По сахарските „писти“ на Алжир
Сахара – море от пясъци, бродирани от камили. Може би това са облиците, които най-често ражда въображението на човек при споменаването на най-голямата пустиня. Аз мощно ги свързвам и с цветовете от кино лентата „ Фараонът “ на Йежи Кавалерович - все картини, наситени в жълто-кафяво, небесносиньо и зелено. За благополучие, аленият цвят, появил се с кръвта във финала на „ Фараонът “, при мен отсъства.
„ Писта “ №1 към „ входа “ на Сахара
Група българи тръгваме да вкусим от мистиката на Сахара. Простряла се върху територията на близо дузина страни, конкурираща по повърхност Европа, пустинята не може да се разкрие от пръв взор. А и ние не страдаме от непотребни илюзии, търсим елементи от пъзела й.
Тръгваме от столицата на Алжир в 6.30 ч. при отрупано от едри звезди небе. Само половин час по-късно фаровете на рейса са загасени, а ние се движим измежду средиземноморски пейзаж. Километрите се въртят и последователно зеленият цвят на дърветата, белите къщи и алените покриви остават зад нас. Дъгата отстъпва място на кафяво-пепеливия цвят на предпустинната зона и туфите от трева алфа - търсена от хартиено-целулозната индустрия суровина.
Архитектурата следва изменението на ландшафта. И тя губи последователно от цветовете си, съвсем се слива с пейзажа и слиза ниско до земята. Къщите трансформират нашите показа и получават формата на правоъгълни кутии. „ Кутиите “ са компактни, включват двора и единствено полусферичните и полуцилиндричните издутини подсказват за жилищните пространства. Цялото това пространство има единствено един вход, а дребното прозорци съвсем на всички места са затворени с капаци. Вече сме при високите температури и такова жилище оказва помощ за задържане на хладината.
Стигаме и до оазис. Първият, в който влизаме, е малко село с доста палми. В случая палмите са високи дървета, по които висят фурми на многокилограмови гроздове. Но те могат да са и храстовидни, а десетки разнообразни типове са и плодовете им.
Разнообразни са и оазисите. Един миниоазис да вземем за пример може да обслужва единствено едно семейство. Той съставлява извърнат кръстосан конус, чиито пясъчни стени са укрепени с тръстика. В центъра му наложително има бунар, до него е къщата, т.е. упоменатата към този момент правоъгълна „ кутия “, и няколко палми. Зелените върхове на дърветата стърчат над пясъчния хълм и подсказват за човешкото наличие.
След към 600 км сме в град Ел Уед. По арабски обичай в неговия център са комерсиалните улици, пазарът, джамията. Но за разлика от крайбрежието архитектурата е ниска и от горната страна обрисува скупчени групи от полусфери и полуцилиндри. Впечатлява и хотелът на туристическата организация „ Алтур “ - ориенталски орнаменти, само че и контрастираща на покрайнината разноцветност, плюс басейн с обезпечено чиста вода. Нощта пада внезапно, типично за пустинята, и небето се обсипва с едри звезди.
След следващите километри на идващия ден погледът ни се запълва от зелено „ море “. Пред нас е най-голямата в страната ферма от финикови палми, разпростряла се на близо милион декара. Тя аргументира и избора ни на направление и на град Тугурт за „ вход “ в Сахара. В града ухилен туарег ни предлага услугите си като гид. Приемаме да ни води из остарелия, наподобяващ на лабиринт, близо 6-вековен град, в който човек елементарно може да се обърка. Влизаме през един от входовете на „ лабиринта “ и се движим по тесни улици коридори, съвсем напълно покрити от горната страна. Светлина влиза на места, а това градоустройство оказва помощ за задържане на ценената тук студенина. Допустимият превоз за „ коридорите “ е единствено „ таксито “ на пустинята (шегува се гидът ни) - познатото на всички скромно магаре.
Почти на същото разстояние от столицата, само че малко по на югозапад е град Гардая. Споменавам го, тъй като туристическите справочници го сочат за класическия „ вход “ на Алжирска Сахара. Освен това е център на вилая (област), център на долината М’Заб и на берберското племе мозабити. Те се смятат за берберските евреи и представителите му се разграничават много от кабилците и туарегите, другите два съществени клона на берберите в Алжир. Архитектурата, близка до тази на Тугурт, към 10-вековната история и неповторимата просвета с право са спечелили място на Гардая в листата на ЮНЕСКО със международното завещание.
„ Писта “ №2 към „ лунен “ пейзаж
Вече не до „ входа “, а до сърцето на Сахара пътувам с сътрудници. Това е крайният юг на Алжир, над 2000 км южно от столицата. Където може да си спомните за „ Аполо “ и лунния пейзаж – зъбери и черно небе. Е, от връх Асекрем на планината Хогар черно небе няма да видите, само че виолетовосиньо и зъбери – дал Господ!
Напуснали сме столицата при 15 градуса по Целзий, а 2 часа и половина по-късно Таманрасет ни посреща със слънце и единствено 3-4 градуса. " Не се тормозете - посреща ни на летището нашият гид, показал се като Айса - по пладне ще стане и 30 ".
Айса е характерен туарег - с доста тъмна кожа и индоевропейски черти. Облечен е в необятни, свободни облекла от вълна и памук и е забраден с присъщия за народа му " шеш " (тюрбан). Говори на туарегското произношение тамашег и на локалния арабски, само че с нас поддържа връзка на френски. Към казаното към този момент за берберите ще прибавя, че те са наследници на тези маври, които към седем века господстват на Иберийския полуостров, преди да се приберат в Магреба.
Айса добре е заредил джипа, на който ще ни вози. Резервни гуми и спомагателни туби бензин, специфични решетки за превъзмогване на пясъци, кози мех с вода са явно нужни „ аксесоари “ за пътешестване в пустошта. И при никакви случаи той не смъква от главата си шеша, отбрана против пустинния пясък.
В Таманрасет попадаме на " асихар ". Това е като нашенските панаири, който събира освен алжирци от близката местност, само че и туареги от прилежащите Мали и Нигер. На асихар хората се запасяват с храна за месеци - варива, фурми, захар и сол, брашно и кускус, купуват по някоя и друга индустриална движимост и още веднъж на път. Нашият гид обаче прибавя, че все по-малко са туарегите, които кръстосват пустинята. Пример е и бързо разрастващият се Таманрасет, където антените за сателитна телевизия не са изключение, а архитектурата с европейски привкус - сякаш предписание.
Ние сме към този момент на " пистата ". Това е прашен, без настилка, коларски (в нашия смисъл) път, по който гидът ни повежда и който би трябвало да ни изведе до един от върховете на планината Хогар. Движим се релативно постепенно, трасето е неравно, принуждавайки водача да превключва и на първа скорост. След втория час на автоезда се отклоняваме малко и стопираме за отмора до дребен " афилал ", както Айса назовава миниоазиса с вода и нищожна растителност. И както си му е по неговото туристическо разписание, а и по традиция, вари и ни предлага от локалния чай " атай ". Под френско въздействие назовава чая и menthe, което някои нашенци превеждат като мента, само че в действителност става дума за джоджен. След като го претака 3 пъти, Айса предлага на всеки от нас поредно по 3 чашки, овкусени с по 3 бучки захар. Всичко е традиция, само че и съгласуван с метода на живот и с климата обред. Едва още веднъж потеглили, и – шанс: пътя ни с грациозни скокове пресичат две дребни газели. Рядкост са, удостоверява го и Айса, по тази причина и убийството на една от тях се санкционира с до 5 години затвор. Няма смешка!
Няма подбив и в идната атракция по пътя ни - канара с изрисувана върху нея от античен художник ловна сцена. Оказва се единствено скромна имитация на тези обилни, рисувани със размах батални подиуми, които се намират на 700-800 км източно от Таманрасет. Пак е Сахара, само че в планината Тасили. Там навън и в пещерите й са разкрити, непокътнати в доста положително положение хиляди рисунки, разказващи за цивилизация отпреди 5-8 хиляди години. Трудно е да се повярва, само че Сахара не постоянно е била пустиня.
След тази среща с далечното минало продължаваме към върха. Часът наближава 14, а температурата - 30 градуса по Целзий. На паркинг с хижа до него (условни понятия) оставяме джипа и катерим последните метри. Ето го и Асекрем, белязан с дребен католически параклис, в който се разписваме. Малко под 3000 м, не доста под най-високия връх на планината, само че и той предлагащ неповторима панорама. Черни, напукани от слънцето зъбери и тъмновиолетово небе. Същински лунен пейзаж!
„ Писта “ №3 – без илюзии
Златисти пясъци, оазиси, бедуини и камили – каква романтика! Малко отвън туристическите трасета обаче, при пътувания по други „ писти “ човек бързо сменя илюзиите с неромантична действителност. В Западна Сахара, да вземем за пример, територия в края на пустинята до Атлантика, джиповете се движат по посипан с черни камъни терен, не следват трасе и оставят зад себе си облаци прахоляк. Като сътрудник, съпровождам българска военна делегация, която домакините общително разхождат с хеликоптери до началото на пустинята, само че отвън туристическите трасета. Теренът още веднъж е скалист, цветовете са сиво-черни, палми няма, живот – също. Както демонстрират и справочниците, пясъците заемат под 15% от пустинята, а останалите са скали и камънаци, част от които – баластра.
Това е многоликата Сахара. Зависи по коя " писта " й гостуваш.
„ Писта “ №1 към „ входа “ на Сахара
Група българи тръгваме да вкусим от мистиката на Сахара. Простряла се върху територията на близо дузина страни, конкурираща по повърхност Европа, пустинята не може да се разкрие от пръв взор. А и ние не страдаме от непотребни илюзии, търсим елементи от пъзела й.
Тръгваме от столицата на Алжир в 6.30 ч. при отрупано от едри звезди небе. Само половин час по-късно фаровете на рейса са загасени, а ние се движим измежду средиземноморски пейзаж. Километрите се въртят и последователно зеленият цвят на дърветата, белите къщи и алените покриви остават зад нас. Дъгата отстъпва място на кафяво-пепеливия цвят на предпустинната зона и туфите от трева алфа - търсена от хартиено-целулозната индустрия суровина.
Архитектурата следва изменението на ландшафта. И тя губи последователно от цветовете си, съвсем се слива с пейзажа и слиза ниско до земята. Къщите трансформират нашите показа и получават формата на правоъгълни кутии. „ Кутиите “ са компактни, включват двора и единствено полусферичните и полуцилиндричните издутини подсказват за жилищните пространства. Цялото това пространство има единствено един вход, а дребното прозорци съвсем на всички места са затворени с капаци. Вече сме при високите температури и такова жилище оказва помощ за задържане на хладината.
Стигаме и до оазис. Първият, в който влизаме, е малко село с доста палми. В случая палмите са високи дървета, по които висят фурми на многокилограмови гроздове. Но те могат да са и храстовидни, а десетки разнообразни типове са и плодовете им.
Разнообразни са и оазисите. Един миниоазис да вземем за пример може да обслужва единствено едно семейство. Той съставлява извърнат кръстосан конус, чиито пясъчни стени са укрепени с тръстика. В центъра му наложително има бунар, до него е къщата, т.е. упоменатата към този момент правоъгълна „ кутия “, и няколко палми. Зелените върхове на дърветата стърчат над пясъчния хълм и подсказват за човешкото наличие.
След към 600 км сме в град Ел Уед. По арабски обичай в неговия център са комерсиалните улици, пазарът, джамията. Но за разлика от крайбрежието архитектурата е ниска и от горната страна обрисува скупчени групи от полусфери и полуцилиндри. Впечатлява и хотелът на туристическата организация „ Алтур “ - ориенталски орнаменти, само че и контрастираща на покрайнината разноцветност, плюс басейн с обезпечено чиста вода. Нощта пада внезапно, типично за пустинята, и небето се обсипва с едри звезди.
След следващите километри на идващия ден погледът ни се запълва от зелено „ море “. Пред нас е най-голямата в страната ферма от финикови палми, разпростряла се на близо милион декара. Тя аргументира и избора ни на направление и на град Тугурт за „ вход “ в Сахара. В града ухилен туарег ни предлага услугите си като гид. Приемаме да ни води из остарелия, наподобяващ на лабиринт, близо 6-вековен град, в който човек елементарно може да се обърка. Влизаме през един от входовете на „ лабиринта “ и се движим по тесни улици коридори, съвсем напълно покрити от горната страна. Светлина влиза на места, а това градоустройство оказва помощ за задържане на ценената тук студенина. Допустимият превоз за „ коридорите “ е единствено „ таксито “ на пустинята (шегува се гидът ни) - познатото на всички скромно магаре.
Почти на същото разстояние от столицата, само че малко по на югозапад е град Гардая. Споменавам го, тъй като туристическите справочници го сочат за класическия „ вход “ на Алжирска Сахара. Освен това е център на вилая (област), център на долината М’Заб и на берберското племе мозабити. Те се смятат за берберските евреи и представителите му се разграничават много от кабилците и туарегите, другите два съществени клона на берберите в Алжир. Архитектурата, близка до тази на Тугурт, към 10-вековната история и неповторимата просвета с право са спечелили място на Гардая в листата на ЮНЕСКО със международното завещание.
„ Писта “ №2 към „ лунен “ пейзаж
Вече не до „ входа “, а до сърцето на Сахара пътувам с сътрудници. Това е крайният юг на Алжир, над 2000 км южно от столицата. Където може да си спомните за „ Аполо “ и лунния пейзаж – зъбери и черно небе. Е, от връх Асекрем на планината Хогар черно небе няма да видите, само че виолетовосиньо и зъбери – дал Господ!
Напуснали сме столицата при 15 градуса по Целзий, а 2 часа и половина по-късно Таманрасет ни посреща със слънце и единствено 3-4 градуса. " Не се тормозете - посреща ни на летището нашият гид, показал се като Айса - по пладне ще стане и 30 ".
Айса е характерен туарег - с доста тъмна кожа и индоевропейски черти. Облечен е в необятни, свободни облекла от вълна и памук и е забраден с присъщия за народа му " шеш " (тюрбан). Говори на туарегското произношение тамашег и на локалния арабски, само че с нас поддържа връзка на френски. Към казаното към този момент за берберите ще прибавя, че те са наследници на тези маври, които към седем века господстват на Иберийския полуостров, преди да се приберат в Магреба.
Айса добре е заредил джипа, на който ще ни вози. Резервни гуми и спомагателни туби бензин, специфични решетки за превъзмогване на пясъци, кози мех с вода са явно нужни „ аксесоари “ за пътешестване в пустошта. И при никакви случаи той не смъква от главата си шеша, отбрана против пустинния пясък.
В Таманрасет попадаме на " асихар ". Това е като нашенските панаири, който събира освен алжирци от близката местност, само че и туареги от прилежащите Мали и Нигер. На асихар хората се запасяват с храна за месеци - варива, фурми, захар и сол, брашно и кускус, купуват по някоя и друга индустриална движимост и още веднъж на път. Нашият гид обаче прибавя, че все по-малко са туарегите, които кръстосват пустинята. Пример е и бързо разрастващият се Таманрасет, където антените за сателитна телевизия не са изключение, а архитектурата с европейски привкус - сякаш предписание.
Ние сме към този момент на " пистата ". Това е прашен, без настилка, коларски (в нашия смисъл) път, по който гидът ни повежда и който би трябвало да ни изведе до един от върховете на планината Хогар. Движим се релативно постепенно, трасето е неравно, принуждавайки водача да превключва и на първа скорост. След втория час на автоезда се отклоняваме малко и стопираме за отмора до дребен " афилал ", както Айса назовава миниоазиса с вода и нищожна растителност. И както си му е по неговото туристическо разписание, а и по традиция, вари и ни предлага от локалния чай " атай ". Под френско въздействие назовава чая и menthe, което някои нашенци превеждат като мента, само че в действителност става дума за джоджен. След като го претака 3 пъти, Айса предлага на всеки от нас поредно по 3 чашки, овкусени с по 3 бучки захар. Всичко е традиция, само че и съгласуван с метода на живот и с климата обред. Едва още веднъж потеглили, и – шанс: пътя ни с грациозни скокове пресичат две дребни газели. Рядкост са, удостоверява го и Айса, по тази причина и убийството на една от тях се санкционира с до 5 години затвор. Няма смешка!
Няма подбив и в идната атракция по пътя ни - канара с изрисувана върху нея от античен художник ловна сцена. Оказва се единствено скромна имитация на тези обилни, рисувани със размах батални подиуми, които се намират на 700-800 км източно от Таманрасет. Пак е Сахара, само че в планината Тасили. Там навън и в пещерите й са разкрити, непокътнати в доста положително положение хиляди рисунки, разказващи за цивилизация отпреди 5-8 хиляди години. Трудно е да се повярва, само че Сахара не постоянно е била пустиня.
След тази среща с далечното минало продължаваме към върха. Часът наближава 14, а температурата - 30 градуса по Целзий. На паркинг с хижа до него (условни понятия) оставяме джипа и катерим последните метри. Ето го и Асекрем, белязан с дребен католически параклис, в който се разписваме. Малко под 3000 м, не доста под най-високия връх на планината, само че и той предлагащ неповторима панорама. Черни, напукани от слънцето зъбери и тъмновиолетово небе. Същински лунен пейзаж!
„ Писта “ №3 – без илюзии
Златисти пясъци, оазиси, бедуини и камили – каква романтика! Малко отвън туристическите трасета обаче, при пътувания по други „ писти “ човек бързо сменя илюзиите с неромантична действителност. В Западна Сахара, да вземем за пример, територия в края на пустинята до Атлантика, джиповете се движат по посипан с черни камъни терен, не следват трасе и оставят зад себе си облаци прахоляк. Като сътрудник, съпровождам българска военна делегация, която домакините общително разхождат с хеликоптери до началото на пустинята, само че отвън туристическите трасета. Теренът още веднъж е скалист, цветовете са сиво-черни, палми няма, живот – също. Както демонстрират и справочниците, пясъците заемат под 15% от пустинята, а останалите са скали и камънаци, част от които – баластра.
Това е многоликата Сахара. Зависи по коя " писта " й гостуваш.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ