Съдбата не ме пощади. На 22 години вече съм майка

Съдбата не ме пощади. На 22 години към този момент съм майка на 6-годишно момиченце. Тоест станах майка на 16 години. Да родя щерка си беше доста тежко тестване за мен, само че най-после, популярност на Бога, всичко се разви добре. 

Разказвам ви моята история.

Израснах съм единствено с майка си. Нямах татко. Той отпътувал при друга жена, когато преди малко съм се била родила. Той въобще не се интересувал от мен и не взел участие в моето развъждане.

Мама трябваше да работи доста интензивно, с цел да свърже двата края. Живях в обилие, само че съвсем не я виждах.

След като приключих учебно заведение, постъпих в университет. Там срещнах Васил. Случи се по този начин, че забременях от него. Щом разбра, че съм бременна, той незабавно изчезна. Явно го беше боязън от отговорността.

Първите месеци никой не знаеше за бременността ми, даже най-хубавата ми другарка. Но естествено майка ми скоро видя корема ми.

Тя беше срещу раждането на това дете. Тя просто не можеше да се оправи с всичко сама и да влачи мен и бебето на раменете си. Майка ми изиска да прекъсна бременността.

Всеки ден ми повтаряше, че детето не идва в точния момент. Че като се омъжа и стана самостоятелна, тогава ще родя. Съгласих се и отидох с нея на предродилна консултация. На нея лекарят сподели, че към този момент е минало доста време и е късно за аборт.

Честно казано се зарадвах. Исках да отгледам бебето си. Бях сигурна, че мога да се оправя сама с всичко.

Майка ми обаче държеше на своето. Тя стартира да търси други способи за спиране на бременността. Договори се с лекаря той да провокира раждане. Два месеца се опитваше да ме убеди да направя това, само че аз се отхвърлих.

Когато пристигнахме в болничното заведение и всички ме чакаха в стаята, просто избягах оттова. Тогава бях бременна в 7 месец. Къде да тичам? Самата азне знаех. Бях подготвена на всичко, с цел да опазя бебето си живо.

От обезсърчение трябваше да отида при родителите на някогашния си другар и да им кажа всичко. Да, беше ужасно, само че какво да се прави?

Родителите на Васил ме изслушаха и ме успокоиха. Те се зарадваха на новината за бебето и ме подслониха. Казаха, че ще ми оказват помощ да се изправя на крайници.

Живях с тях няколко дни. Мама ми се звънеше, само че ме беше боязън да подвигна телефона. Трябваше да й да малко време, с цел да се успокои.

Три дни по-късно отидох да я видя. Разбира се, имаше скандал. Тя изкрещя, че не я почитам и въобще не оценявам напъните й. Скъсала се да ме търси, а аз даже не съм си вдигнала телефона. Тя по този начин и не разбра, че нуждая се от нейната поддръжка.

Мама мислеше единствено за себе си и за това да не се срами пред приятелите си поради моята бременност. Както се споделя, не избираш родителите си, тъй че не й се сърдех.

Така родих моя наследник. С мен бяха майка ми и неофициалната ми свекърва. Подкрепиха ме дружно.

Радвах се, че майка ми промени решението си. Тя просто сияеше от наслада, когато държеше внучето си на ръце за първи път. И Васил пристигна – изиска амнистия и ми предложи брак. Естествено, че му простих, тъй като обичам този човек.

И по този начин, към този момент 6 години съм майка. Съпругът ми и аз отглеждаме прелестен наследник. Първо трябваше да живеем при родителите си, а по-късно изтеглихме ипотечен креди.

И двамата работим и вършим проекти за бъдещето. Наистина сме щастливи, тъй като успяхме да избегнем една голяма неточност.