Раз/Очарованието на малкия град
Събуди ли ви звъна на трамваите в 5 сутринта? А неоновата светлина на рекламите процеждаше ли се цяла нощ в стаята ви даже през спуснатите щори? Ако и на двата въпроса отговаряте с „ Да ”, значи живеете в огромния град. Защото в дребния „ трамваи, коли не звънят и реклами неонови няма ”*. И в случай че мечтаете за тишината и спокойствието на някое малко градче, то в същото това градче има една жена, която мечтае за необятните булеварди и кипящия, нескончаем живот в огромния град.
Преди 13 години аз бях тази, която бленуваше за столицата и тръпнеше в очакване да срещне доста забавни хора в университета, с които да й се случат още по-интересни неща. Исках час по скоро да заменя мястото, на което съвсем всички се познават, сплетните и клюките са всекидневие, скуката убива и най-силния креативен подтик, а единственото готино момче към този момент ти е било гадже. Исках да отида там, където ще бъда анонимна, ще чета в голяма библиотека и ще се целувам с непознати на купони.
Във време, в което стотици села в България са обезлюдени, понятието „ дребен град ” е много разтегливо като смисъл. От друга страна, интернет в действителност трансформира света в огромно село, а географските дистанции към този момент нямат същата тежест като в епохата на Великите географски открития. Хората всеобщо мигрират към огромните градове в търсене на работа, обучение или просто на по-интересен живот. Изоставят града, в който няма цех, в който познатите лица са на всяка крачка и най-много еднообразието те убива. Обитаването на малко обществено пространство взeма доста, само че и дава доста.
Познат ли ви е този сюжет – пребивавам в новото си жилище от 5 години и не знам имената на съседите отдясно? В дребния град може по здрач да седите със съседа на пънчето от крушата на двора, да си говорите доброволно през оградата или да късате цветя от градината му, когато си поискате. Дворът е преходът от персоналното пространство към неутралното място за срещи с другите – улицата. В Big city преходът е площадката пред асансьора, а съгласете се, тя не е най-уютното място за нови срещи.
Запознанствата и диалозите в дребните градчетата с повече къщи се случват непринудено и елементарно. Но с опознаването на десетте фамилии в близост опцията за повече контакти се изчерпва. А в този момент накъде? Йотови са стиснати, вуйна Пенка приказва единствено за внуците си, тези насреща пък по този начин са се надули, че даже не поздравяват. За сметка на това опциите за срещи с нови хора в огромния град са неограничени – сътрудници от университета, съквартиранти, хора от купони, нощни заведения, концерти, изложения или просто от пейката в парка. Сред това пъстро голям брой все ще намериш своята сродна душа. За положително или неприятно, в огромния град идват хора от всички краища на България. Често обаче те си тръгват– връщат се по родните си места или просто следват природата си на чергари. Сплотяването тук е по-трудно. Най-малкото тъй като постоянно би трябвало да се уговорите авансово за срещи, да съгласувате уговорките и свободното време на всички, да изберете налично място (да има паркинг, да не се пуши, или пък да не е със стълби, тъй като Елито отново си е изкълчила крайници на джогинга).
И по този начин в една безкрайна върволяк се нанизват обстоятелства от всякакво естество, в поддръжка или не на живеенето в дребния град. Едва ли има еднопосочен отговор кое е по-добре да изберем. Също както няма подобен на въпросите огромна или дребна кола да си купя, семпла сватбена рокля или обилна с обръчи да избера...
Днес в огромния град ми липсва задружността и отзивчивостта на хората, околните дистанциите, които се преодоляват без билет за 1 лев и без 2 литра изтъркан бензин в задръстването, спокойствието, с което можеш да прекараш следобеда си, чоплейки семки на пейката пред къщи, уюта от това да кимаш за привет на всеки срещнат, тъй като или е комшия, или братовчед. След пет прекарани дни там обаче мощно стартира да ми липсва динамичността на столицата, работата, с която в действителност съм потребен човек, денонощните магазини даже. Тогава, по какъв начин да излекуваме това „ заболяване ”?
Едното място свързваме с хубавото, нехайно детство, със спокойствието и тишината, другото с положителната реализация и безбройните контакти с хората. Люшкани сред дребния и огромния град, в действителност оставяме по парченце от себе си във всеки от тях. Липсата на тази парченце постоянно ще се усеща и постоянно ще ни кара да я търсим. Така се раждат и космополитните персони, които не признават граници, а просто отиват на мястото, което ги кара да се усещат добре. И друго с изключение на да се влюбят, „ просто няма какво да се случи ”*.
*от песента на „ Тангра ” „ Нашият град ”
Преди 13 години аз бях тази, която бленуваше за столицата и тръпнеше в очакване да срещне доста забавни хора в университета, с които да й се случат още по-интересни неща. Исках час по скоро да заменя мястото, на което съвсем всички се познават, сплетните и клюките са всекидневие, скуката убива и най-силния креативен подтик, а единственото готино момче към този момент ти е било гадже. Исках да отида там, където ще бъда анонимна, ще чета в голяма библиотека и ще се целувам с непознати на купони.
Във време, в което стотици села в България са обезлюдени, понятието „ дребен град ” е много разтегливо като смисъл. От друга страна, интернет в действителност трансформира света в огромно село, а географските дистанции към този момент нямат същата тежест като в епохата на Великите географски открития. Хората всеобщо мигрират към огромните градове в търсене на работа, обучение или просто на по-интересен живот. Изоставят града, в който няма цех, в който познатите лица са на всяка крачка и най-много еднообразието те убива. Обитаването на малко обществено пространство взeма доста, само че и дава доста.
Познат ли ви е този сюжет – пребивавам в новото си жилище от 5 години и не знам имената на съседите отдясно? В дребния град може по здрач да седите със съседа на пънчето от крушата на двора, да си говорите доброволно през оградата или да късате цветя от градината му, когато си поискате. Дворът е преходът от персоналното пространство към неутралното място за срещи с другите – улицата. В Big city преходът е площадката пред асансьора, а съгласете се, тя не е най-уютното място за нови срещи.
Запознанствата и диалозите в дребните градчетата с повече къщи се случват непринудено и елементарно. Но с опознаването на десетте фамилии в близост опцията за повече контакти се изчерпва. А в този момент накъде? Йотови са стиснати, вуйна Пенка приказва единствено за внуците си, тези насреща пък по този начин са се надули, че даже не поздравяват. За сметка на това опциите за срещи с нови хора в огромния град са неограничени – сътрудници от университета, съквартиранти, хора от купони, нощни заведения, концерти, изложения или просто от пейката в парка. Сред това пъстро голям брой все ще намериш своята сродна душа. За положително или неприятно, в огромния град идват хора от всички краища на България. Често обаче те си тръгват– връщат се по родните си места или просто следват природата си на чергари. Сплотяването тук е по-трудно. Най-малкото тъй като постоянно би трябвало да се уговорите авансово за срещи, да съгласувате уговорките и свободното време на всички, да изберете налично място (да има паркинг, да не се пуши, или пък да не е със стълби, тъй като Елито отново си е изкълчила крайници на джогинга).
И по този начин в една безкрайна върволяк се нанизват обстоятелства от всякакво естество, в поддръжка или не на живеенето в дребния град. Едва ли има еднопосочен отговор кое е по-добре да изберем. Също както няма подобен на въпросите огромна или дребна кола да си купя, семпла сватбена рокля или обилна с обръчи да избера...
Днес в огромния град ми липсва задружността и отзивчивостта на хората, околните дистанциите, които се преодоляват без билет за 1 лев и без 2 литра изтъркан бензин в задръстването, спокойствието, с което можеш да прекараш следобеда си, чоплейки семки на пейката пред къщи, уюта от това да кимаш за привет на всеки срещнат, тъй като или е комшия, или братовчед. След пет прекарани дни там обаче мощно стартира да ми липсва динамичността на столицата, работата, с която в действителност съм потребен човек, денонощните магазини даже. Тогава, по какъв начин да излекуваме това „ заболяване ”?
Едното място свързваме с хубавото, нехайно детство, със спокойствието и тишината, другото с положителната реализация и безбройните контакти с хората. Люшкани сред дребния и огромния град, в действителност оставяме по парченце от себе си във всеки от тях. Липсата на тази парченце постоянно ще се усеща и постоянно ще ни кара да я търсим. Така се раждат и космополитните персони, които не признават граници, а просто отиват на мястото, което ги кара да се усещат добре. И друго с изключение на да се влюбят, „ просто няма какво да се случи ”*.
*от песента на „ Тангра ” „ Нашият град ”
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ