрайността. Това е най-всеобхватният мироглед за живота, до който можем да стигнем посредством присъщата у нас мощ да го виждаме като нещо цяло, в светлината на нравствения блян. Учението на Буда се състои точно в това - да култивира до най-висша степен тази нравствена мощ, която ни кара да разберем, че полето на активността ни не се лимитира само в областта на нашето тясно Аз. Това е и видението на царството небесно у Христа. Когато стигнем до всемирния живот, който е нравственият живот, тогава се освобождаваме от оковите на удоволствията и тъгите. Тогава на мястото, опразнено от нашето персонално Аз, идва неизказаната наслада, произлизаща от неизмерима обич. В такова положение активността на душата е още по-възвишена, единствено че не пристрастеностите са двигателните й сили, а нейната лична наслада. Това е карма йога на Бхагавад Гита, пътят на единението с безкрайното деяние чрез делата на безкрайното положително.

Из: „ Садхана, Пътят Към Съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 година
Снимка: Tagore, c. 1925; en.wikipedia.org