Седяха на един чин единайсет години – в началното училище

Седяха на един чин единайсет години – в началното учебно заведение „ Елин Пелин “, тогава още нямаха физкултурен салон и през лятото часовете по физическо образование прекосяваха в Струма. Още през май бащите заприщваха реката и се образуваха вирове, дълбоки и страшни за по-големите възпитаници, плитки и топли за дребосъците от първи до трети клас. Двете момчета плуваха, най-бързи от цялото учебно заведение – Данчо и Никола, високи, стройни, бързи, както множеството деца от квартал „ Църква “. Тичаха като ураган. В минния колеж също седяха на един чин.

Данчо печелеше първо място на всички районни и регионални шампионати по лека атлетика. За Никола постоянно оставаше второто място, само че в учебните дуели Никола го побеждаваше и съучениците им шушукаха, че Никола отстъпвал на приятеля си на значимите надпревари - дали поради пари, дали тъй като се страхувал от него, както множеството момчета в учебното заведение. Така и не се разбра.

Бащите на момчетата работеха в една промяна в металургичния комбинат, по-известен като „ стоманения цех “ в града. Майките им бяха продавачки в „ Плод-зеленчук “ – едната продаваше стоката първа промяна, другата поемаше след нея, а когато нещо трябваше да се свърши и нямаше кой да се грижи за някой от хлапаците, родителите на другото момче одобряваха вкъщи си приятелчето. Вечер играеха на белот до среднощ. Никола беше с бяла като сирене кожа, коса толкоз руса, като че на главата му непрекъснато цъфтеше цяло поле глухарчета; Данчо от дребен беше безмълвен, с взор, в който слънцето от дълго време бе залязло. Кожата му, с цвят на препечена филийка самун, здрава и гореща като пладне през август, не се боеше от горещина и вятър.

Момчетата пораснаха в сянката на Прехвърляч хълм - изострен, озъбен към небето рид, който не заслужаваше да го назовават планина. От върха му зиме като нож в квартал „ Църква “ се забиваше вълчи писък. През лятото голите скатове на баира скърцаха, горещите нацепени скали лъщяха, в дупките сред тях се въдеха повече змии, в сравнение с тръни. Постоянно се чуваше съскане, изсъхнало пращене, тропот.

Понякога от Прехвърляч към къщите потичаха свлачища - чакъл, пясък, камъни, буци пръст, прахуляк - които довличаха в тясната котловина камари скали, нарязани змийски тела, пребити гущери. Случваше се някои от змиите да оцелеят. Те се промъкваха през оградите на дворовете, развъждаха се в градините за боязън на майките и децата. Имаше случаи на ухапани хлапета. Доктор Станчев, който спасяваше от години мало и огромно в квартала, раздаде на семействата инжекции и изясни какво стремително би трябвало да направи човек, в случай че го ухапе усойница.

Данчо и Никола се хващаха дружно с мъжете да трепят змии и забогатяха, тъй като за убита пепелянка докторът вадеше и хвърляше десетачка. Двете момчета се изхитриха –престанаха до ловят напастта от дворовете на хората, а дружно - единият с глава като слънчоглед, другият - с тъмна като градоносен облак, припваха към Прехвърляч, стиснали колове в ръце. Вечер се връщаха с десетина влечуги, всичките с премазани глави. Отначало бяха твърди зелени и носеха смокове, за които лекар Станчев, стар като остарялата църква в квартала, не плащаше нито лев.
Двете момчета до такава степен бяха влезнали в злия манталитет на Прехвърляч, че се прочуха с друго – обикаляха баира като щури, скитаха с гущерите, дебнеха, слухтяха да узнаят къде пясъкът „ е жена “ - значи погрешен и хлъзгав. Пълзяха, промъкваха се, прескачаха цепнатини и дупки. Един ден Данчо сподели:

– Знам къде камъните са жена.

Никола го пита – „ Какво? “, само че приятелят му не загатна нищо повече. Някои от скалите към върха се бяха цепнали като презрели ябълки в жегата. Никола погледна в лицето приятеля си и потрепера. Хрумна му, че някой ден Прехвърляч ще се пръсне от гняв и ще потече целият - връх, канара, змии - надолу към Църква.

- Някой пуска свлачища – допусна една жена, когато без никаква причина скали, пръст, пясък с тътнеж връхлетяха по скатовете на Прехвърляч. Заливаха някой двор, влачеха пушек и пълзяща злина. Мина време, до момента в който Никола се усети, че стопанинът на унищожения двор, негов наследник или братовчед, се бе репчил за нещо на Данчо. Данчо не приказваше доста. Може би по тази причина бяха другари.

Понякога Никола, ярък като зелка в най-гъстата горещина, се питаше откъде-накъде се срутва цялостен скат, без да се е изсипал проливен дъжд, без да е скачала стихия в близост, нито небето бе размърдвало облаците си. „ Как мислиш, Данчо? “ - бе попитал Никола. Приятелят му, както имаше табиет, наведе глава към земята, мълча 100 години и когато Никола, ярък като досадните пластмасови шишета за прясно мляко, към този момент беше не запомнил въпроса си, Данчо измърмори:

- Виж! – и му сподели телефон. – Нов. Мой е.

После му сподели какво бе снимал.

- Ростислава от Десети В? – учуди се Никола, само че приятелят му по този начин и не продължи. Думите на Данчо бяха път, който се бе свлякъл от върха и бе удавил в жегата над Църква.

- Ела – сподели един ден Данчо. – Ще видиш.

Брадата на Данчо беше набола преди много време, остра, черна, очите тъмни, по-тежки от камъните на Прехвърляч, говореха повече от езика. В тях нещо вреше, единствено той си знаеше какво. Дори когато момчето се усмихнеше за малко, очите не отиваха при усмивката. Никола знаеше какво значи това „ Ела “ – обичаната дума на Данчо, зад която чакаше нещо мрачно, само че забавно. Веднъж по-късно „ Ела “ Данчо му сподели цялостно портмоне с пари. „ Откъде? “ задави се от въпроса си Никола и бузите му, гладки като на момиче, се изпълниха с пламъци. Данчо нищо не му изясни.
Друг път след „ Ела “ Данчо го заведе до къщата на Петрова, тяхната учителка по математика. И Данчо, и Никола имаха тройки. Дворът на Петрова, неокосен, противен като негоден зъб, беше затлачен с камънак, пясък, върху който към момента се гърчеше в разтрепераните си осморки не изключително огромна змия. След това даже „ Ела “ не беше нужно. Никола допусна къде ще се изсипе пясъкът и къде ще се огъват змийчета с премазан гръбнак. Така и стана – дворът на Ростислава от Десети В.

Никола й беше купил кафе няколко пъти. Само толкоз. Майката на Ростислава имаше хубави домати, повече от 100 корена. В събота, когато не беше на работа и не чистеше жилищата на своите „ работодатели “ от София, дамата излизаше на разклона към центъра на Радомир и продаваше стоката си.

Къде беше отпътувал бащата на Ростислава – в Италия или Испания и по кое време щеше да се върне в Църква, дамата не разказваше. Понякога Ростислава се появяваше в луксозна нова рокля. Само роклята беше забележителното в нея. „ Не коства “, подмятна Данчо. Какво не струваше – момичето, роклята или джина с тоник, който двамата пиеха, по този начин и не стана ясно. След свлачището, домъкнало камъни, що се касае за дувар към дребен двор, не бе оживял нито един от корените домати на майка й.

- Купил съм й кафе – изясни за всеки случай Никола и факлите на бузите му още веднъж се възпламениха. - Тя даже не го изпи. Бях сипал захар. Купих й фанта. Ти не си слагал захар – добави неудобно той. Приятелят му подвигна глава и го погледна. Така правеше, когато получеше двойка по математика и се втренчваше в лицето на Петрова, техния екзекутор по математика.

- Крава е – сподели Данчо. – Ростислава.

- Не…, не е.

Усмивка се изсипа върху гъстата, прибързано набола брада на мургавото момче, само че очите му не отидоха при усмивката.

-Ела!

Никола, както всеки различен път, потегли след приятеля си. Двамата поеха към Прехвърляч – бяха пробили пътека сред магарешките тръни, шипките и глога в подножието на баира. За да се изкачиш до спечения от горещина и вятър връх, трябваше да пълзиш на четири крайници по сива канара, която нямаше край. След нея се бе опнал пояс алена пръст, омесена с трошляк и прахуляк.

- Стой тук – сподели Данчо.

- Ти къде ще вървиш? – главата на Никола, върху която като че преди малко бяха разцъфтели 100 глухарчета, се надигна към небето. То изглеждаше изцяло обикновено за август – сребролюбец, който не дава обещание капка дъжд. Данчо към този момент бе отскочил настрана от пояса постна земя, гореща като котлон на електрическа печка.

Никола понечи да последва приятеля си.

- Чакай тук – подреди мургавото момче. С няколко скока то се добра до една издаденост – камък, само че не сив, а кафяв, издигнал се над хипнотизираните от жарта на август къщи на Църква. Изправи се над скалата, най-острата.

Изведнъж кресна:

- Рос- т-и-и-с—ла … – Гласът му, тежък, мрачен, компактен като дувар на цитадела, се блъсна в ската. – Р-о-ос- тис-л-а-а-ва!

От върха на баира се откъснаха няколко камъка. След тях лъсна трошляк, плисна кафява пръст, лумна алена прахуляк, рукнаха скали.

- Рос – т-и-ис –ла-а –ва! – ревна яката цитадела на гласа.

Прехвърляч потече надолу. Камък и прахуляк, канара и зной се вкопчиха, омесиха се, гракнаха в мрачен плач. Грохот разсече август на тресчици. На ската, нямо, бяло като пластмасова бутилка за мляко, стърчеше момче. То подвигна глава против лавината пръст, змии, прахуляк, гущери, които ровеха, блъскаха се, клокочеха против лицето му.

- Данчо! – кресна момчето. – Помощ!

Тъмната, гъсто набола брада трепна. Очите на мургавия се разсъниха.

- Помощ! – викът - пращене на строшена клечка, потъна в грозното съскане на камъните.

- Кафе със захар? – сподели мургавият юноша.

Без да бърза, той извади нов, блеснал на слънцето телефон и стартира да снима.

Сиви камъни, руса глава, факел на пламнало от боязън лице, суха пръст.

Свлачище като свлачище.