Автографът на Лоран |
„ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “– попита Патрик. За момент въпросът му увисна в безтегловност. Ерик не знаеше по какъв начин да реагира. „ Оса “? Точно в този момент ли? На тази сцена? Под погледа на стотици милиони очи по целия свят! И с това отвратително петдесетгодишно задължение на съкрушителни разочарования, увиснало като дамоклев меч над всяка една непреклонно изтичаща секунда?
„ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? ” Съдбовният отговор на този чудноват въпрос зависеше значително от индивида, на който е отдадена тази история. Човекът, чиято работа е да охранява с цената на всичко половин милиард $ и чиято история е толкоз неправдоподобнa, че самият аз се колебая в нея, до момента в който я пиша. Човекът, който ни би трябвало тъкмо през днешния ден, и който, уповавам се, ще заслужи и вашето почитание, преди да сте стигнали до многоточието, с което ще приключи този роман.
Неговата история стартира по този начин, както стартират множеството истории на множеството хора по този свят – с първата среща сред момче и момиче. Казвали се Франсоа и Гилен. Било е някъде през 80-те в живописното канадско градче Сен-Жан-Батист. На тази първа среща стройният Франсоа насочил светлосиния си взор право в очите на красивата Гилен и ѝ споделил, че мечтае някой ден да кръстосват дружно океаните с платноходка. Срещата прераснала във взаимоотношения, а малко по-късно взаимоотношенията прераснали във венчални пръстени. Когато се родило първото им дете, решили да го нарекат Лоран. Щяло да носи фамилните имена и на двамата си родители. Лоран Дюверне-Тардиф. 28 години по-късно синът им ще бъде милионер, ще охранява половин милиард $ и ще се опита да направи по този начин, че да има време за мистериозната „ оса “.
Помните ли себе си на дванайсет години? В положение ли сте да се върнете в необремененото схващане на детето, което в миналото сте били? Да се отърсите от цялата лавина житейски безпорядък, която се е стоварила върху годините ви от пети клас насам? Помните ли какъв брой по-дълго и обещаващо бе лятото? Колко големи изглеждаха нещата, които в този момент ни се костват дребни? Колко по-ярки бяха цветовете? По-ароматни уханията? По-загадъчни загадките? По-достъпно щастието? Понякога забравяме какъв брой хубава и значима е тази възраст за всеки от нас. Ако сте съумели да пропътувате обратно към нея, представете си следния сюжет – един ден татко ви ви взема от учебно заведение и декларира: „ Познай какво е през днешния ден. Днес е твоят финален образователен ден за годината! Тръгваме на странствуване. Дълго, откачено и рисково странствуване... с платноходка. По реки, морета и океани. Ще живеем в каютата. Ще ядем каквото осезаем в океана. Ще оцеляваме, ще разчитаме един на различен, ще откриваме нови светове... дружно “.
Как ли се е почувствал дванайсетгодишният Лоран в този миг? Моята петокласна същина му завижда с бяла злоба... по този начин, както преди време завиждах на най-известната героиня на Астрид Линдгрен. Лоран като че ли ненадейно бе попаднал в един от нейните разкази. Мечтата, споделена на онази първа среща, не бе напускала татко му нито за момент. Въпреки че нямаше съвсем никакъв опит и знания във ветроходството, яхтата, за която бленуваше от години, към момента се носеше там, измежду лудите талази на сините му очи.
„ Човек може да има доста фантазии – споделя Франсоа – само че те не значат нищо, в случай че не се опиташ да ги постигнеш. “ Така че в един прекрасен ден напуснал работата си на учител, качил хубавата Гилен и трите им невръстни деца на дребна платноходка и се понесли по величествената река Сейнт Лорънс – от небостъргачите на Монреал към Атлантическия океан. Една храбра яхта c пет щастливи, прегърнати хлапета – две от тях възрастни.
Гонели и улавяли непокорния вятър в платната си, реели се измежду огромната водна пропаст и някак си оцелявали измежду бурите.
Приключението траяло цяла година. Осеммесечната им щерка Мaрилу направила първите си крачки на палубата. Откаченото семейство се спуснало безстрашно надолу по ръба на Северноамериканския континент и почнало да кръстосва блестящата коралова огърлица, изплетена от стотици острови, разпръснати из Карибско море. Като максимален, Лоран бил основен член на екипажа. Научил се да ръководи яхтата, да дешифрира данните за водните течения и да пояснява радара. Когато трябвало, слагал неопренов костюм, пълнел баластния колан с олово и се гмуркал с ръчен харпун в солените води в търсене на вечеря за фамилията. „ Научих се да внимавам накъде се движи течението – показа Лоран в изявление за „ Спортс Илюстрейтид “, – тъй като на няколко пъти кръвта на рибата бе отнесена към дълбините, откъдето притегли петметрови акули. “
Вечер фамилията слизало на някой ненаселен плаж, правели лагерен огън от съчки и палмови листа и готвели улова. Децата учели на палубата, като Франсоа им преподавал математика, биология и химия, а Гилен поела филантропичните науки. От време на време приставали някъде за ден-два и децата били оставяни в локалното учебно заведение, в което никой не говорел техния френски. Може и да не научавали кой знае какво, само че натрупали опит и прекарвания.
След дванайсет месеца завършения почернялото от слънцето семейство се завърнало в Монреал по-сплотено от всеки път. Но единствено три години по-късно Франсоа и Гилен натоварили децата на лодката и повторили безусловно същата случка. Някои несъмнено биха споделили, че това е безконтролно родителско държание. Че децата не би трябвало да напущат за цели две години системата в толкоз значима, формираща възраст. Че образованието и развиването им сигурно ca потърпевши от налудничавия подтик на родителите им. Какво ще стане от такива деца, когато пораснат? Да, има доста хора, които биха жигосали Франсоа и Гилен. Сигурен съм обаче, че Астрид Линдгрен не е измежду тях.
По същото време, по което семейство Дюверне-Тардиф кръстосваше морета и океани, моят обичан локален тим „ Канзас Сити Чийфс “ продължаваше да жъне неуспехи със удивително неизменност. Заедно с милионите многострадални почитатели на тима гледах мачовете им от начало до край всяка неделя с мазохистична непримиримост. В продължение на десетилетия Вождовете намираха метод да губят, освен това при такива невероятни условия, че мисълта за тегнещо над тима проклинание се постановяваше от единствено себе си. „ Чийфс “ имаха една-единствена ръждясала купа, извоювана по времето на администрацията на Никсън, когато „ Бийтълс “ към момента са били дружно, а у нас по Българска национална телевизия се е състояла премиерата на „ На всеки километър “. Дори митове като Джо Монтана и Маркъс Алън не можеха да сложат завършек на печалната серия. Стигнеше ли до плейофите, тимът непроменяемо губеше година след година. „ Канзас Сити “ падаха повече от Неймар в наказателното. Виждал съм ги даже да вършат невъзможното и след голяма преднина в самия край да изтръгват загуба от ноктите на успеха.
Никога няма да не помни една от тези безумни загуби – през януари 1996 година. На стадиона беше почти толкоз студено, колкото на северния полюс на планетата Уран. Вождовете бяха безспорни любимци, само че следвайки безропотно напътствията на проклятието, наш състезател на име Лин Елиът изпусна еквивалента не на една, не на две, а на три дузпи. Отборът, естествено, бе отстранен с минимална разлика. Една омотана в шалче на тима жена тъкмо до мен ридаеше след мача. Понеже се тресеше, се опитаx да я успокоя, а тя ме прегърна, без да стопира да плаче. Когато най-сетне ме пусна, забелязах, че веждите ѝ бяха уловили огромно количество снежинки и бяха изцяло замръзнали. Носех този спомен със себе си с години. Това бе на процедура лицето на града след всяка плейофна загуба – неподвижните висулки на безчет разочарования, надвиснали над две разплакани очи.
Играчи, треньори и мениджъри идваха и си отиваха, само че резултатът непроменяемо бе същият – до болежка познато отчаяние.
През 2013 година тимът притегли нов пълководец – добродушния 55-годишен Анди Рийд. Носеше му се славата на извънредно ексцентричен треньор с развинтено въображение. Не знаехме тъкмо какво да чакаме. Щеше ли да промени нещо? Щеше ли да стане следващата жертва на проклятието, тегнещо над вождовете?
Честно казано, не бяхме изключително обнадеждени... изключително откакто един от първите му ходове бе да притегли в тима един никому чужд френскоговорещ канадски юноша със необичайно име – Лоран Дюверне-Тардиф. Кой пък е този – питахме се всички. Нямаше никаква информация за него. Не беше играл в американски лицей. Не беше взел участие в лагера за новобранци. Нямаше опит. Нямаше негови видеоматериали в мрежата. Сред почитателите тук преобладаваше мнението, че треньорът ни има незабавна потребност от умел психотерапевт. Бях толкоз заинтригуван, че се зарових надълбоко в интернет в търсене на някаква информация за мистериозния канадец. И открих доста забавни неща... за дядо му! Казвал се е Ги Тардиф и е бил, меко казано, неповторима персона. Бях замаян от приключенията му! Интелектуалец, учител в Монреалския университет, магистър по криминология, създател на многочислени научни публикации и консултант на Министерството по правораздаването. Синът му Франсоа, който по това време към този момент мечтаел да обикаля света с платноходка, твърди, че татко му бил и огромен занаятчия дърводелец и електротехник. Впоследствие Ги бил определен за министър и в продължение на девет години водил три разнообразни министерства. В един миг очевидно му писнало от политика и без да се колебае, я оставил зад тила си. Купил равнища наоколо до Монреал, изкоренил засадената на нея царевица, самообучил се на селско стопанство и почнал да култивира лозя и ябълкови дървета. След няколко години виното и ябълковите му деликатеси се прочули из цялостен Квебек.
Що се отнася до неговия внук обаче, не можах да намеря съвсем нищо. И въпреки всичко... бях впечатлен от това, че Лоран е студент в един от най-реномираните колежи в света – университета „ Макгил “. Хм, споделих си – не знам какъв състезател е този човек, само че сигурно е доста интелигентен. Тази институция е дала на света многочислени нобелови лауреати, учени и политици, сред които е и сегашният министър председател Джъстин Трюдо. Следването в „ Макгил “ е тежко, а приемните изпити са същински пъкъл. За моя голяма изненада се оказа, че новото ни попълнение не следва какво да е в влиятелния университет, а медицина!
Гледайки обратно, ми е мъчно да допускам, че сме се съмнявали в Лоран. Днес, шест години по-късно, той е обожаван освен тук, само че и из цяла Америка както поради геройствата си на терена, по този начин и поради тези отвън него. Нямам съгражданин, който да не е осведомен в най-малки елементи с неговата необикновена сага.
Лоран разкрил играта късно и почнал да тренира чак на петнайсет години, откакто се върнал от второто си ветроходно странствуване и открил, че е станал прекомерно висок за хокеист. Внушителната му физика обаче се оказала идеална за американския футбол. В края на гимназиалното си обучение към този момент бил двуметров великан, с тяло, опаковано от раменете до стъпалата в солидни мускули.
В университетския тим поел функционалностите на десен гард – тежка и неблагодарна позиция. В множеството случаи десният гард остава неусетен и работата му е на процедура да бъде бодигард на звездата на тима. Но Лоран подходил към позицията по този начин, както подхождал към всичко – с маниакална безрезервност. Тренирал до изнемога сред лекциите и изпитите. Изучавал в минимален подробност нюансите на играта. Искал да разбере всеки ъгъл на придвижване и всяка допустима обстановка.
Лоран мечтаеше да играе в Националната футболна лига, само че тъй като никой не беше чувал за него, не му бе отправена покана за лагера за новобранци в Индианаполис. Треньорите нямаше по какъв начин да го виждат. Мечтата му изглеждаше обречена. Но както към този момент знаем, семейството Дюверне-Тардиф е с по-особен генетичен профил. Помните ли какво беше споделил неговият татко ветроходец: „ Човек може да има доста фантазии, само че те не значат нищо, в случай че не се опиташ да ги постигнеш “. Така че Лоран взел чартърен футболно игрище в Монреал и поканил треньорите от Лигата да го следят в самостоятелна подготовка. Един от тях му обърнал внимание…
Американският футбол е най-популярният спорт в Съединените щати, а професионалната футболна лига – НФЛ, е колосална индустриална машина. Играта е надълбоко вплетена в самата социална тъкан на страната. Всяка неделя яростните дуели сред трийсет и двата тима в НФЛ се трансформират в безспорен център на вниманието и мотив за безкрайни разбори и мнения. Този спорт има изключително въздействие върху хората тук. Често съм се питал за какво. Може би тъй като в самата си същина той е непотрепваща прожекция на американския нрав, история и цайтгайст.
Придвижването напред, завладяването на територия са в основата на играта. Сантиметър по сантиметър, клонче трева по клонче трева – постоянно напред. Всеки взор обратно е наказване. Pегресията е неприемлива. Прогресът е вяра. Алчността не е недостатък, а смисъл. Целта не е мрежа или панер – задачата е съкровената недвижима благосъстоятелност зад крайната линия. Това химерично парче земя, наречено „ последна зона “. Отборът би трябвало да нахлуе в него, да го превземе с цената на всичко – пот, кръв, травми, ловкост и разпра. Физическото превъзходство, скоростта и превъзмогването на инстинкта за самозапазване са култивирани в самия устав на играта. Отборното начало и колективизмът са от голямо значение, само че... индивидуализмът е повдигнат в фетиш. Куотърбекът – единственият състезател, който подава топката, е свръхгероят, диригентът, изпълнителният шеф. Той е Стив Джобс, Ейбрахам Линкълн, Стивън Спилбърг, Боби Фишер и Джей Гетсби, събрани на едно място. Куотърбекът е дестилираният облик на дръзката, даже арогантна идеология, на която изискуем прословутата американска фантазия.
Всички чакахме, че новият ни треньор ще се опита да открие млад, уникален куотърбек – от тези, които се раждат един път на генерация, от тези, които не имат вяра в проклятия... Но Анди Рийд знаеше, че преди да откри и постави сходен състезател в джоба си, първо би трябвало да ушие самия джоб.
В американският футбол думата „ джоб “ има изключително значение. Петима играчи носят отговорността да охраняват куотърбека – да го предпазят като римска фаланга от озверелите бранители, чиято единствена цел е да се доберат до него и да го трансфорат в част от тревната повърхност. Макар че по цялостен мач не допират топката, тези петима играчи са доста, доста значими. Най-добрите охранители съумяват да основат по този начин наречения „ джоб “ – малко пространство, в което куотърбекът разполага с няколко секунди, които са му нужни, с цел да подаде топката.
Вярно е – Лоран Дюверне-Тардиф едвам говореше британски, нямаше съвсем никакъв опит и никой не беше чувал за него.
Но треньорът на вождовете бе забелязал нещо в него. Дали е било физиката му? Характерът? Интелектът? Не е ясно, само че повярвал, че в случай че желае да печели мачове и да защищити куотърбека си, ще му би трябвало тъкмо това голямо канадско хлапе.
Против всички упования Анди Рийд неотложно предложи контракт на Лоран и всички ние – съмняващите се – бързо разбрахме, че е взел вярното решение. За броени месеци канадецът се трансформира в един от най-хубавите десни гардове в Лигата и любим на почитателите. Бе буквоядец и иноватор в подготовката си. Изучаваше интелектуалните аспекти на играта, анализираше безчет видеоматериали, подхождаше към противниците си като гросмайстор – искаше да надникне в душeвността им и да планува ходовете им. Бе прекарал години в медицинския факултет и защото разбираше функционалностите на човешкото тяло на академично равнище, извая всеки собствен мускул съгласно условията на позицията си.
Да, Лоран бе невероятен състезател, само че може би най-нестандартният му ход бе решението му да продължи да следва медицина! Усилие, което го подложи на невиждано психическо и физическо безсилие. В продължение на четири години жонглираше с тренировки, лекции, лагери, изпити, мачове, болничен стаж и така нататък, и така нататък
Лоран Дюверне-Тардиф се дипломира като лекар по медицина със компетентност „ Хирургия “ в Монреал с цялостно отличие на 29 май 2018 година и на идващия ден бе на подготовка в „ Канзас Сити “. 27-годишният канадец бе станал първият състезател доктор в историята на американския футбол. И то не какъвто и да е състезател, а един от най-важните в тим, който под управлението на Анди Рийд бе напът да разтопи вечно висулките на толкоз доста разочарования. Перфекционизмът на Лоран в подготовката го бе трансформирал в един от най-елитните гардове на Лигата и „ Канзас Сити “ го възнагради с контракт за четиридесет и пет милиона $!
Треньорът бе построил своя сигурен „ джоб “ към неповторимия канадски лекар и в този момент бе време да постави нещо в него... Нещо доста, доста скъпо. Анди Рийд следеше от години развиването на юноша на име Патрик Махоумс – куотърбек, който, за благополучие на „ Канзас Сити “, бе подценен от другите тимове в Лигата. Воден от безпогрешната си вътрешен глас, стратегът сграбчи младия състезател сега, в който той приключи университетската си кариера. Вярно е – виждал съм и по-мъдри ходове – само че всички те са свързани с имена като Веско Топалов и Гари Каспаров.
Знаете ли, през последните тридесет години съм имал привилегията да виждам неописуеми митове да творят чудеса на терена. Хора като Джо Монтана, Том Брейди, Дан Марино и Пейтън Манинг. Но в никакъв случай, НИКОГА не съм виждал събитие, сходно на Патрик Махоумс! За две години това момче знамение обърна разбиранията за този спорт надолу с главата. Магьосничествата му постоянно нарушаваха без виза и паспорт границата на невъзможното. Виждал съм го, преследван от двама бранители на „ Денвър “, да трансферира топката от дясната в лявата си ръка, преди да изпрати ювелирен пас в ръцете на безверен съотборник. Виждал съм го да провре подаване като патрон сред гора от тела и ръце. Виждал съм го да прави циркаджийски пасове, гледайки в една посока и подавайки в изцяло друга. Виждал съм го, тичайки обратно, да се обърне на скорост, да усуче тялото си като баварска солета и да изстреля съвършен четиресeтметров снаряд право в отворените длани на спринтиращ съотборник. Виждал съм го даже да мята топката с чудовищна мощ над трибуните и отвън стадиона по време на подготовка!
Но най-силното оръжие на Махоумс се намираше сред ушите му. Всяко отиграване в американския футбол продължава единствено няколко мига, само че в тях е пакетирано голямо количество тактика. Сложна система от заслони и пресечки води до отварянето и затварянето на дребни пространства за частици от секундата. Топката някак си би трябвало да премине през тях, преди те да са погълнати от отбраната. Усилието, несъмнено, е хармонично. Отборът работи като оркестър, само че куотърбекът е неговият диригент. От него зависи дали ще се слуша музика или дисхармония. Всеки тим има по този начин наречената книга с отигравания, която се охранява в сейф и която играчите би трябвало да знаят наизуст. Книгата на Анди Рийд обаче е енциклопедия. Страниците ѝ са изпълнени с паяжина от ексцентрични комбинации и само куотърбек с извънреден разсъдък е в положение да открие пътя си из лабиринтното въображение на треньора. Благодарение на фотографската си памет, предвидливост и нюх към импровизацията, Патрик се трансформира в идеалния аватар на своя находчив треньор на игрището.
„ Канзас Сити “, несъмнено, стартира да печели... непрестанно, а Патрик Махоумс бе провъзгласен за невиждана атракция. Наричаха го вълшебник. Мачовете на тима станаха един от най-желаните телевизионни артикули на Америка, а намирането на билети бе съвсем невероятно. Идваха почитатели от цялата страна. Всеки искаше да види онлайн идващия шедьовър на младия виртуоз. В своя първи сезон Махоумс опустоши многочислени върхове и още повече противници. Лоран бе непроменяемо до него – един двуметров, 146-килограмов канадски лекар, пазещ младата звезда по този начин, като че ли нейната защита бе в детайли разказана първоначално, средата и края на Хипократовата клетва. Нямаше мощ на този свят, която да спре Махоумс, и по всичко изглеждаше, че проклятието, тегнещо над тима, е напът да завърши. За злощастие, в края на мача против „ Джаксънвил “ голям бранител се стовари върху лявата подбедрица на Лоран. Болката го смъкна на земята и той не бе в положение да се помръдне. Представяте ли си физиономията на лекаря на мача, когато е изтичал към контузения канадец: „ Спокойно, докторе – съгласно мен имам спираловидна фрактура на проксималната част на фибулата. Не изключвам да е над синдесмозата “.
Без Дюверне-Тардиф тимът още веднъж не съумя да стигне до заветната купа, само че се добра до полуфинала, където загуби в необикновен мач с продължение. И макар че почитателите още веднъж заговориха за тегнещото над Вождовете проклинание, бе ясно, че в лицето на Патрик Махоумс тимът най-сетне бе намерил чакания с десетилетия еднорог. Малко по-късно „ Канзас Сити “ възнагради своята млада звезда с най-скъпия контракт в историята на международния спорт – половин милиард $!
Лоран се завърна възобновен през идващия сезон и под надеждното прикритие на неговата непробиваема защита Патрик Махоумс унищожи конкуренцията и този път докара тима до огромния край – „ Супербоул “. Колосалното събитие се състоя тази зима в Маями в първата неделя на февруари. Бяха минали тъкмо петдесет години от последното присъединяване на „ Канзас Сити “ във заключителен мач. Половин век! Толкова от дълго време, че даже бащата на Патрик Махоумс към момента не е бил роден.
Хората тук не можеха да повярват – градът беше обхванат от еуфория... и напрежение. Щяха ли да съумеят многострадалните Вождове да създадат последната крачка към върха? Щеше ли още веднъж да прониже сърцата им античното проклинание? Какво ги очакваше на стадиона във Флорида – успех или проваляне?
Съперникът им беше превъзходният тим на „ Сан Франциско “, който бе твърдо решен да добави шеста купа в богатата си история. „ Супербоул “ е най-голямото спортно събитие в Америка. Един билет коства колкото лек автомобил, а в случай че желаете да купите рекламно време в ефир, ще би трябвало да платите на Fox 5,6 милиона $ за трийсет секунди! Mачът се следи от стотици милиони фенове из цялата страна и оттатък. Може би се дължеше на напрежението или може би на неналичието на опит на най-голямата сцена, само че още от първия съдийски сигнал стана ясно, че нещо в тима на „ Канзас Сити “ не е наред. Комбинациите им се проваляха. Играчите изпускаха топката. Грешките се трупаха и даже Патрик Махоумс не можеше да открие междина в безупречната отбрана на „ Сан Франциско “. На полувремето облечените в няколко висящи конеца Дженифър Лопес и Шакира подлудиха публиката с шоу, което бе на едно подухване напразно разстояние от тандемен стриптийз. Но на почитателите тук не им беше до ретроеротика и над целия град тегнеше добре познатото фаталистично чувство за идна загуба.
Седем минути преди края на мача „ Сан Франциско “ водеше с двайсет на 10! Секундите изтичаха непреклонно и „ Канзас Сити “ изглеждаха обречени. Отборът имаше отчайваща потребност от знамение. Кратко съдийско спиране даде опция на Патрик Махоумс да се приближи до помощник-треньора Ерик Биениеми. Днес, с помощта на видеоархивите на Лигата, знаем тъкмо по какъв начин протече диалогът им.
„ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “ – попита го Патрик. Ерик изглеждаше комплициран. В този инфарктен миг Махоумс искаше да опитва извънредно смело отиграване, изобретено от треньора Анди Рийд. Беше го нарекъл Jet Chip Wasp, само че играчите го бяха съкратили на Wasp (пр. оса). Отиграването включваше две подправени пресечки, чиято цел бе да отклонят вниманието на отбраната от най-бързия състезател в американския футбол – Тайрийк Хил, с прякор Гепарда. Той трябваше да се възползва от създалото се комплициране, да спринтира с всички сили към средата на игрището, да промени внезапно посоката си и да получи дълъг пас от Махоумс наоколо до страничната линия. Но в това отиграване имаше един значителен проблем. Патрик неслучайно пита дали ще има време за „ оса “. Обикновено „ джобът “ се разпада за 2.5 секунди. Но за оса бяха нужни съвсем четири секунди, или, с други думи – цяла безкрайност. Ще устоят ли охранителите му? Ще му дадат ли няколко мига допълнително? Ерик носеше слушалки, които му даваха директна връзка с основния треньор. „ Той желае „ оса “, промърмори помощникът в слушалките. Стратегът Рийд не се поколеба даже за момент – той вярваше категорично в своя „ джоб “ и най-много в канадския доктор великан.
Решението бе взето и не щеш ли всичко се крепеше върху един-единствен инфарктен миг. Екзорсизмът на половин век разочарования и разрушени очаквания зависеше от отговора на въпроса: „ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “
Ако надникнете в интернет, ще откриете безчет видеоматериали, разбори и забавени фрагменти на това, което се разигра в идващите няколко секунди. Но в нито един от тях не се обръща внимание на играча с френски акцент и номер 76, без който отиграването би било невероятно. Лоран Дюверне-Тардиф трябваше да защищити дясната, хвърляща ръка на своя куотърбек. Срещу себе си имаше чудовищния бранител на „ Сан Франциско “ Арик Армстед. Трябваше да го задържи някак си, макар че възможностите не бяха на негова страна. Арик Армстед – едно от най-големите млекопитаещи в Северна Kалифорния, бе по-млад, по-висок, по-бърз и по-атлетичен от канадеца. Той се втурна като хала, решена да прегази и него, и Махоумс. Но Лоран беше изучавал деликатно и мощните, и слабите страни на противника си. Знаеше под какъв ъгъл обича да нападна – беше наясно с кое течение идва акулата. Докторът бе изцяло квалифициран и посрещна побеснелия състезател в съвършен отбранителен стоеж. Въпреки това силата на конфликта бе толкоз огромна, че подвигна десния крайник на Лоран високо във въздуха. Бях сигурен, че ще падне на земята, само че останал на един крайник, канадецът посегна към някакви тайнствени вътрешни находища на волята и с неистово изпитание съумя да резервира равновесие. За момент голямата ускорена тежест на две солидни туловища бе всмукана напълно от хирургически възобновената му лява фибула. Тя някак си устоя.
Беше минала една секунда.
Вбесен, че не е съумял да преодолее противника си, Армстед замахна с лявата си ръка и срещу всички правила удари Лоран с всичка мощ малко над дясното ухо. Точно в този миг различен състезател на „ Сан Франциско “ бе изблъскан на скорост върху кръста на канадеца. Двата удара бяха в противоположни направления и елементарен човек би трябвало да се счупи на две. Както към този момент знаем обаче, доктор Лоран Дюверне-Тардиф надали може да бъде наименуван елементарен човек. Зад гърба му се намираха половин милиард $, които зависеха напълно от него. Залитайки напред, вместо да падне на земята, той съумя още веднъж да резервира хладнокръвие и равновесие и се гмурна под дясната мишница на съперника си. Бяха минали две секунди.
Междувременно, с цел да си даде малко повече пространство за дългото подаване, Патрик Махоумс бе направил цели четиринайсет крачки обратно. Очите му бяха отправени към заветната цел – Тайрийк Хил Гепарда, който летеше с гневна скорост, само че към момента не се бе освободил от бранителя си. За злощастие, лявата страна на „ джоба “ се бе разпаднала под натиска на феноменалния състезател на „ Сан Франциско “ ДеФорест Бъкнър. Преодолял защитата на „ Канзас Сити “, той се носеше като снаряд право към куотърбека. Бяха минали три секунди.
Паднал на едно коляно, Лоран зарови опорния си крайник в тревата, обгърна тялото на противника си и го изблъска обратно. Армстед бе беззащитен. Благодарение на геройството на Лоран, дясната част на „ джоба “ остана непокътната. И това бе от решаващо значение. Вождовете знаеха, че няма да могат да спрат ДеФорест Бъкнър. Той щеше да се стовари върху Махоумс и да го смъкне с тропот на земята. Но ударът му щеше да пристигна отляво. Охраняваната от канадеца дясна ръка на Патрик имаше една десета от секундата допълнително. В момента на конфликта Махоумс замахна и се освободи от топката с мощно камшично придвижване. Бяха минали четири секунди.
Топката изсвистя във висока, съвсем нереална парабола. Помня добре по какъв начин с два акробатични подскока сърцето ми се качи непосредствено в гърлото, до момента в който следих полета ѝ. Нямаше подозрение, че в този миг и пулсът, и кръвното ми влезнаха в реанимационен диапазон. Имах безпогрешното чувство, че топката е увиснала неподвижна в хладния вечерен въздух. Повалени на земята, и Махоумс, и Лоран също гледаха напрегнато безкрайната ѝ траектория. Някой беше пресметнал, че Тайрийк Хил Гепарда е толкоз бърз, че би могъл да завоюва орден на 100 метра на олимпийски игри. Не знам дали е правилно, само че пасът на Махоумс прелетя петдесет и седем метра във въздуха, като че ли чертаейки огромна величествена дъга над игрището в Маями. И в края на тази дъга чакаха надеждните ръце на Гепарда. Пасът бе уловен. Осата бе ужилила тима на „ Сан Франциско “, и то по подобен метод, че те не можаха да се възстановят. Отиграването като че ли ги прекърши и обезвери. Обратът бе фрапантен! В рамките на седем минути „ Канзас Сити “ означиха немислимите двайсет и една точки и завоюваха своя първи „ Супербоул “ от петдесет години насам. Днес отиграванетo е част от митологията на този спорт. Моментът е документиран в минимален подробност в безчет видеоматериали, които не престават да се популяризират в мрежата. Ако дойдете тук, ще забележите, че доста хора даже носят фланелки, на които е написано: „ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “.
Според мен пети февруари бе най-студеният ден в Канзас Сити тази година. Температурата бе минус седем градуса, само че това сякаш нямаше значение. Градът бе безусловно оглупял и един милион души се стекоха към метрополиса, с цел да отпразнуват купата дружно с тима в героичен церемониал, който се виеше от центъра чак до гарата. Качих сина си на колата и откакто преодоляхме безчет тапи, успяхме да паркираме на към три километра от парада. Комбинация от връзки и лакти ни даде опция да се доберем до първа линия на бул. „ Гранд “. Бяхме на две крачки от постепенно движещите се двуетажни рейсове кабриолети на тима. Накачени на отворения втори етаж, играчите танцуваха, пееха, крещяха към почитателите и се поливаха с бира и шампанско. След като мина първият рейс, ненадейно за всички ни забелязахме, че Лоран е слязъл от втория и крачи по улицата с още двама души, които не съумях да разпозная. Сякаш интуитивно продължаваше да охранява Махоумс, който, усмихнат до уши, вдишваше бира след бира върху рейса зад него. Когато мина около нас, изкрещях с всичка мощ в негова посока на кощунствен френски: „ Хей, Лоран! Вив ле кебекуа! “ Той се обърна с голяма снежнобяла усмивка, като че ли нарисувана върху гарвановочерната му брада, и подвигна бирата си в моя посока: „ Санте! Вив льо Кебек! “.
Това бе единственият ми пряк контакт с лекар Лоран Дюверне-Тардиф. Макар и мимолетна, тази среща ме стопли в студения февруарски ден, а през днешния ден, осем месеца по-късно, тя има особена стойност. Тогава той бе един от обичаните ми спортисти на този свят, само че през днешния ден той е нещо доста, доста повече – един от обичаните ми хора на този свят.
Защо ли? Малко откакто се прибра в Монреал, Лоран взе чартърен дребна платноходка с приятелката си Флорънс и дружно отплуваха на многоседмично странствуване из Атлантическия океан. В желанието си да се освободят от напрежението и напрежението се откъснаха от света и цивилизацията. Когато се прибраха, откриха един изцяло изменен свят. Пандемията бе затворила граници, изпразнила магазини, заключила зали, киносалони и игрища. Градовете бяха асфалтирани пустини, хората живееха изолирани в домовете си. И когато богатите спортисти се отдръпнаха в своите първокласни имения със лични басейни, зали за фитнес и тенис кортове, Лоран направи тъкмо противоположното.
Канадското министерство на опазването на здравето бе в тежка обстановка и страдаше от дефицит на медицински личен състав. Само седмици откакто бе спечелил „ Супербоул “, канадецът се включи като доброволeц в екипа на болнично институция, в което междинната възраст на пациентите е близо осемдесет години. Днес знаем, че възрастните хора сa желаната от вируса цел и в случай че пандемията имаше фронтова линия, то тя беше точно тук.
Лоран се хвърли право в окопите, работeйки неуморно с месеци паралелно до лекари, медицински сестри и санитари. Kогато се налагало, оставал и за втора и трета промяна. Тъй като вирусът се бе популяризирал в институцията, пациентите били подложени на смазваща изолираност. Нямали опция да видят околните и роднините си и постоянно Лоран бил единственият им допир с друго човешко създание. „ Научих толкоз доста – спомня си Лоран. – Научих какъв брой значимо e търпението. Научих, че човешкото допиране е от голяма важност. Че е значимо да гледаш хората в очите. Да ги слушаш, без да ги прекъсваш, и да се държиш с тях освен като лекар, а и като човек. Започнах да употребявам телефона си, с цел да вършим видеовръзка със фамилията на всеки пациент... и толкоз доста от роднините избухваха в сълзи. “
Наскоро Лоран взе ненадейно решение, само че в случай че присвием очи и се вгледаме още по-внимателно в неговия живот, ще разберем, че надълбоко в корените му е заровено разбирането, че за семейство Дюверне-Тардиф единственото предстоящо нещо е непредвиденото. Когато именитият дядо на Лоран умрял, татко му продал винарната, лозята и ябълковите градини. Бизнесът процъфтявал, само че това нямало значение. Франсоа желал самостоятелност... даже от триумфите на родителите си! Искал да открие своя лична пътека в живота. Заминал за Франция и се записал в школа за кулинарно изкуство. Когато се прибрал, отворили със брачната половинка си пекарна за самун, сладкиши и кроасани. Нарекли я, по какъв начин иначе – Le Pain dans les Voiles („ Хляб в платната “). Малко по-късно пекарната завоюва сребърен орден на влиятелно състезание във Франция и през днешния ден фамилният бизнес процъфтява. И като стана дума за платна, в продължение на шест години самообучилият се на корабостроене Франсоа конструира лична яхта в двора си, употребявайки дървени плоскости, епоксидна смола и два тона разтопен метал. Лодката целуна вълните и подгони вятъра през септември 2018-а. „ Не знам дали си забелязал, само че ние сме самостоятелни хора “, сподели с усмивка Франсоа Тардиф в изявление с журналиста Бен Баскин.
Независими хора... Собствена пътека... Мантрата на семейство Тардиф като че ли пулсира надълбоко в клетките на Лоран.
На тринайсет години посадил босилек напролет наоколо до дома си. През есента събрал реколтата, направил прелестно песто, бутилирал го и го разпродал из локалните ферми. На четиринайсет купил на безценица 100 преди малко излюпени пилета, построил им курник, отгледал ги и ги продал със забележителна облага. След първата си година в колежа му трябвали пари, с цел да отиде на почивка в Европа с приятелката си Флорънс. Лоран стремително се научил да прави превъзходни плодови конфитюри и карамел. Успял да пласира стотици буркани и спечелил толкоз пари, че ваканцията им в Европа траяла цялостен месец. По време на първия си сезон в „ Канзас Сити “ се самонаучи на дърводелство и в свободното си време правеше мебели, в това число изтънчено бюро от борова дървесина за Флорънс. Всяко лято се връща в Квебек и оказва помощ в пекарната на родителите си. Когато върви на посетители, носи топли франзели, хлебчета и лакомства, изпечени от самия него в пекарната. През февруари 2018-а бе нает от CBC и отпътува за Олимпийските игри в Южна Корея като състезателен коментатор. Анализите му, които се намираха на кръстопътя сред спорт и просвета, бяха ексцентрични и извънредно сполучливи. Когато ходел на лагер със съотборниците си, ставал първи заран и правел палачинки за всички. След тренировките готвел телешки гозби, изпичал им замайващ чийзкейк и най-после ги биел всички наред на тенис на маса.
 {
.youtube {
height:250px;
}
}
</style>
<div style=)
Източник: offnews.bg
„ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? ” Съдбовният отговор на този чудноват въпрос зависеше значително от индивида, на който е отдадена тази история. Човекът, чиято работа е да охранява с цената на всичко половин милиард $ и чиято история е толкоз неправдоподобнa, че самият аз се колебая в нея, до момента в който я пиша. Човекът, който ни би трябвало тъкмо през днешния ден, и който, уповавам се, ще заслужи и вашето почитание, преди да сте стигнали до многоточието, с което ще приключи този роман.
Неговата история стартира по този начин, както стартират множеството истории на множеството хора по този свят – с първата среща сред момче и момиче. Казвали се Франсоа и Гилен. Било е някъде през 80-те в живописното канадско градче Сен-Жан-Батист. На тази първа среща стройният Франсоа насочил светлосиния си взор право в очите на красивата Гилен и ѝ споделил, че мечтае някой ден да кръстосват дружно океаните с платноходка. Срещата прераснала във взаимоотношения, а малко по-късно взаимоотношенията прераснали във венчални пръстени. Когато се родило първото им дете, решили да го нарекат Лоран. Щяло да носи фамилните имена и на двамата си родители. Лоран Дюверне-Тардиф. 28 години по-късно синът им ще бъде милионер, ще охранява половин милиард $ и ще се опита да направи по този начин, че да има време за мистериозната „ оса “.
Помните ли себе си на дванайсет години? В положение ли сте да се върнете в необремененото схващане на детето, което в миналото сте били? Да се отърсите от цялата лавина житейски безпорядък, която се е стоварила върху годините ви от пети клас насам? Помните ли какъв брой по-дълго и обещаващо бе лятото? Колко големи изглеждаха нещата, които в този момент ни се костват дребни? Колко по-ярки бяха цветовете? По-ароматни уханията? По-загадъчни загадките? По-достъпно щастието? Понякога забравяме какъв брой хубава и значима е тази възраст за всеки от нас. Ако сте съумели да пропътувате обратно към нея, представете си следния сюжет – един ден татко ви ви взема от учебно заведение и декларира: „ Познай какво е през днешния ден. Днес е твоят финален образователен ден за годината! Тръгваме на странствуване. Дълго, откачено и рисково странствуване... с платноходка. По реки, морета и океани. Ще живеем в каютата. Ще ядем каквото осезаем в океана. Ще оцеляваме, ще разчитаме един на различен, ще откриваме нови светове... дружно “.
Как ли се е почувствал дванайсетгодишният Лоран в този миг? Моята петокласна същина му завижда с бяла злоба... по този начин, както преди време завиждах на най-известната героиня на Астрид Линдгрен. Лоран като че ли ненадейно бе попаднал в един от нейните разкази. Мечтата, споделена на онази първа среща, не бе напускала татко му нито за момент. Въпреки че нямаше съвсем никакъв опит и знания във ветроходството, яхтата, за която бленуваше от години, към момента се носеше там, измежду лудите талази на сините му очи.
„ Човек може да има доста фантазии – споделя Франсоа – само че те не значат нищо, в случай че не се опиташ да ги постигнеш. “ Така че в един прекрасен ден напуснал работата си на учител, качил хубавата Гилен и трите им невръстни деца на дребна платноходка и се понесли по величествената река Сейнт Лорънс – от небостъргачите на Монреал към Атлантическия океан. Една храбра яхта c пет щастливи, прегърнати хлапета – две от тях възрастни.
Гонели и улавяли непокорния вятър в платната си, реели се измежду огромната водна пропаст и някак си оцелявали измежду бурите.
Приключението траяло цяла година. Осеммесечната им щерка Мaрилу направила първите си крачки на палубата. Откаченото семейство се спуснало безстрашно надолу по ръба на Северноамериканския континент и почнало да кръстосва блестящата коралова огърлица, изплетена от стотици острови, разпръснати из Карибско море. Като максимален, Лоран бил основен член на екипажа. Научил се да ръководи яхтата, да дешифрира данните за водните течения и да пояснява радара. Когато трябвало, слагал неопренов костюм, пълнел баластния колан с олово и се гмуркал с ръчен харпун в солените води в търсене на вечеря за фамилията. „ Научих се да внимавам накъде се движи течението – показа Лоран в изявление за „ Спортс Илюстрейтид “, – тъй като на няколко пъти кръвта на рибата бе отнесена към дълбините, откъдето притегли петметрови акули. “
Вечер фамилията слизало на някой ненаселен плаж, правели лагерен огън от съчки и палмови листа и готвели улова. Децата учели на палубата, като Франсоа им преподавал математика, биология и химия, а Гилен поела филантропичните науки. От време на време приставали някъде за ден-два и децата били оставяни в локалното учебно заведение, в което никой не говорел техния френски. Може и да не научавали кой знае какво, само че натрупали опит и прекарвания.
След дванайсет месеца завършения почернялото от слънцето семейство се завърнало в Монреал по-сплотено от всеки път. Но единствено три години по-късно Франсоа и Гилен натоварили децата на лодката и повторили безусловно същата случка. Някои несъмнено биха споделили, че това е безконтролно родителско държание. Че децата не би трябвало да напущат за цели две години системата в толкоз значима, формираща възраст. Че образованието и развиването им сигурно ca потърпевши от налудничавия подтик на родителите им. Какво ще стане от такива деца, когато пораснат? Да, има доста хора, които биха жигосали Франсоа и Гилен. Сигурен съм обаче, че Астрид Линдгрен не е измежду тях.
По същото време, по което семейство Дюверне-Тардиф кръстосваше морета и океани, моят обичан локален тим „ Канзас Сити Чийфс “ продължаваше да жъне неуспехи със удивително неизменност. Заедно с милионите многострадални почитатели на тима гледах мачовете им от начало до край всяка неделя с мазохистична непримиримост. В продължение на десетилетия Вождовете намираха метод да губят, освен това при такива невероятни условия, че мисълта за тегнещо над тима проклинание се постановяваше от единствено себе си. „ Чийфс “ имаха една-единствена ръждясала купа, извоювана по времето на администрацията на Никсън, когато „ Бийтълс “ към момента са били дружно, а у нас по Българска национална телевизия се е състояла премиерата на „ На всеки километър “. Дори митове като Джо Монтана и Маркъс Алън не можеха да сложат завършек на печалната серия. Стигнеше ли до плейофите, тимът непроменяемо губеше година след година. „ Канзас Сити “ падаха повече от Неймар в наказателното. Виждал съм ги даже да вършат невъзможното и след голяма преднина в самия край да изтръгват загуба от ноктите на успеха.
Никога няма да не помни една от тези безумни загуби – през януари 1996 година. На стадиона беше почти толкоз студено, колкото на северния полюс на планетата Уран. Вождовете бяха безспорни любимци, само че следвайки безропотно напътствията на проклятието, наш състезател на име Лин Елиът изпусна еквивалента не на една, не на две, а на три дузпи. Отборът, естествено, бе отстранен с минимална разлика. Една омотана в шалче на тима жена тъкмо до мен ридаеше след мача. Понеже се тресеше, се опитаx да я успокоя, а тя ме прегърна, без да стопира да плаче. Когато най-сетне ме пусна, забелязах, че веждите ѝ бяха уловили огромно количество снежинки и бяха изцяло замръзнали. Носех този спомен със себе си с години. Това бе на процедура лицето на града след всяка плейофна загуба – неподвижните висулки на безчет разочарования, надвиснали над две разплакани очи.
Играчи, треньори и мениджъри идваха и си отиваха, само че резултатът непроменяемо бе същият – до болежка познато отчаяние.
През 2013 година тимът притегли нов пълководец – добродушния 55-годишен Анди Рийд. Носеше му се славата на извънредно ексцентричен треньор с развинтено въображение. Не знаехме тъкмо какво да чакаме. Щеше ли да промени нещо? Щеше ли да стане следващата жертва на проклятието, тегнещо над вождовете?
Честно казано, не бяхме изключително обнадеждени... изключително откакто един от първите му ходове бе да притегли в тима един никому чужд френскоговорещ канадски юноша със необичайно име – Лоран Дюверне-Тардиф. Кой пък е този – питахме се всички. Нямаше никаква информация за него. Не беше играл в американски лицей. Не беше взел участие в лагера за новобранци. Нямаше опит. Нямаше негови видеоматериали в мрежата. Сред почитателите тук преобладаваше мнението, че треньорът ни има незабавна потребност от умел психотерапевт. Бях толкоз заинтригуван, че се зарових надълбоко в интернет в търсене на някаква информация за мистериозния канадец. И открих доста забавни неща... за дядо му! Казвал се е Ги Тардиф и е бил, меко казано, неповторима персона. Бях замаян от приключенията му! Интелектуалец, учител в Монреалския университет, магистър по криминология, създател на многочислени научни публикации и консултант на Министерството по правораздаването. Синът му Франсоа, който по това време към този момент мечтаел да обикаля света с платноходка, твърди, че татко му бил и огромен занаятчия дърводелец и електротехник. Впоследствие Ги бил определен за министър и в продължение на девет години водил три разнообразни министерства. В един миг очевидно му писнало от политика и без да се колебае, я оставил зад тила си. Купил равнища наоколо до Монреал, изкоренил засадената на нея царевица, самообучил се на селско стопанство и почнал да култивира лозя и ябълкови дървета. След няколко години виното и ябълковите му деликатеси се прочули из цялостен Квебек.
Що се отнася до неговия внук обаче, не можах да намеря съвсем нищо. И въпреки всичко... бях впечатлен от това, че Лоран е студент в един от най-реномираните колежи в света – университета „ Макгил “. Хм, споделих си – не знам какъв състезател е този човек, само че сигурно е доста интелигентен. Тази институция е дала на света многочислени нобелови лауреати, учени и политици, сред които е и сегашният министър председател Джъстин Трюдо. Следването в „ Макгил “ е тежко, а приемните изпити са същински пъкъл. За моя голяма изненада се оказа, че новото ни попълнение не следва какво да е в влиятелния университет, а медицина!
Гледайки обратно, ми е мъчно да допускам, че сме се съмнявали в Лоран. Днес, шест години по-късно, той е обожаван освен тук, само че и из цяла Америка както поради геройствата си на терена, по този начин и поради тези отвън него. Нямам съгражданин, който да не е осведомен в най-малки елементи с неговата необикновена сага.
Лоран разкрил играта късно и почнал да тренира чак на петнайсет години, откакто се върнал от второто си ветроходно странствуване и открил, че е станал прекомерно висок за хокеист. Внушителната му физика обаче се оказала идеална за американския футбол. В края на гимназиалното си обучение към този момент бил двуметров великан, с тяло, опаковано от раменете до стъпалата в солидни мускули.
В университетския тим поел функционалностите на десен гард – тежка и неблагодарна позиция. В множеството случаи десният гард остава неусетен и работата му е на процедура да бъде бодигард на звездата на тима. Но Лоран подходил към позицията по този начин, както подхождал към всичко – с маниакална безрезервност. Тренирал до изнемога сред лекциите и изпитите. Изучавал в минимален подробност нюансите на играта. Искал да разбере всеки ъгъл на придвижване и всяка допустима обстановка.
Лоран мечтаеше да играе в Националната футболна лига, само че тъй като никой не беше чувал за него, не му бе отправена покана за лагера за новобранци в Индианаполис. Треньорите нямаше по какъв начин да го виждат. Мечтата му изглеждаше обречена. Но както към този момент знаем, семейството Дюверне-Тардиф е с по-особен генетичен профил. Помните ли какво беше споделил неговият татко ветроходец: „ Човек може да има доста фантазии, само че те не значат нищо, в случай че не се опиташ да ги постигнеш “. Така че Лоран взел чартърен футболно игрище в Монреал и поканил треньорите от Лигата да го следят в самостоятелна подготовка. Един от тях му обърнал внимание…
Американският футбол е най-популярният спорт в Съединените щати, а професионалната футболна лига – НФЛ, е колосална индустриална машина. Играта е надълбоко вплетена в самата социална тъкан на страната. Всяка неделя яростните дуели сред трийсет и двата тима в НФЛ се трансформират в безспорен център на вниманието и мотив за безкрайни разбори и мнения. Този спорт има изключително въздействие върху хората тук. Често съм се питал за какво. Може би тъй като в самата си същина той е непотрепваща прожекция на американския нрав, история и цайтгайст.
Придвижването напред, завладяването на територия са в основата на играта. Сантиметър по сантиметър, клонче трева по клонче трева – постоянно напред. Всеки взор обратно е наказване. Pегресията е неприемлива. Прогресът е вяра. Алчността не е недостатък, а смисъл. Целта не е мрежа или панер – задачата е съкровената недвижима благосъстоятелност зад крайната линия. Това химерично парче земя, наречено „ последна зона “. Отборът би трябвало да нахлуе в него, да го превземе с цената на всичко – пот, кръв, травми, ловкост и разпра. Физическото превъзходство, скоростта и превъзмогването на инстинкта за самозапазване са култивирани в самия устав на играта. Отборното начало и колективизмът са от голямо значение, само че... индивидуализмът е повдигнат в фетиш. Куотърбекът – единственият състезател, който подава топката, е свръхгероят, диригентът, изпълнителният шеф. Той е Стив Джобс, Ейбрахам Линкълн, Стивън Спилбърг, Боби Фишер и Джей Гетсби, събрани на едно място. Куотърбекът е дестилираният облик на дръзката, даже арогантна идеология, на която изискуем прословутата американска фантазия.
Всички чакахме, че новият ни треньор ще се опита да открие млад, уникален куотърбек – от тези, които се раждат един път на генерация, от тези, които не имат вяра в проклятия... Но Анди Рийд знаеше, че преди да откри и постави сходен състезател в джоба си, първо би трябвало да ушие самия джоб.
В американският футбол думата „ джоб “ има изключително значение. Петима играчи носят отговорността да охраняват куотърбека – да го предпазят като римска фаланга от озверелите бранители, чиято единствена цел е да се доберат до него и да го трансфорат в част от тревната повърхност. Макар че по цялостен мач не допират топката, тези петима играчи са доста, доста значими. Най-добрите охранители съумяват да основат по този начин наречения „ джоб “ – малко пространство, в което куотърбекът разполага с няколко секунди, които са му нужни, с цел да подаде топката.
Вярно е – Лоран Дюверне-Тардиф едвам говореше британски, нямаше съвсем никакъв опит и никой не беше чувал за него.
Но треньорът на вождовете бе забелязал нещо в него. Дали е било физиката му? Характерът? Интелектът? Не е ясно, само че повярвал, че в случай че желае да печели мачове и да защищити куотърбека си, ще му би трябвало тъкмо това голямо канадско хлапе.
Против всички упования Анди Рийд неотложно предложи контракт на Лоран и всички ние – съмняващите се – бързо разбрахме, че е взел вярното решение. За броени месеци канадецът се трансформира в един от най-хубавите десни гардове в Лигата и любим на почитателите. Бе буквоядец и иноватор в подготовката си. Изучаваше интелектуалните аспекти на играта, анализираше безчет видеоматериали, подхождаше към противниците си като гросмайстор – искаше да надникне в душeвността им и да планува ходовете им. Бе прекарал години в медицинския факултет и защото разбираше функционалностите на човешкото тяло на академично равнище, извая всеки собствен мускул съгласно условията на позицията си.
Да, Лоран бе невероятен състезател, само че може би най-нестандартният му ход бе решението му да продължи да следва медицина! Усилие, което го подложи на невиждано психическо и физическо безсилие. В продължение на четири години жонглираше с тренировки, лекции, лагери, изпити, мачове, болничен стаж и така нататък, и така нататък
Лоран Дюверне-Тардиф се дипломира като лекар по медицина със компетентност „ Хирургия “ в Монреал с цялостно отличие на 29 май 2018 година и на идващия ден бе на подготовка в „ Канзас Сити “. 27-годишният канадец бе станал първият състезател доктор в историята на американския футбол. И то не какъвто и да е състезател, а един от най-важните в тим, който под управлението на Анди Рийд бе напът да разтопи вечно висулките на толкоз доста разочарования. Перфекционизмът на Лоран в подготовката го бе трансформирал в един от най-елитните гардове на Лигата и „ Канзас Сити “ го възнагради с контракт за четиридесет и пет милиона $!
Треньорът бе построил своя сигурен „ джоб “ към неповторимия канадски лекар и в този момент бе време да постави нещо в него... Нещо доста, доста скъпо. Анди Рийд следеше от години развиването на юноша на име Патрик Махоумс – куотърбек, който, за благополучие на „ Канзас Сити “, бе подценен от другите тимове в Лигата. Воден от безпогрешната си вътрешен глас, стратегът сграбчи младия състезател сега, в който той приключи университетската си кариера. Вярно е – виждал съм и по-мъдри ходове – само че всички те са свързани с имена като Веско Топалов и Гари Каспаров.
Знаете ли, през последните тридесет години съм имал привилегията да виждам неописуеми митове да творят чудеса на терена. Хора като Джо Монтана, Том Брейди, Дан Марино и Пейтън Манинг. Но в никакъв случай, НИКОГА не съм виждал събитие, сходно на Патрик Махоумс! За две години това момче знамение обърна разбиранията за този спорт надолу с главата. Магьосничествата му постоянно нарушаваха без виза и паспорт границата на невъзможното. Виждал съм го, преследван от двама бранители на „ Денвър “, да трансферира топката от дясната в лявата си ръка, преди да изпрати ювелирен пас в ръцете на безверен съотборник. Виждал съм го да провре подаване като патрон сред гора от тела и ръце. Виждал съм го да прави циркаджийски пасове, гледайки в една посока и подавайки в изцяло друга. Виждал съм го, тичайки обратно, да се обърне на скорост, да усуче тялото си като баварска солета и да изстреля съвършен четиресeтметров снаряд право в отворените длани на спринтиращ съотборник. Виждал съм го даже да мята топката с чудовищна мощ над трибуните и отвън стадиона по време на подготовка!
Но най-силното оръжие на Махоумс се намираше сред ушите му. Всяко отиграване в американския футбол продължава единствено няколко мига, само че в тях е пакетирано голямо количество тактика. Сложна система от заслони и пресечки води до отварянето и затварянето на дребни пространства за частици от секундата. Топката някак си би трябвало да премине през тях, преди те да са погълнати от отбраната. Усилието, несъмнено, е хармонично. Отборът работи като оркестър, само че куотърбекът е неговият диригент. От него зависи дали ще се слуша музика или дисхармония. Всеки тим има по този начин наречената книга с отигравания, която се охранява в сейф и която играчите би трябвало да знаят наизуст. Книгата на Анди Рийд обаче е енциклопедия. Страниците ѝ са изпълнени с паяжина от ексцентрични комбинации и само куотърбек с извънреден разсъдък е в положение да открие пътя си из лабиринтното въображение на треньора. Благодарение на фотографската си памет, предвидливост и нюх към импровизацията, Патрик се трансформира в идеалния аватар на своя находчив треньор на игрището.
„ Канзас Сити “, несъмнено, стартира да печели... непрестанно, а Патрик Махоумс бе провъзгласен за невиждана атракция. Наричаха го вълшебник. Мачовете на тима станаха един от най-желаните телевизионни артикули на Америка, а намирането на билети бе съвсем невероятно. Идваха почитатели от цялата страна. Всеки искаше да види онлайн идващия шедьовър на младия виртуоз. В своя първи сезон Махоумс опустоши многочислени върхове и още повече противници. Лоран бе непроменяемо до него – един двуметров, 146-килограмов канадски лекар, пазещ младата звезда по този начин, като че ли нейната защита бе в детайли разказана първоначално, средата и края на Хипократовата клетва. Нямаше мощ на този свят, която да спре Махоумс, и по всичко изглеждаше, че проклятието, тегнещо над тима, е напът да завърши. За злощастие, в края на мача против „ Джаксънвил “ голям бранител се стовари върху лявата подбедрица на Лоран. Болката го смъкна на земята и той не бе в положение да се помръдне. Представяте ли си физиономията на лекаря на мача, когато е изтичал към контузения канадец: „ Спокойно, докторе – съгласно мен имам спираловидна фрактура на проксималната част на фибулата. Не изключвам да е над синдесмозата “.
Без Дюверне-Тардиф тимът още веднъж не съумя да стигне до заветната купа, само че се добра до полуфинала, където загуби в необикновен мач с продължение. И макар че почитателите още веднъж заговориха за тегнещото над Вождовете проклинание, бе ясно, че в лицето на Патрик Махоумс тимът най-сетне бе намерил чакания с десетилетия еднорог. Малко по-късно „ Канзас Сити “ възнагради своята млада звезда с най-скъпия контракт в историята на международния спорт – половин милиард $!
Лоран се завърна възобновен през идващия сезон и под надеждното прикритие на неговата непробиваема защита Патрик Махоумс унищожи конкуренцията и този път докара тима до огромния край – „ Супербоул “. Колосалното събитие се състоя тази зима в Маями в първата неделя на февруари. Бяха минали тъкмо петдесет години от последното присъединяване на „ Канзас Сити “ във заключителен мач. Половин век! Толкова от дълго време, че даже бащата на Патрик Махоумс към момента не е бил роден.
Хората тук не можеха да повярват – градът беше обхванат от еуфория... и напрежение. Щяха ли да съумеят многострадалните Вождове да създадат последната крачка към върха? Щеше ли още веднъж да прониже сърцата им античното проклинание? Какво ги очакваше на стадиона във Флорида – успех или проваляне?
Съперникът им беше превъзходният тим на „ Сан Франциско “, който бе твърдо решен да добави шеста купа в богатата си история. „ Супербоул “ е най-голямото спортно събитие в Америка. Един билет коства колкото лек автомобил, а в случай че желаете да купите рекламно време в ефир, ще би трябвало да платите на Fox 5,6 милиона $ за трийсет секунди! Mачът се следи от стотици милиони фенове из цялата страна и оттатък. Може би се дължеше на напрежението или може би на неналичието на опит на най-голямата сцена, само че още от първия съдийски сигнал стана ясно, че нещо в тима на „ Канзас Сити “ не е наред. Комбинациите им се проваляха. Играчите изпускаха топката. Грешките се трупаха и даже Патрик Махоумс не можеше да открие междина в безупречната отбрана на „ Сан Франциско “. На полувремето облечените в няколко висящи конеца Дженифър Лопес и Шакира подлудиха публиката с шоу, което бе на едно подухване напразно разстояние от тандемен стриптийз. Но на почитателите тук не им беше до ретроеротика и над целия град тегнеше добре познатото фаталистично чувство за идна загуба.
Седем минути преди края на мача „ Сан Франциско “ водеше с двайсет на 10! Секундите изтичаха непреклонно и „ Канзас Сити “ изглеждаха обречени. Отборът имаше отчайваща потребност от знамение. Кратко съдийско спиране даде опция на Патрик Махоумс да се приближи до помощник-треньора Ерик Биениеми. Днес, с помощта на видеоархивите на Лигата, знаем тъкмо по какъв начин протече диалогът им.
„ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “ – попита го Патрик. Ерик изглеждаше комплициран. В този инфарктен миг Махоумс искаше да опитва извънредно смело отиграване, изобретено от треньора Анди Рийд. Беше го нарекъл Jet Chip Wasp, само че играчите го бяха съкратили на Wasp (пр. оса). Отиграването включваше две подправени пресечки, чиято цел бе да отклонят вниманието на отбраната от най-бързия състезател в американския футбол – Тайрийк Хил, с прякор Гепарда. Той трябваше да се възползва от създалото се комплициране, да спринтира с всички сили към средата на игрището, да промени внезапно посоката си и да получи дълъг пас от Махоумс наоколо до страничната линия. Но в това отиграване имаше един значителен проблем. Патрик неслучайно пита дали ще има време за „ оса “. Обикновено „ джобът “ се разпада за 2.5 секунди. Но за оса бяха нужни съвсем четири секунди, или, с други думи – цяла безкрайност. Ще устоят ли охранителите му? Ще му дадат ли няколко мига допълнително? Ерик носеше слушалки, които му даваха директна връзка с основния треньор. „ Той желае „ оса “, промърмори помощникът в слушалките. Стратегът Рийд не се поколеба даже за момент – той вярваше категорично в своя „ джоб “ и най-много в канадския доктор великан.
Решението бе взето и не щеш ли всичко се крепеше върху един-единствен инфарктен миг. Екзорсизмът на половин век разочарования и разрушени очаквания зависеше от отговора на въпроса: „ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “
Ако надникнете в интернет, ще откриете безчет видеоматериали, разбори и забавени фрагменти на това, което се разигра в идващите няколко секунди. Но в нито един от тях не се обръща внимание на играча с френски акцент и номер 76, без който отиграването би било невероятно. Лоран Дюверне-Тардиф трябваше да защищити дясната, хвърляща ръка на своя куотърбек. Срещу себе си имаше чудовищния бранител на „ Сан Франциско “ Арик Армстед. Трябваше да го задържи някак си, макар че възможностите не бяха на негова страна. Арик Армстед – едно от най-големите млекопитаещи в Северна Kалифорния, бе по-млад, по-висок, по-бърз и по-атлетичен от канадеца. Той се втурна като хала, решена да прегази и него, и Махоумс. Но Лоран беше изучавал деликатно и мощните, и слабите страни на противника си. Знаеше под какъв ъгъл обича да нападна – беше наясно с кое течение идва акулата. Докторът бе изцяло квалифициран и посрещна побеснелия състезател в съвършен отбранителен стоеж. Въпреки това силата на конфликта бе толкоз огромна, че подвигна десния крайник на Лоран високо във въздуха. Бях сигурен, че ще падне на земята, само че останал на един крайник, канадецът посегна към някакви тайнствени вътрешни находища на волята и с неистово изпитание съумя да резервира равновесие. За момент голямата ускорена тежест на две солидни туловища бе всмукана напълно от хирургически възобновената му лява фибула. Тя някак си устоя.
Беше минала една секунда.
Вбесен, че не е съумял да преодолее противника си, Армстед замахна с лявата си ръка и срещу всички правила удари Лоран с всичка мощ малко над дясното ухо. Точно в този миг различен състезател на „ Сан Франциско “ бе изблъскан на скорост върху кръста на канадеца. Двата удара бяха в противоположни направления и елементарен човек би трябвало да се счупи на две. Както към този момент знаем обаче, доктор Лоран Дюверне-Тардиф надали може да бъде наименуван елементарен човек. Зад гърба му се намираха половин милиард $, които зависеха напълно от него. Залитайки напред, вместо да падне на земята, той съумя още веднъж да резервира хладнокръвие и равновесие и се гмурна под дясната мишница на съперника си. Бяха минали две секунди.
Междувременно, с цел да си даде малко повече пространство за дългото подаване, Патрик Махоумс бе направил цели четиринайсет крачки обратно. Очите му бяха отправени към заветната цел – Тайрийк Хил Гепарда, който летеше с гневна скорост, само че към момента не се бе освободил от бранителя си. За злощастие, лявата страна на „ джоба “ се бе разпаднала под натиска на феноменалния състезател на „ Сан Франциско “ ДеФорест Бъкнър. Преодолял защитата на „ Канзас Сити “, той се носеше като снаряд право към куотърбека. Бяха минали три секунди.
Паднал на едно коляно, Лоран зарови опорния си крайник в тревата, обгърна тялото на противника си и го изблъска обратно. Армстед бе беззащитен. Благодарение на геройството на Лоран, дясната част на „ джоба “ остана непокътната. И това бе от решаващо значение. Вождовете знаеха, че няма да могат да спрат ДеФорест Бъкнър. Той щеше да се стовари върху Махоумс и да го смъкне с тропот на земята. Но ударът му щеше да пристигна отляво. Охраняваната от канадеца дясна ръка на Патрик имаше една десета от секундата допълнително. В момента на конфликта Махоумс замахна и се освободи от топката с мощно камшично придвижване. Бяха минали четири секунди.
Топката изсвистя във висока, съвсем нереална парабола. Помня добре по какъв начин с два акробатични подскока сърцето ми се качи непосредствено в гърлото, до момента в който следих полета ѝ. Нямаше подозрение, че в този миг и пулсът, и кръвното ми влезнаха в реанимационен диапазон. Имах безпогрешното чувство, че топката е увиснала неподвижна в хладния вечерен въздух. Повалени на земята, и Махоумс, и Лоран също гледаха напрегнато безкрайната ѝ траектория. Някой беше пресметнал, че Тайрийк Хил Гепарда е толкоз бърз, че би могъл да завоюва орден на 100 метра на олимпийски игри. Не знам дали е правилно, само че пасът на Махоумс прелетя петдесет и седем метра във въздуха, като че ли чертаейки огромна величествена дъга над игрището в Маями. И в края на тази дъга чакаха надеждните ръце на Гепарда. Пасът бе уловен. Осата бе ужилила тима на „ Сан Франциско “, и то по подобен метод, че те не можаха да се възстановят. Отиграването като че ли ги прекърши и обезвери. Обратът бе фрапантен! В рамките на седем минути „ Канзас Сити “ означиха немислимите двайсет и една точки и завоюваха своя първи „ Супербоул “ от петдесет години насам. Днес отиграванетo е част от митологията на този спорт. Моментът е документиран в минимален подробност в безчет видеоматериали, които не престават да се популяризират в мрежата. Ако дойдете тук, ще забележите, че доста хора даже носят фланелки, на които е написано: „ Ще имаме ли време да пробваме „ оса “? “.
Според мен пети февруари бе най-студеният ден в Канзас Сити тази година. Температурата бе минус седем градуса, само че това сякаш нямаше значение. Градът бе безусловно оглупял и един милион души се стекоха към метрополиса, с цел да отпразнуват купата дружно с тима в героичен церемониал, който се виеше от центъра чак до гарата. Качих сина си на колата и откакто преодоляхме безчет тапи, успяхме да паркираме на към три километра от парада. Комбинация от връзки и лакти ни даде опция да се доберем до първа линия на бул. „ Гранд “. Бяхме на две крачки от постепенно движещите се двуетажни рейсове кабриолети на тима. Накачени на отворения втори етаж, играчите танцуваха, пееха, крещяха към почитателите и се поливаха с бира и шампанско. След като мина първият рейс, ненадейно за всички ни забелязахме, че Лоран е слязъл от втория и крачи по улицата с още двама души, които не съумях да разпозная. Сякаш интуитивно продължаваше да охранява Махоумс, който, усмихнат до уши, вдишваше бира след бира върху рейса зад него. Когато мина около нас, изкрещях с всичка мощ в негова посока на кощунствен френски: „ Хей, Лоран! Вив ле кебекуа! “ Той се обърна с голяма снежнобяла усмивка, като че ли нарисувана върху гарвановочерната му брада, и подвигна бирата си в моя посока: „ Санте! Вив льо Кебек! “.
Това бе единственият ми пряк контакт с лекар Лоран Дюверне-Тардиф. Макар и мимолетна, тази среща ме стопли в студения февруарски ден, а през днешния ден, осем месеца по-късно, тя има особена стойност. Тогава той бе един от обичаните ми спортисти на този свят, само че през днешния ден той е нещо доста, доста повече – един от обичаните ми хора на този свят.
Защо ли? Малко откакто се прибра в Монреал, Лоран взе чартърен дребна платноходка с приятелката си Флорънс и дружно отплуваха на многоседмично странствуване из Атлантическия океан. В желанието си да се освободят от напрежението и напрежението се откъснаха от света и цивилизацията. Когато се прибраха, откриха един изцяло изменен свят. Пандемията бе затворила граници, изпразнила магазини, заключила зали, киносалони и игрища. Градовете бяха асфалтирани пустини, хората живееха изолирани в домовете си. И когато богатите спортисти се отдръпнаха в своите първокласни имения със лични басейни, зали за фитнес и тенис кортове, Лоран направи тъкмо противоположното.
Канадското министерство на опазването на здравето бе в тежка обстановка и страдаше от дефицит на медицински личен състав. Само седмици откакто бе спечелил „ Супербоул “, канадецът се включи като доброволeц в екипа на болнично институция, в което междинната възраст на пациентите е близо осемдесет години. Днес знаем, че възрастните хора сa желаната от вируса цел и в случай че пандемията имаше фронтова линия, то тя беше точно тук.
Лоран се хвърли право в окопите, работeйки неуморно с месеци паралелно до лекари, медицински сестри и санитари. Kогато се налагало, оставал и за втора и трета промяна. Тъй като вирусът се бе популяризирал в институцията, пациентите били подложени на смазваща изолираност. Нямали опция да видят околните и роднините си и постоянно Лоран бил единственият им допир с друго човешко създание. „ Научих толкоз доста – спомня си Лоран. – Научих какъв брой значимо e търпението. Научих, че човешкото допиране е от голяма важност. Че е значимо да гледаш хората в очите. Да ги слушаш, без да ги прекъсваш, и да се държиш с тях освен като лекар, а и като човек. Започнах да употребявам телефона си, с цел да вършим видеовръзка със фамилията на всеки пациент... и толкоз доста от роднините избухваха в сълзи. “
Наскоро Лоран взе ненадейно решение, само че в случай че присвием очи и се вгледаме още по-внимателно в неговия живот, ще разберем, че надълбоко в корените му е заровено разбирането, че за семейство Дюверне-Тардиф единственото предстоящо нещо е непредвиденото. Когато именитият дядо на Лоран умрял, татко му продал винарната, лозята и ябълковите градини. Бизнесът процъфтявал, само че това нямало значение. Франсоа желал самостоятелност... даже от триумфите на родителите си! Искал да открие своя лична пътека в живота. Заминал за Франция и се записал в школа за кулинарно изкуство. Когато се прибрал, отворили със брачната половинка си пекарна за самун, сладкиши и кроасани. Нарекли я, по какъв начин иначе – Le Pain dans les Voiles („ Хляб в платната “). Малко по-късно пекарната завоюва сребърен орден на влиятелно състезание във Франция и през днешния ден фамилният бизнес процъфтява. И като стана дума за платна, в продължение на шест години самообучилият се на корабостроене Франсоа конструира лична яхта в двора си, употребявайки дървени плоскости, епоксидна смола и два тона разтопен метал. Лодката целуна вълните и подгони вятъра през септември 2018-а. „ Не знам дали си забелязал, само че ние сме самостоятелни хора “, сподели с усмивка Франсоа Тардиф в изявление с журналиста Бен Баскин.
Независими хора... Собствена пътека... Мантрата на семейство Тардиф като че ли пулсира надълбоко в клетките на Лоран.
На тринайсет години посадил босилек напролет наоколо до дома си. През есента събрал реколтата, направил прелестно песто, бутилирал го и го разпродал из локалните ферми. На четиринайсет купил на безценица 100 преди малко излюпени пилета, построил им курник, отгледал ги и ги продал със забележителна облага. След първата си година в колежа му трябвали пари, с цел да отиде на почивка в Европа с приятелката си Флорънс. Лоран стремително се научил да прави превъзходни плодови конфитюри и карамел. Успял да пласира стотици буркани и спечелил толкоз пари, че ваканцията им в Европа траяла цялостен месец. По време на първия си сезон в „ Канзас Сити “ се самонаучи на дърводелство и в свободното си време правеше мебели, в това число изтънчено бюро от борова дървесина за Флорънс. Всяко лято се връща в Квебек и оказва помощ в пекарната на родителите си. Когато върви на посетители, носи топли франзели, хлебчета и лакомства, изпечени от самия него в пекарната. През февруари 2018-а бе нает от CBC и отпътува за Олимпийските игри в Южна Корея като състезателен коментатор. Анализите му, които се намираха на кръстопътя сред спорт и просвета, бяха ексцентрични и извънредно сполучливи. Когато ходел на лагер със съотборниците си, ставал първи заран и правел палачинки за всички. След тренировките готвел телешки гозби, изпичал им замайващ чийзкейк и най-после ги биел всички наред на тенис на маса.
КОМЕНТАРИ