Съществуването на всички хора оскърбително прилича на безкрайното въртене на

„ Съществуването на всички хора оскърбително наподобява на безкрайното въртене на хамстера в неговото колело. Отликата се състои в това, че хамстерът има разум, кадърен да осъзнава своето оскърбление, и сърце, което страда и се мъчи заради това. “

Видният съветски мъдрец и държавник княз Евгений Трубецкой (1863 ~ 1920) и откъс от книгата му „ Смисълът на живота “.

(Евгений Николаевич Трубецкой, 1910 г.)

Безсмислицата на съществуването

На всекиго от нас без подозрение се е налагало да следи оголени гори с поядени листа в самия кипеж на горещо лято. Това е работа на гъсеницата-копринарка. Пролетно време тя се излюпва от яйцата, заложени при корените на дърветата, и потегля нагоре – да яде листа. След това, когато дърветата са оголени, се трансформира в какавида, а по-късно се излюпва в бяла пеперуда. И тази пеперуда, пърхайки над земята, претърпява един-единствен щастлив момент на обич, с цел да почине в жестоки премеждия над ражданите от нея яйца, които се скриват за през зимата безусловно като под шуба под тялото на пеперудата. След това още веднъж напролет от яйцата се раждат червеи, още веднъж пълзят, още веднъж ядат, още веднъж получават криле, още веднъж обичат и още веднъж умират. Какавиди, пеперуди, червеи, и отново какавиди, и отново пеперуди, и отново червеи и по този начин до безкрай… Ето го в най-разголен и недодялан тип изображението на „ житейския кръг “ – все същият този кръг, в който в една или друга форма се върти на земята всеки един живот. Той целият е изразен в думите на църковната молитва: „ … пръст си и в пръстта ще се върнеш “. Всеки, следен от нас на земята кръг на живота със съдбоносна нужда се затваря от гибелта и се облича във формата на глупава безконечност на непрекъснато завръщащи се раждания и смърти. Всеки живот се стреми да се издигне над земята и неизбежно още веднъж пада върху нея, като се смесва с праха, а крилете, на които е полетял, се оказват единствено призрачна и изчезваща поетична небивалица.

Нима това безсмислено периодично повтаряне на раждания и смърти, тази еднообразна промяна на умиращи генерации заслужава названието живот? Нали самата целенасоченост на устройството на живите организми, съобщаваща на това устройство забележима разумност, в реалност единствено акцентира суетността на тяхното битие като цяло, защото цялата тази целенасоченост е разчетена към една и единствена цел, която в никакъв случай не се реализира – целта на запазването на живота.

Всеки жив субект умира, а животът на рода се сформира от една безкрайна серия от смърти. Това не е живот, а празна видимост за живот. Че и тази видимост се поддържа в една непрекъсната „ битка за битие “. За съхраняването на всеки обособен живот е нужна гибелта на различен живот. За да живее, гъсеницата би трябвало да изтребва горите. Порочният кръг на всеки един живот се поддържа за сметка на прилежащите, също толкоз затворени кръгове, а глупавата безконечност на живота като цяло се заключава в това, че всички се изяждат един-другиго и в никакъв случай не се насищат до дъно. Едното слънце свети за всички живи същества, всички се греят от него, всички по този начин или другояче възпроизвеждат в живота си слънчевия кръг с неговите периодически смени на всеобщо пролетно раздвижване и всеобщо зимно умиране. Сгрявайки се от пролетните лъчи обаче, всички оживяват за взаимното си избиване, всички спорят за по-добро място под слънцето, всички желаят да живеят, а по-късно всички поддържат глупавата безконечност на гибелта и убиването.

Колкото по-високо ние се изкачваме по стълбицата на съществата, толкоз по-мъчително и по-съблазнително е това съзерцаване на всеобщата суетност. Когато достигнем до висшата степен на творението – индивида, нашата тъга за безкрайната тъга на живите твари, покорили се на суетата, се усложнява от възприятие за остро огорчение и граничи с безпросветно обезсърчение, тъй като ние присъстваме при развенчаването на най-хубавото, което съществува в света. Уморени от зрелището на безсмисления и безсъдържателен живот на растителния свят и от суетния блян в света на животните, очите ни търсят отдих в съзерцаването на висшата степен, душата желае да се радва за индивида. Но не щеш ли и този напредък се оказва привиден. Висшето в света пропада в бездната, индивидът повтаря в своя живот най-ниското от нисшето – безсмисленото въртене на мъртвото вещество, животът без наличие на растенията и всичко това отблъскващо, което съществува в света на животните. Той раболепничи, пълзи, плюска, с разрушителната си завист превъзхожда и най-кръвожадния див звяр, разкрива въплътено в себе си отрицанието на всичко свято и в умозаключение на всичко това – умира.

Тук към този момент ние виждаме освен това от просто неявяване на житейски смисъл или на неудача в достигането на този смисъл – ужасява ни отвратителното безчинство над смисъла, възмутителната пародия над него в живота на индивида и човечеството.

Преди всичко в живота на човечеството ние ще намерим колкото бихме поискали възпроизвеждания на безсмислицата на всеобщия кръговрат. В Записки от мъртвия дом на Достоевски еднообразието, безсмислено повтарящата се работа се изобразяват като грубо безчинство над човешкото достолепие. Едно от най-жестоките санкции за индивида, за Достоевски, това е да повтаря до безспир една и съща безсмислена поредност от дейности – да вземем за пример, да придвижва напред и обратно купчина пясък. Ужасът на живота е в това, че той въобще поразително припомня това излишно и оскърбително за човешкото достолепие занимание. Вземете един служащ във фабрика – целият му живот минава в безбройни повторения на едно и също придвижване при тъкачния или различен някакъв стан, или живота на пощенския служител, отдаден на безчет възпроизвеждания на едно и също драсване на перото под квитанцията на предложените писма, или пък, най-после – живота на „ момчето при асансьора “ в огромен хотел, който от заран до вечер и от вечер до заран транспортира гостите на хотела отгоре-надолу и отдолу-нагоре – и вие ще видите, че съществуването на тези хора, че съществуването изобщо на всички хора оскърбително наподобява на безкрайното въртене на хамстера в неговото колело. Защото всеки живот по един или различен метод възпроизвежда в себе си придвижването на един безпределно повтарящ се курс, на който е зависещ. Животът на земеделеца, който сее и жъне, жъне и още веднъж сее, и по този начин до безспир, е зависещ на кръга на слънцето; животът на служащия – на кръга на фабричното колело; животът на чиновника – на кръговрата на големия административен механизъм. И в този кръговрат самият човек се трансформира в колело от незнайно за какво въртяща се машина. Отликата по отношение на хамстера се състои в това, че той има разум, кадърен да осъзнава своето оскърбление, и сърце, което страда и се мъчи заради това.

Вгледайте се деликатно в бързо прелитащия около вас живот. Вижте по какъв начин се радва този пишещ разписка служител, когато го назовете по име и фамилия, или това момче при асансьора, когато заговорите с него за неговото село или неговото семейство. Обърнете внимание на тази жажда, с която той – в антрактите сред изкачванията и слизанията на асансьора – чете своята дребна печатна брошура, всеки напечатан ред, до който успее да стигне. Тогава ще разберете дълбочината на човешката горест за суетата на човешкото битие. Това момче, този служител – те и двамата желаят да бъдат човек с самостоятелно име, само по рода си създание, а животът е трансформирал и единия, и другия в безлични бройки. Единия в пишеща машина, другия – в момче при машината. И цялото му създание въстава срещу това иго, от което търси избавление в друго – в книжния и евентуално също подправен, нереален свят.

Ще ми кажат, че всички тези скучни и обезличаващи индивида занятия, от които се сформира житейската суетност, не съставляват достоверния, истински живот на индивида. Че всичко това не е самият живот, а придобиване на средства за живот. Това е прелестно, само че, преди всичко, болшинството от хората са дотам погълнати от тази грижа за средствата, че даже не им и идва да помислят за задачите. И на второ – в какво пък толкоз се заключава тази цел, поради която индивидът се оказва заставен да се покори на суетата? На едного е нужно да яде и пие, а на другиго, плюс това – и да храни поколение. Трябва да се поддържа този нереален живот, който непрекъснато умира. Трябва да се борим срещу гибелта, без никаква вяра с това да достигнем дефинитивна победа в битката, тъй като рано или късно гибелта ще вземе своето. Биологическият кръг, биологическият закон на загубата и обновлението – ето какво привежда в придвижване целия механизъм на човешкия живот, ето поради какво се въртят всичките тези безкрайни колелета, а в тях – най-развенчаният цар: индивидът, със своите намерения, стремежи, очаквания.

Това робство на духа, подчинението на волята, мисълта и възприятието за съдбовната нужда на биологичния закон нас ни възмущават. И когато това прави живота ни нетърпим, на нас ни се желае да се отклоним от него и да се разсеем; належащо ни е да забравим за личното си посрамване. За тази цел на нашите услуги е целият сексапил на изкуството – поезията, живописта, музиката, дружно с цялата мъдрост на философията. Намира ли обаче в тях човешкият дух освобождаващо слово, което може да го избави от угнетяващия го тежък плен?

Уви, във великото дело на духовното избавление тази хубост и тази мъдрост в множеството случаи се оказват оръдие тъкмо толкоз немощно, колкото е и „ книжлето “ в ръцете на „ момчето при асансьора “. Изкуството, възпяващо суетния живот, или което не има задоволително мощ, с цел да пресъздаде, да издигне индивида над него, доста постоянно служи като същата неистина както и крилете, за момент превръщащи отвратителния червей в красива пеперуда. Също и в тази най-разпространена във всички епохи философия, която придава апотеоз на суетата и ѝ изрича своето „ амин “, ние ще намерим не нравствен напредък, а единствено нови и нови монументи на робството на човешкия дух. И ние можем всеки ден да следим това духовно проваляне в едно блестящо, въпреки и ненапълно карикатурно изображение.

Превод: Борис Маринов
* Трубецкой, Е. Н. „ Мировая бессмыслица и мировой смысл “ - В: Смысл жизни, Берлин: Книгоиздательство „ Слово “

Източник със съкращения:
Снимка: Евгений Николаевич Трубецкой, 1910 година, ru.wikipedia.org