С всеки изминал ден се засилва тътенът на задаващата се

С всеки минал ден се ускорява тътенът на задаващата се украинска атака срещу съветската окупационна войска. Съответно, от ден на ден хора разясняват въпроса: „ А какво след офанзивата? ”. Малко са обаче тези, които съществено се вглеждат в по-тясната форма на въпроса, а точно: „ А какво ще се случва с Русия след офанзивата? ”.

Нека се опитам да слага началото на сходно вглеждане. Да стартираме от към този момент забележимите признаци на започващи процеси. Диктатурите не са пригодени да губят войни. Те са пригодени само да ги печелят. Военната загуба като предписание значи завършек на самата тирания. Неспособността на съветската войска, в последните 10 месеца, да превземе три огромни села в Източна Украйна към този момент оказва напън вътре в системата на съветската тирания.

Какво се случва в средите на военния хайлайф

Военният хайлайф е разграничен на разнообразни враждуващи между тях групи, като да вземем за пример „ частните военни компании ” против формалното военно управление. Сред „ частниците ”, както и измежду формалните военни, също се обрисуват враждуващи групички и лагери, готвещи се за спор между тях. Покрай тези групи се появяват още „ частни ” формирования, този път – незнайно за какво – създавани от „ публични ” военни. А около това роене на частни армии тече и подготовката на сходни структури към разнообразни цивилни олигарси. Самите олигарси също се разделят на такива, които са подготвени да потънат дружно с Путин и такива, които се пробват да договорят със западните съдружници своето оцеляване.

На фона на този „ разброд ” (чудесна съветска дума) в последната седмица безусловно валят партизански дейности на територията на Руската федерация. Местната опозиция взривява стоманени пътища, влакови композиции, складове за гориво. От месеци из цяла Русия горят здания на военни окръжия. Атентати против прононсирани сътрудници на „ русский мир ” се случват както на тези окупирани украински територии, които са оповестени за част от Русия, по този начин и в същинска Русия. Онзиденшната офанзива с дронове против Кремъл не е изключено също да е работа на чисто съветски партизани.

А от горната страна на всичко това се натрупа все по-интензивната работа на самите украинци по военната логистика в окупираните територии. Успехът на сходни начинания показва образно, че съветските подразделения не могат да се оправят с защитата на личните си значими обекти, намиращи се на следени от тях територии. Резултатът е възходяща суматоха измежду популацията в тези земи, като да вземем за пример всеобщото бягство от Крим, довело до автомобилни тапи.

Накратко: войната е в развой да бъде загубена; съветското население не има вяра, че управляващите могат да го защитят; а самите управляващи стартират да се разпадат на враждуващи групировки. Можем ли занапред да предвидим за началото на какви процеси свидетелстват тези събития?

Защо в Русия няма история

Можем, тъй като това, което сега стартира да се случва, към този момент се е случвало. Русия е една от дребното страни, които нямат история. В нито един миг в последните 200 години (тоест откогато съществува актуалната историческа наука) съветските елити не са си създали труда да осмислят отминали събития - тъй че освен да схванат техните аргументи, само че и да се научат да заобикалят повторението на минали неприятни случки в бъдещето. Липсата на история слага Русия в ситуацията да се върти в един и същи кръг. Онова, което към този момент се е случвало, ще се случи още веднъж в сравнима обстановка.

В средата на 17-ти век московският цар Алексей Михайлович дефинитивно закрепостява всички селяни на своята територия и афишира същото желание за до тогава самостоятелните и населявани от свободни хора територии на днепърските казаци (днешна Украйна). Пълното закрепостяване е неговият отговор на поредност протести, вдигани от разнообразни прослойки на към момента свободни жители и селяни, против непрестанния растеж на цените на съществени артикули. Логиката е явна: няма повече да има свободни хора – няма да има кой да подвига протести.

Казаците (прадедите на днешните украинци) не са съгласни и подвигат въстание (1667-1671 г.) под управлението на Степан Разин. Към въстанието се причисляват както съветски селяни, избягали от московските владения, по този начин и всевъзможни локални непокорени общности като да вземем за пример черкези и татари. Въстаниците потеглят към Москва за да вземат властта, с цел да разгласят завършек на крепостническия режим във всички съветски земи. Не съумяват.

Сто години по-късно Екатерина Велика (вече не московска кралица, а съветска императрица) се сблъсква с казашкото въстание (1773-1775) на Емелян Пугачов. Петър Първи към този момент е подчинил казаците към реките Дон, Днепър и Днестър, само че не и тези на север от Каспийско море. Именно те подвигат протест против опита на съветската власт да ги трансформира в крепостни селяни по съветски пример. Както и в тази ситуация с Разин, в пугачовското въстание с изключение на казаци вземат участие избягали съветски селяни, башкирци, татари и казахи.

Движения за самостоятелност и в днешна Русия?

След още две генерации с претенции за завършек на самодържието и на крепостното право, в самата столица Петербург се подвигат на протест и „ декабристите ”, т.е. прогресивното проевропейско офицерство. Какъв е паралелът с днешния ден? За две десетилетия Владимир Путин съумя да сведе популацията на Русия до ситуацията на крепостно. След което атакува някогашните свободни казашки територии – днешна Украйна. Наследниците на казаците, несъмнено, отвърнаха с оръжие в ръка.

Днес не са налични изискванията те, откакто пречупят съветската войска на своя територия, да настъпят към Москва, с цел да освободят и руснаците. Но под въздействие на техните освободителни старания ние към този момент виждаме заявки за провъзгласяването на самостоятелност от Москва от страна на старите казашки съдружници, през днешния ден обитаващи републики и области като Дагестан, Татарстан, Якутия, Башкортостан.

Под натиска на украинското военно нахлуване следва да чакаме разгръщането на придвижвания за самостоятелност на съветските територии към Кавказ, Каспийско море и Сибир. При внезапно утежняване на икономическата обстановка могат да се чакат и протести в самите съветски градове като по времето на цар Алексей. Не е дребна вероятността някаква част от армията да последва образеца на декабристите и да застане против самодържието на Путин.

А след изгубени войни? 

Все отново упоменатите дотук Алексей, Петър и Екатерина водят най-вече сполучливи войни. Да забележим какво се случва в Русия след изгубени войни. Различни кръгове в Русия стартират да вършат разнообразни проекти след унизителната загуба на Кримската война (1853-1856). Император Александър Втори схваща, че повода за загубата е примитивността на Русия спрямо Англия и Франция. Решава да поправи ситуацията с промени.

Същевременно поляците вземат решение, че могат да придобият самостоятелност от по този начин унизената империя и подвигат несполучливо освободително въстание. На собствен ред появилите се в съветските градове крайни детайли вземат решение, че не промени, а гражданска война ще спасят Русия. Пръсват се по селата да бунят селяните, които обаче ги хващат, връзват и предават на локалните управляващи. Революционерите вземат решение, че по-краткият път би бил просто да убиват висши представители на властта, до момента в който всичко рухне. Успяват да унищожават даже самия Император.

Вече загатнах, че сега виждаме признаци за началото на национално-освободителни придвижвания из разнообразни съветски територии. Няма към момента признаци за подготвянето на въстания с размаха на полското – само че не е ясно дали няма да има след загубата на украинската война. Няма и признаци, че Путин възнамерява някакви промени, с цел да навакса изоставането на Русия. Има, обаче, признаци, че разнообразни групи са избрали пътя на терора. Взривяването на дъщерята на идеолога Дугин е най-яркият към този момент знак за този избор. С напредването на загубите в Украйна ще има още.

През 20-ти век нещата са към този момент оптимално изчистени. След загубата на войната с Япония следва съветската гражданска война от 1905 година, а след загубата на Първата международна война – съветската гражданска война от 1917 година, съпроводена с разпадането на империята на голям брой територии с държавни искания. Последвалата революция поражда десетки „ атамани ” (войводи), контролиращи съответните територии и воюващи както против царската, по този начин и против болшевишката власт. След загубата на афганистанската война (1979-1989) на собствен ред се разпада Съюз на съветските социалистически републики, а някои от напусналите го републики потъват в кървави междуособици и местни войни.

Ще вземат ли руснаците друго решение

На базата на опита от 20-ти век можем да предвидим, че загубата на война води до: териториален разпад; принуждение и междуособици, както и форми на гражданска война; появяването на „ атаманства ”. Днес имаме налице началните признаци на сходни процеси, които могат единствено да се усилят след украинската военна победа.

Разбира се, всичко разказано дотук е евентуално, само че не и наложително. Във всеки миг руснаците могат да си кажат, както го направиха германците (и италианците, и японците) през 1945 година: „ Бяхме идиоти. Сами сме си отговорни. Да престанем да бъдем идиоти и да станем рационални и, в случай че можем, честни хора ”. Такова решение би прекъснало вековния циничен кръг и би сложило от дълго време закъснялото начало на съветската история. Но това решение си е на руснаците. Никой не може да го вземе вместо тях.

Да забележим.

Този коментар показва персоналното мнение на създателя и може да не съответствува с позициите на Българската редакция и на Дъждовни води като цяло.