Създадената от Гияс-ад-Дин Абу-л-Фатх Омар ибн-Ибрахим Хаям Нишапури карта на

Създадената от Гияс-ад-Дин Абу-л-Фатх Омар ибн-Ибрахим Хаям Нишапури карта на звездното небе може и да е изгубена още в края на ХІ век, само че неговите рубаи, написани под името Омар Хаям, остават безсмъртни. Днес може никой да не помни, че не различен, а точно този популярен персийски математик и астроном пресмята годината на 365,24219858156 дни, само че милиони хора по света следват завета на гениалния стихотворец:

За да живееш умно - закони има доста, 

само че два от тях е нужно да се зачитат строго:

ти по-добре от апетит умри, само че хвърлен самун не яж,

самичък по-добре бъди, само че не с простак, ей богу.

Защото клишето " поезията е безконечна " е правилно. Тя не знае граници, не признава войни. Звънти при мерената тирада, шепти при поезията в прозаичност. Но постоянно изпълва душата, докосвайки тези частици от нея, които ни карат да бъдем разнообразни.

Поезията може да е героична като музата, възпяла " оня пагубен яд на Ахила Пелеев " или смирена - " мъртвият не ни е зложелател ". Може да наказа " Гарване, и ти, птицо проклета/на чий гроб там така грозно грачеш... " или да приласкава: " Да се завърнеш в бащината къща, когато вечерта смирено гасне... "

Може да е клетва:  Ако запълниш хищната Минута/ с шейсет секунди спринт, най-малко един път. Или присъда: " Това е стена! И нищо друго ".

Поезията може да е всичко. Затова в международния ден на поезията 21 март, " Стандарт " ви напомня 15 безсмъртни български стихотворения. Те може да не са най-великите или най-рецитираните. Но са блестящо доказателство за гения на родния стихотворец. И ни потапят в свят без двуличие и фалш, за който през днешния ден можем единствено да мечтаем.

ЩО Е ДУШАТА НА ПОЕТА?

Иван Вазов

Що е душата на поета?

Опната звънлива струна,

що от нищо затрептява,

на всяк удар и фъртуна

с една ария отвещава.

МОЯТА МОЛИТВА 

Христо Ботев

" Благословен господ наш... "

О, мой боже, правий боже!

Не ти, що си в небесата,

а ти, що си в мене, боже -

мен в сърцето и в душата...

 

Не ти, комуто се кланят

калугери и попове

и комуто свещи палят

православните скотове;

 

не ти, който си направил

от тиня мъжът и дамата,

а индивидът си оставил

плебей да бъде на земята;

 

не ти, който си помазал

царе, папи, патриарси,

а в злочестина си зарязал

мойте братя сиромаси;

 

не ти, който учиш робът

да търпи и да се моли

и храниш го дор до гробът

единствено със очаквания голи;

 

не ти, боже на лъжците,

на безчестните тирани,

не ти, кумир на глупците,

на човешките душмани!

 

А ти, боже, на разсъдъкът,

защитниче на робите,

на който щат честват

денят скоро народите!

 

Вдъхни секиму, о, боже!

обич жива за независимост -

да се бори кой по какъв начин може

с душманите на народа.

 

Подкрепи и мен ръката,

та по кое време въстане робът,

в редовете на битката

да си найда и аз гробът!

 

Не оставяй да изстине

буйно сърце на чужбина,

и гласът ми да премине

безшумно като през пустиня!...

СЪН 

Пейо Яворов

Сънувах те и тая нощ, о блага,

сънувах те — бленуваща до мен,

глава на рамото ми прислонила.

 

Тъмите бяха блестящо огряни:

очите ти — през погледа ми мъгляв —

горяха, в бъдещето устремени…

 

Тъй нявга бе, — то бяха дни честити! —

додето ти рационално се смири,

додето ти на всичко се насити.

 

Пробудих се и в мрака неук

заплаках аз — и роних сълзи до зори

за твоя край и моя дял несретен…

АЗ ИСКАМ ДА ТЕ ПОМНЯ ВСЕ ТАКА

Димчо Дебелянов

Аз желая да те помня все по този начин:

бездомна, безнадеждна и унила,

в ръка ми вплела пламнала ръка

и до сърце ми печален лик склонила.

 

Градът надалеч тръпне в мъждив пушек,

край нас, на хълма, тръпнат дървесата

и любовта ни като че ли по е свята,

тъй като би трябвало да се разделим.

 

В зори ще потегли, ти в зори дойди

и донеси ми своя поглед сетен –

да го напомня правилен и скръбен

в часа, когато Тя ще победи! “

 

О, Морна, Морна, в стихия скършен злак,

укрий молбите, вярвай – пролетта ни

недосънуван сън не ще остане

и ти при мене ще се върнеш отново!

 

А все по-страшно пада нощ над нас,

чертаят мрежи прилепите в мрака,

разтуха сетна твойта отпадналост чака,

а в свойта религия самичък нямам доверие аз.

 

И ти отпущаш пламнала ръка

и тръгваш, взор в тъмнината впила,

изгубила даже за сълзи мощ. –

Аз желая да те помня все така…

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО

Дамян Дамянов

Когато си на дъното на пъкъла

Когато си най-тъжен и злополучен

От парещите въглени на тъгата

Си направи самичък стълба и излез

 

Светът когато мръкне пред очите ти

И мръква в тези две очи

Сам слънце си създай и от лъчите

Създай си стълба и по нея се качи

 

Когато от обърканост премазан си

И си зазидан в четири стени

От всички свои пътища премазани

Нов път си направи и самичък тръгни

 

Трънлив и злобен е на живота ребуса

На кръст разпъва нашите души

Загубил всичко, не загубвай себе си

Единствено по този начин ще го решиш

ПРОЩАЛНО

Никола Вапцаров

На жена ми

Понякога ще пристигам във съня ти

като неочакван и неискан гостенин.

Не ме оставяй ти извън на пътя –

вратите не залоствай.

 

Ще влезна безшумно. Кротко ще приседна,

ще вперя взор в мрака да те видя.

Когато се наситя да те виждам –

ще те целуна и ще си отида.

БЯХМЕ НАЙ-БЛИЗКИ 

Блага Димитрова

Искаш с теб да останем положителни познати.

Как да разбирам това?

Длани, които до болежка се стапяха сляти –

да се здрависват едвам?

 

Погледи, дето докрай се пиеха жадни –

леко да се поздравят?

Устни, които се пареха безпощадни –

другарски да си мълвят?

 

Не, ний не можем да бъдем положителни познати.

Няма среда в любовта.

Бяхме най-близки... Затова занапред нататък

ще сме най-чужди в света.

ЗА ХВЪРЧАЩИТЕ ХОРА

Валери Петров

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

само че сърцата им просто са

по-кристални от тон.

 

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици най-малко

от типа на хвърчащите хора!

 

А ний бутаме някак си

и дами ни влекат,

а ний пием коняка си

в битов някакъв ъгъл,

 

и приказваме за нелепости, значимо вирейки нос,

или с израз на снобска отмалялост,

и въобще стараем се да не става въпрос

за типа на хвърчащите хора.

 

И е правилно, че те не са

от действителния свят,

не се срещат на тениса,

нямат личен „ Фиат “,

 

само че за какво ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги забележим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от типа на хвърчащите хора?

МОЯТА ПЕСЕН

Елисавета Багряна

Вземи ме, лодкарьо, в своята ладия лека,

която тихо цепи вълните смолни

и като че ли проправя отсам до небето пътека,

и като че ли се гони с чайките смели и волни.

 

Когато излезем от залива, там навън,

и капки солени разпилян нашите устни,

и вятърът южен надуе платната развити,

и лодката бяла магьосана в път се впусне -

 

тогава, лодкарьо, аз ще запея ария,

нечувана ария - за моята дребна татковина,

чието е име - облак над мене провесен,

чиято е ария - за мене мед и вино!

 

Че пеят по жетва, пеят моми тъмнооки,

момци ги припяват и вечер край врати причакват,

и пеят по сватби, седенки в нощи дълбоки,

и майки пеят - пеят, когато оплакват.

 

О, ария такава - злокобно, сподавено-тиха,

не си още чувал и може би на никое място няма,

тъй като и няма народ с орис по-лиха

и с тъга по-тежка, и с воля - покорно няма.

 

У нас планините лете не губят снега си,

морето е малко, само че име носи - Черно,

и върхът е Черен, постоянно ядосан и навъсен,

и черна земята - плодна, само че тъжна безгранично.

 

Вземи ми, лодкарьо, в своята ладия лека,

която не плашат вълните пенни и смолни,

по тях да създадем една безкрайна пътека -

да стигнем небето, да стигнем чайките волни.

ПОЕЗИЯ ЗА ДВАМА

Стефан Цанев

Къде бях тази нощ? При коя жена?

Помня устните единствено и две колена.

Помня " Стига! Устните ме болят! ".

Помня устните си, спящи на гръд.

Помня по какъв начин зад тила ми тракна врата,

Помня вятъра, издухващ нощта.

Помня пустите улици, помня празната длан.

И вървях като бедняк, от банкери обран.

ДОРИ ДА ИЗГОРЯ

Евтим Евтимов

Режими аз не вардя в любовта си

и по режим за тебе не страдам.

Скъперници на усеща в тежки каси

икономисват през днешния ден и любов, и неистина,

 

безредици, усмивки и въздишки,

премеждия и опасности, и смях,

даже писамата са спестовни книжки

на мемоари, събирани със боязън.

 

Затуй душите им се раздвояват.

По дяволите… Аз съм по-богат,

когато всичко едновременно ти давам

и не поглеждам скришом обратно.

 

Напред е всичко, дето ме притегля,

напред ще се роди и огън нов.

Сега си с мен — в този момент ще те обичам

до сетната си капчица обич.

 

Сега ти давам цялото си благополучие.

Вземи го. И бъди до дъно добра.

Дори да изгоря от любовта си,

отново с целия си огън ще пламтя.

СТЕНАТА

Борис Христов

Пак ще пребивавам - една ръка в случай че имам,

и ще се веселя, че таман тя е останала.

Пак ще се стоплям с листото през зимата

и от листа ще си върша сандалите...

 

Бяхме тръгнали да разбием стената

и на площада да изгорим като плява,

само че в една дупка изгубих моя другар,

а след него и другите - двама по двама.

 

Без да мисля тогава, че пристигнах да пребивавам,

аз затворих очи, с цел да нямам очевидци -

и я блъсках, и дращих, и вих против нея,

до момента в който не покапа кръв от ръцете ми.

 

И примрял най-после в дивия плевел,

плаках скрито от яд и засегнатост -

извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,

каквото напишеш - няма кой да го види.

 

Последната моя вяра тогава издишах

и самичък си отрязах крилата наболи -

какво е индивидът, щом дребната мишка

може умерено да мине изпод!..

 

Но свършва живота, ще прекипи като сода -всичко друго е вятър и стихове.

И в случай че би трябвало в този момент да извикам свободно,

извикал бих единствено: " Аз крещя. "

 

Ако имах и малко сили в ръката

и трябваше да напиша някоя дума,

написал бих самоуверено върху стената:

" Това е стена! " И нищо друго.

ПРОЛЕТ

Петя Дубарова

Повярвали в лудия смях на петлите,

в звъна на камбана с нестройно сърце,

взривяваме зимната ризница на дните

с момичешки устни, с момчешки ръце.

 

Мокрее стопеният сняг по косите.

Красиви сме в джинсите от кадифе.

И усещам по какъв начин огън на кръгове прикрит е

в очите ни с тежкия цвят на кафе.

 

Мостове, задрямали сфинксове, дюни...

Със наш седемнайсетгодишен обсег

възсядаме, будим... Но кой ли целуна

косите ми светли от слънце и прахуляк?

 

Дали ме допират по светлото чело

смутените устни на смело момче?

А може би просто задъхана наслада

косите ми блика, в кръвта ми тече...

ЛЮБОВ НЕОБЯСНИМА

Недялко Йорданов

Любов необяснима, обич невероятна,

не пухкава и зрима, не топла и приятна,

не лека и минутна, от благополучие обзета

край печката уютна до плюшени завеси.

 

Любов необяснима, рискована и загадка,

обич необяснима, до болежка всеотдайна,

без никакви облаги, и ордени, и сметки,

изгаряна на клада, затваряна в решетки.

 

Любов необяснима, без думи и без звуци,

с разтворени зеници и стиснати юмруци,

от доста любови само допустима,

с цел да останем хора в епохата тревожна.

 

Любов необяснима, най-истинска и свята,

прониквай във главите, навлизай във сърцата,

когато те обстрелват със бомби и патрони,

когато те замерват със камъни и думи.

 

Любов необяснима и постоянно нелесна,

от време на време горчива, само че безусловно почтена,

убият ли те днеска, ти на следващия ден ще възкръснеш

във чистите сърца на децата ни невръстни.

 

Любов необяснима, обич необяснима,

във всяка светла пролет, във всяка страшна зима,

ах, би трябвало да те има, да, би трябвало да те има,

обич необяснима, обич необяснима.

МОРЕТО САМО ЖИВИТЕ ОБИЧА

Христо Фотев

Mорето единствено живите обича,

а мъртвите изхвърля на брега.

Едно момиче, ах, едно момиче

морето не изхвърли на брега.

 

Остана единствено кърпата позната

да се прелива с белите талази.

Момичето обичаше моряка,

моряка – всички хубави дами.

 

Остана единствено кърпата с червени

и лилави ресни като преди.

Ний плакахме безшумни и смутени

и скочихме в студените води…

 

До дъно преобърнахме морето

със пръсти, посинели от горест,

да търсиме момичето, което

морето не изхвърли на брега.

ЛЮБОВНИЯТ ЗАЕК

Георги Господинов

Ще се върна по-късно, сподели,

и остави вратата отворена.

Вечерта беше специфична за нас,

върху печката къкреше заек,

беше нарязала лук, кръгчета моркови

и скилидки чесън.

Не си взе връхната дреха,

не постави червило, не питах

къде отива.

Тя е такава.

Никога не е имала точна визия

за времето, закъснява за срещи, просто

по този начин сподели онази вечер

Ще се върна по-късно,

и даже не затвори вратата.

 

Шест години след довечера

я срещам на друга улица,

и ми се коства уплашена,

като някой, който се сеща,

че е не запомнил ютията включена

или нещо такова...

 

Изключи ли печката, пита тя.

Още не съм, споделям,

тези зайци са много жилави.