Конфликтите в любовта
Съгласни ли сте с мен, че има нещо необичайно в двойки, които в никакъв случай не се карат? Уж се чака да кажем: „ Браво, по какъв начин го постигнахте? “, а в действителност обстановката ни звучи като бомба с часовников механизъм. В множеството случаи в действителност е.
Преди доста години гледах един филм, от който блестящо си припомням разногласието сред две приятелки: „ Не се опитвай да ме разделиш с него, той е необикновен, ние в никакъв случай не се караме! “ – съвсем крещеше едната. А другата отвърна: „ Просто не го е грижа толкоз за теб, че да се карате! “ И това е напълно правилно.
Когато хората се обичат и има пристрастеност, постоянно взимат общи решения и неизбежно има пререкания. Просто не е допустимо да сме постоянно на едно мнение, нито е допустимо постоянно единият да отстъпва и то без неприятни усеща, които след това да тежат на връзката.
И тук приказваме за обективната действителност, а какво се случва, когато прибавим субективната действителност на всеки – неговите си способи да пояснява думите и събитията и онази неповторима дарба на мозъка да свързва неприятните случки с отминали сходни? Връзка без разногласия и кавги става невъзможна... Ако въпреки всичко съществува, разновидностите са два – или единият не влага прочувствения си свят, а и себе си в връзките, или някой от двамата все отстъпва и потиска гнева си. Така че, въпросът не е дали се караме, а какъв брой бързо и по какъв начин излизаме от спора.
Ето няколко хрумвания за размисъл...
Искам ли в действителност да разреша спора? Запитайте се и отговорете почтено, отговорът е единствено за вас. Звучи безумно да имаме причина да поддържаме разногласието, само че постоянно е тъкмо по този начин. Преди време си дадох сметка за сходно мое държание в една връзка, която от дълго време беше завършила – всякога, когато желаех време за себе си, вместо да кажа намерено на колегата си, аз просто намирах мотив за спор, по-късно се нацупвах и ето ти го свободното време... Докато „ се сърдех “, излизах с приятелки, четях книга и правех каквото си пожелая. А можеше да събера кураж да споделя потребността си от време за себе си. Двойките всекидневно се карат за едни и същи неща, техни си, а „ сценката “ се разиграва със съвършенство, на което актьорите могат да завидят. Моделът може да е комфортен за единия, а и за двамата. Конфликтът служи, с цел да реализираме своето без да се постанова да сме откровени пред обичания. Задайте си въпроса: „ Какво може да се случи, в случай че спрем да се караме? “ Ще се появи мощна непосредственост, от която ни е боязън? Ще се надигнем пред болката си, че нямаме деца? Ще разберем, че нищо не ни свързва и би трябвало да сме смели, с цел да се разделим?
Ако отговорим: „ Да, желая да спра спора и да изляза от омагьосания кръг. “, тогава може да помислим за възприятията, които са ни обзели с ангажимента, че: „ Ти си цялостен глупак да флиртуваш пред очите ми! “ не е възприятие, а „ ревнувам “ е. Или: „ Бясна съм, че ме поставяш в това състояние. “, а може би: „ Страх ме е да не ме напуснеш поради нея. “ – ето това към този момент са усеща. Коловозът на разногласията с половинката е толкоз изкушаващ, че обвиняванията ни излизат от устата ни по откритата стратегия без капка предумисъл. За да създадем крачка напред, ще би трябвало да преобразуваме всяко заклеймяване на колегата в възприятие, което изпитваме – горест, яд, боязън, ревнивост, злоба. Това може да създадем в началото и единствено за себе си, по никакъв начин не е елементарно да се покажем уязвими пред обичания, изключително в случай че до момента единствено сме упреквали. Все отново ще би трябвало да обсъдим обстановката и е значимо да вършим тъкмо противоположното на препоръките за спокоен диалог, включващи да приказваме за събеседника си и да използваме местоимението ти. В разногласието е от извънредно значение да употребявате " Aз ". „ Почувствах се неуместно, че флиртуваш пред очите ми. “ Заменете с: " Ти си... ", " С твоята постъпка ме караш да усещам... "
Кажете какво желаете от колегата. Например, на езика ви е: „ Ти в никакъв случай не ме предупреждаваш, че ще закъснееш след работа! “ Вместо това кажете: „ Тревожа се, когато не ми звъннеш, че закъсняваш. “ и прибавете: „ Моля те да ми се обаждаш, когато закъсняваш повече от 30 мин. след работа. “ Особено за мъжа, конкретиката е доста значима. Вашата емоционалност го плаши и в случай че кажете тъкмо какво желаете, ще облекчите неведнъж обстановката. „ Моля те да взимаш всяка сряда децата от учебно заведение, с цел да отивам на тенис и след това да вечерям с приятелки. “ е превъзходен сурогат на: „ Докато си гледаш кефа, единствено аз се грижа за децата! “
Поемете тъкмо половината отговорност за разногласията с обичания. Проблемите с отговорността могат да бъдат два – упрекваме за всичко другия или пък се нагърбваме с цялата виновност. Обикновено второто го вършим от боязън да не навредим на връзката си, само че неизбежно трупаме възмущение. Част от поемането на отговорност е да се запитаме, дали не се карахме за същите неща и с някогашните си сътрудници, дали не повтаряме остарял модел в новата си връзка.
И финален малък трик за помощ в разногласието – в случай че ви зададат въпрос, въпреки и с ядосан звук, просто отговорете, не отвръщайте с нов ядосан въпрос. Обичайно „ разговорът “ на висок звук протича по този начин: „ Ти по кое време последно ми сготви нещо за вечеря? “, а дамата отвръща: „ А ти какъв брой пъти се прибра в точния момент за вечеря? “. Това единствено раздува спора и го води от фокуса му. „ Миналата седмица в сряда. “ е сполучлив отговор, стига да е правилен...
Преди доста години гледах един филм, от който блестящо си припомням разногласието сред две приятелки: „ Не се опитвай да ме разделиш с него, той е необикновен, ние в никакъв случай не се караме! “ – съвсем крещеше едната. А другата отвърна: „ Просто не го е грижа толкоз за теб, че да се карате! “ И това е напълно правилно.
Когато хората се обичат и има пристрастеност, постоянно взимат общи решения и неизбежно има пререкания. Просто не е допустимо да сме постоянно на едно мнение, нито е допустимо постоянно единият да отстъпва и то без неприятни усеща, които след това да тежат на връзката.
И тук приказваме за обективната действителност, а какво се случва, когато прибавим субективната действителност на всеки – неговите си способи да пояснява думите и събитията и онази неповторима дарба на мозъка да свързва неприятните случки с отминали сходни? Връзка без разногласия и кавги става невъзможна... Ако въпреки всичко съществува, разновидностите са два – или единият не влага прочувствения си свят, а и себе си в връзките, или някой от двамата все отстъпва и потиска гнева си. Така че, въпросът не е дали се караме, а какъв брой бързо и по какъв начин излизаме от спора.
Ето няколко хрумвания за размисъл...
Искам ли в действителност да разреша спора? Запитайте се и отговорете почтено, отговорът е единствено за вас. Звучи безумно да имаме причина да поддържаме разногласието, само че постоянно е тъкмо по този начин. Преди време си дадох сметка за сходно мое държание в една връзка, която от дълго време беше завършила – всякога, когато желаех време за себе си, вместо да кажа намерено на колегата си, аз просто намирах мотив за спор, по-късно се нацупвах и ето ти го свободното време... Докато „ се сърдех “, излизах с приятелки, четях книга и правех каквото си пожелая. А можеше да събера кураж да споделя потребността си от време за себе си. Двойките всекидневно се карат за едни и същи неща, техни си, а „ сценката “ се разиграва със съвършенство, на което актьорите могат да завидят. Моделът може да е комфортен за единия, а и за двамата. Конфликтът служи, с цел да реализираме своето без да се постанова да сме откровени пред обичания. Задайте си въпроса: „ Какво може да се случи, в случай че спрем да се караме? “ Ще се появи мощна непосредственост, от която ни е боязън? Ще се надигнем пред болката си, че нямаме деца? Ще разберем, че нищо не ни свързва и би трябвало да сме смели, с цел да се разделим?
Ако отговорим: „ Да, желая да спра спора и да изляза от омагьосания кръг. “, тогава може да помислим за възприятията, които са ни обзели с ангажимента, че: „ Ти си цялостен глупак да флиртуваш пред очите ми! “ не е възприятие, а „ ревнувам “ е. Или: „ Бясна съм, че ме поставяш в това състояние. “, а може би: „ Страх ме е да не ме напуснеш поради нея. “ – ето това към този момент са усеща. Коловозът на разногласията с половинката е толкоз изкушаващ, че обвиняванията ни излизат от устата ни по откритата стратегия без капка предумисъл. За да създадем крачка напред, ще би трябвало да преобразуваме всяко заклеймяване на колегата в възприятие, което изпитваме – горест, яд, боязън, ревнивост, злоба. Това може да създадем в началото и единствено за себе си, по никакъв начин не е елементарно да се покажем уязвими пред обичания, изключително в случай че до момента единствено сме упреквали. Все отново ще би трябвало да обсъдим обстановката и е значимо да вършим тъкмо противоположното на препоръките за спокоен диалог, включващи да приказваме за събеседника си и да използваме местоимението ти. В разногласието е от извънредно значение да употребявате " Aз ". „ Почувствах се неуместно, че флиртуваш пред очите ми. “ Заменете с: " Ти си... ", " С твоята постъпка ме караш да усещам... "
Кажете какво желаете от колегата. Например, на езика ви е: „ Ти в никакъв случай не ме предупреждаваш, че ще закъснееш след работа! “ Вместо това кажете: „ Тревожа се, когато не ми звъннеш, че закъсняваш. “ и прибавете: „ Моля те да ми се обаждаш, когато закъсняваш повече от 30 мин. след работа. “ Особено за мъжа, конкретиката е доста значима. Вашата емоционалност го плаши и в случай че кажете тъкмо какво желаете, ще облекчите неведнъж обстановката. „ Моля те да взимаш всяка сряда децата от учебно заведение, с цел да отивам на тенис и след това да вечерям с приятелки. “ е превъзходен сурогат на: „ Докато си гледаш кефа, единствено аз се грижа за децата! “
Поемете тъкмо половината отговорност за разногласията с обичания. Проблемите с отговорността могат да бъдат два – упрекваме за всичко другия или пък се нагърбваме с цялата виновност. Обикновено второто го вършим от боязън да не навредим на връзката си, само че неизбежно трупаме възмущение. Част от поемането на отговорност е да се запитаме, дали не се карахме за същите неща и с някогашните си сътрудници, дали не повтаряме остарял модел в новата си връзка.
И финален малък трик за помощ в разногласието – в случай че ви зададат въпрос, въпреки и с ядосан звук, просто отговорете, не отвръщайте с нов ядосан въпрос. Обичайно „ разговорът “ на висок звук протича по този начин: „ Ти по кое време последно ми сготви нещо за вечеря? “, а дамата отвръща: „ А ти какъв брой пъти се прибра в точния момент за вечеря? “. Това единствено раздува спора и го води от фокуса му. „ Миналата седмица в сряда. “ е сполучлив отговор, стига да е правилен...
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ