Седем години живях в апартамент, над който живееше семейство -

Седем години живях в апартамент, над който живееше семейство - мъж, жена и дете, които през ден подвигаха кавги. Жената работеше в Българска академия на науките, мъжът бе таксиметров водач. Синът им свиреше на китара. И всякога, когато свадите се разразяваха с цялостна мощ, тя пищеше по този начин, като че ли ще я убие. Нямаше забележими следи от принуждение. И не пожела да приказваме за това.

Добрата вест е, че е жива. Лошата? Че към момента живее с него и към момента подвигат кавги.

И си задавам един въпрос - за какво? Защо търпи това? Тя е жена с обучение, работа, има един, към този момент пораснал наследник. Няма ли светлина в тунела? Така ли са ни научили - да поносим. Да носим хомота, до момента в който един ден някой не первърти и край. Влизаме в черната статистика. В статистиката на отишлите си от този свят, поради домашно принуждение. Всъщност такава статистика няма. Държавата не счита за нужно да я води.

Може би страната счита, че е обикновено дамата да изяде един-два шамара. Заради кофти приготвената вечеря или неизгладените съвършено ризи...



И в този момент да ви кажа нещо - насилието не избира. То не върви единствено по необразованите, с ниско възнаграждение. Не, то не сортира. Може да си претендент за народен представител, може да си супер сътрудник в просперираща компания и в това време в душата ти да живее принудител, палач.

Скъпи девойките, насилието не е част от брачния контракт. Нито от любовта. То не идва като бонус към почивките на Малдивите или спа прекарванията под снежните клони на Балкана. Насилието няма цвят, възраст, обучение, обществен статус. И никой не е застрахован.

То е част от живота ни, а не би трябвало. Не е вярно. Защото всеки, който се е появил на този свят, има право на живот. Щастлив живот. Има право на избор. Всеки един от нас е персона, която заслужава да живее, да обича и да бъде обичана.

Преди броени дни научихме за 18-годишно момиче с над 400 шева, откакто е била безусловно обезобразена от приятеля си с макетно ножче. И за жалост това е единствено един от случаите, за които чуваме от новините. А какъв брой ли има още, за които никой не приказва? 



Мили девойки, бъдете положителни приятелки. Не единствено за кафе и дискотека, за шопинг и злословия. Бъдете положителни приятелки и съседки, колежки и близки. И в случай че усетите, че някъде нещо се случва, търсете помощ. Има доста организации и институции. За страдание множеството от случаите по този начин и не попадат в полезранието на експертите. Защото никой нищо не е видял, не е схванал, не е сметнал за нужно да показа...

Насилието би трябвало да бъде наказвано. Сочено с пръст, заклеймявано. А дамите, попаднали в неговите мрежи, имат потребност от подадена ръка, от рамо, на което да се опрат, от добра дума, от поддръжка.

Те, жертвите на принуждение, постоянно са изпаднали в звисимост - прочувствена, финансова, физическа. И им би трябвало мощна доза другарски оптимизъм, с цел да се усетят сигурни. Не отхвърляйте помощта си. Давайте я, даже, когато не ви е я желаят. Бъдете настоятелни. Наградата ви е един избавен живот. Безценна!



Защото всеки може на попадне в пъкъла. Сестра ви, щерка ви, майка ви... И е значимо да има една ръка, която да я издърпа оттова. Да й покаже, че може да се живее и другояче. Без плесници, без тормоз, без боязън.

Страхът не обича светлината. Осветете го. Изгонете го. Давайте обич. Давайте поддръжка. Заедно можем в действителност доста.

За да няма #нитоеднаповече.