Самотата и загубата на връзката с другите хора Самотата е

Самотата и загубата на връзката с другите хора

Самотата е надвиснала над културата ни като гъста мъгла. Днес повече хора се дефинират като самотни, в сравнение с в който и да е интервал от предишното. Чудех се дали това не е обвързвано с забележимото увеличение на честотата на депресията и тревогата. Докато проучвах този въпрос, научих, че има двама учени, които от десетилетия изследват самотата и са постигнали поредност от удивителни резултати.

В средата на 70-те години един млад невроучен на име Джон Качиопо слушал лекциите на своите преподаватели – някои от най-хубавите в света, – само че имало нещо, което просто не можел да проумее. Когато се опитвали да обяснят за какво прочувственото ни положение се мени, те се фокусирали единствено върху това, което се случва в мозъка. Не се интересували от метода ти на живот, не се питали дали той не оказва въздействие върху измененията в мозъка, които те следили. Отнасяли се към мозъка като към остров, изолиран от останалата част от света.

Джон се питал: Какво би се случило, в случай че вместо да изследваме мозъка, все едно той е изолиран остров, подходим по различен метод? Какво би станало, в случай че го изследваме като остров, който е обвързван със стотици мостове с външния свят, по които от самото начало се внасят и изнасят всякакви неща, придвижват се сигнали от външния свят?

Щом сложил тези въпроси, учителите му били озадачени. „ Знаеш ли, даже да имат значение [факторите отвън мозъка], те не са определящи за неща като депресията и тревогата “, казвали те. Също по този начин считали, че това е прекомерно комплицирано, с цел да го разберем. Никой няма да го проумее „ за най-малко 100 години “, казвали те. „ Ето за какво няма да се занимаваме с сходни въпроси. “

Джон обаче по този начин и не изоставил тези въпроси. Блъскал си главата над тях в продължение на години, до момента в който един ден през 90-те най-сетне не измислил метод, по който може да ги изследва. Ако искаш да схванеш по какъв начин мозъкът и възприятията ти се трансформират в следствие от взаимоотношението с външния свят, можеш първо да провериш какво се случва тогава, когато си уединен, изолиран от света към теб. Предизвиква ли това, питал се той, някакви промени в мозъка? А в нашето тяло?

…Веднъж слушах по радиото изявление с комедиантката Сара Силвърман. В него тя разказваше за своята меланхолия. Била при започване на тийнейджърските си години. Когато майка ѝ и доведеният ѝ татко я питали какво не е наред, тя не намирала думи, с които да изясни. Най-накрая споделила, че изпитва носталгия, както когато през лятото отидеш на лагер надалеч от къщи. Когато показа това с водещия на предаването по Ен Пи Ер „ Свеж въздух “ Тери Грос, тя звучеше озадачена. Изпитвала носталгия, въпреки че си била у дома.

Мисля си, че разбирам какво се е случило с нея. Когато през днешния ден приказваме за своя дом, имаме поради единствено четири стени и (ако имаме късмет) тесния си фамилен кръг. Само че хората преди нас в никакъв случай не са наричали това собствен дом. За тях това била тяхната общност – гъста мрежа от хора, които са към нас, едно същинско племе. Това към този момент го няма. Разбирането ни за дом и семейство се е свило толкоз доста и толкоз бързо, че към този момент не задоволява потребността ни от възприятие за принадлежност. В резултат изпитваме носталгия даже вкъщи.

Докато Джон доказвал какви са последствията от всичко това за хората, други учени провеждали проучвания върху животни. Професор Марта Макклинток да вземем за пример употребила плъхове. Едни плъхове били отглеждани в самотност, други – в група. При тези, които живеели в изолираност, ракът на млечните жлези се срещал 84 пъти по-често, в сравнение с при останалите. Много години след началото на своите проучвания Джон разкрил един злокобен детайл в цялата тази история.

Когато сканирал мозъците на самотници, той забелязал нещо. Те реагирали на евентуална опасност за 150 милисекунди, до момента в който на хората с доста обществени контакти било нужно два пъти по-дълго време – 300 милисекунди, с цел да виждат същата опасност. Какво се случвало с тях?

Установил, че продължителният уединен метод на битие води до самоизолация и недоверчивост към близките. Ставаш свръхбдителен. Започваш да се обиждаш без причина и да се страхуваш от непознати. Плашиш се от това, от което имаш най-голяма нужда. Джон назовава това „ резултат на снежната топка “ – изолацията води до още по-голяма изолираност.

Самотните хора се концентрират върху евентуални закани, тъй като знаят, че никой не им пази гърба, надлежно никой няма да им помогне, в случай че пострадат. Ефектът на снежната топка можело да бъде преодолян, единствено че, с цел да се помогне на страдащите от меланхолия и тежка тревога хора, е нужна доста по-голяма обич и поддръжка.

Джон осъзнал, че нещастието се свежда до това, че доста страдащи от меланхолия и тревога получават по-малко обич, тъй като е по-трудно да бъдеш непосредствен с тях. Те се сблъскват с рецензии и наказание, което форсира отдръпването им от света. Снежната топка се търкаля все пò на север.

След като Джон бил прекарал години в проучването на хора, определящи се като самотни, той, за своя изненада, си задал един фундаментален въпрос:

Какво в действителност е самотата? 

Оказало се ненадейно мъчно да откри отговор. Когато питал хората дали са самотни, те елементарно разбирали защо приказва, само че било мъчно да се приведе формулировка. Първоначално, преди да съм разсъждавал повече по въпроса, одобрявах, че става дума за физическа самота – да си лишен от контакт с други хора. Представях си стара дама, която е прекомерно слаба, с цел да напуща дома си, само че никой не идва да я види.

Джон обаче открил, че това е погрешно. Оказало се, че да се чувстваш уединен е друго от това да бъдеш самичък. За огромна негова изненада, чувството за самотност не било обвързвано с това с какъв брой души приказваш всеки ден или седмица. Някои от участниците в проучването, които се определяли като извънредно самотни, в действителност разговаряли всекидневно с доста хора. „ Има релативно ниска корелация сред обективните обстоятелства по отношение на обществената съгласуваност и субективното им разбиране “, споделя той.

Когато Джон ми сподели за пръв път това, се почувствах комплициран. После обаче той ме накара да си показва, че съм самичък в огромен град, където не познавам съвсем никого. Намирам се на някое публично място – Таймс Скуеър, в южната част на бул. „ Лас Вегас “ или на Площада на републиката. Това значи, че не съм самичък: мястото е препълнено с хора. Въпреки това се усещам самотен – даже бих могъл да изпитвам това възприятие извънредно остро.

Или пък си представете, че сте на легло в препълнено болнично поделение. Не сте сами. Обградени сте от други пациенти. Можете да натиснете бутон и при вас след няколко секунди ще пристигна сестра. Въпреки това съвсем всеки би се чувствал уединен в сходна обстановка. Защо?

Когато проучил този въпрос, Джон разкрил, че в описанието на самотата пропущаме нещо, което би могло да ни помогне да я преодолеем.

За да сложиш завършек на самотата, са ти нужни други хора и още нещо. Трябва ти още да чувстваш, че споделяш нещо с различен човек или с групата като цяло, което е свястно за всеки един от вас. Трябва да сте дружно в това, а „ това “ може да е каквото и да било нещо, което смятате, че има смисъл и полезност. Когато сте на Таймс Скуеър в първия си следобяд в Ню Йорк, вие не сте сами, само че се чувствате самотни, тъй като никой от близките не се интересува от вас, а вие не се интересувате от тях. Не споделяте с тях своите наслади и паники. За хората към вас вие сте нищо и те са нищо за вас.

Когато сте пациент в болничното легло, вие не сте сами, само че взаимоотношението ви с близките е еднопосочно. Сестрата е там, с цел да ви оказва помощ, само че вие не сте там, с цел да помагате на сестрата – в случай че опитате, ще ви кажат да спрете. Еднопосочните връзки не са лек за самотата. Само дву- (или повече) посочните връзки могат да ни оказват помощ да я преодолеем.

Самотата не е физическо неявяване на други хора, сподели ми той, това е чувството, че не споделяте с никой различен това, което за вас има значение. Ако сте заобиколени от доста хора – имате брачен партньор или брачна половинка, семейство или цялостен куп сътрудници, само че не споделяте с тях нищо, което има значение, то отново може да сте самотни. За да сложите завършек на самотата, ви би трябвало чувство за „ взаимопомощ и отбрана “, твърди Джон, освен това най-малко с още един човек, а в най-хубавия случай и с повече.

Мислих много за всичко това. В месеците след последния ми диалог с Джон непрестанно се натъквах на това факсимиле от книгите за самопомощ, което хората непрестанно повтарят и споделят по фейсбук. Ние не стопираме да си повтаряме: „ Единственият, който може да ти помогне, си самият ти. “

Осъзнах следното: ние не просто сме почнали да вършим от ден на ден неща сами в десетилетията след 30-те години. Започнали сме да имаме вяра, че това да правиш всичко самичък е естественото положение на индивида, че няма различен метод.  Мислим си следното: аз ще се грижа за себе си и всеки различен би трябвало да прави същото. Никой не може да ти помогне, с изключение на ти самият. Никой не може да ми помогне, с изключение на аз самият. Това схващане е проникнало толкоз надълбоко в културата ни, че пробутваме тези изтъркани клишета на хората, които не се усещат добре, като че ли биха могли да им оказват помощ.

Джон потвърждава, че това е отричане на цялата човешка история, на самата човешка природа. То ни кара да интерпретираме неправилно своите най-първични инстинкти. Точно самотата ни кара да се усещаме толкоз зле.

Когато Джон почнал да си задава тези въпроси през 70-те години, преподавателите му вярвали, че обществените фактори нямат значение (или пък са прекомерно сложни, с цел да бъдат изследвани), в случай че се интересуваме какво се случва с мозъка ни при смяна на възприятията или настроението. В миналите години Джон потвърди еднопосочно, че таман напротив – те могат да имат решаващо значение. Той слага основите на нов метод на мислене за мозъка, който става прочут под името „ обществена невронаука “. Мозъкът се трансформира съгласно това по какъв начин го използваме – за това ще стане дума по-късно. Той ми сподели: „ Идеята, че мозъкът е неподвижен и неизменим, е неправилна. Той се трансформира. “ Ако сте уединен, това ще промени мозъка ви, в случай че прекратите уединението си – също, тъй че, в случай че не наблюдавате по едно и също време мозъка и обществените фактори, които го трансформират, не можете да разберете какво тъкмо се случва.

Мозъкът в никакъв случай не е бил остров. Не е подобен и в този момент.

Избрано от: „ Изгубени връзки “, Йохан Хари, изд. „ Изток-Запад “, 2019 година
Картина: Loneliness; DALL-E