С времето човек разбира тънката разлика между това да държи

С времето човек схваща тънката разлика сред това да държи ръка и да окове душа.

И схваща, че да е в нечие легло не значи обич.

И стартира да схваща, че целувките не са контракти.

Подаръците не са обещания.

И човек стартира да приема своите провали с вдигната глава и отворени очи.

И се научава да гради всички свои пътища в този момент, тъй като утрешните основи са несигурни за проекти, а бъдещите нормално пропадат по средата.

И след време човек научава, че в случай че е прекомерна, даже топлината от слънцето изгаря.

И се научава да посади своя лична градина.

И да украси своята лична душа, вместо да чака някой да му донесе цветя.

И човек схваща, че в действителност може да издържи, че в действителност е мощен, че в действителност има стойност.

И човек схваща и се научава! И всеки ден се учи!

След време разбираш, че да бъдеш с някой заради това, че ти предлага хубаво бъдеще значи че рано или късно ще искаш да се върнеш към своето минало.

С времето разбираш, че единствено, който може да те обича с  минусите ти без да се пробва да те трансформира, може да те подари с цялото благополучие, за което мечтаеш.

След време ще си даваш сметка, че да се ожениш единствено, с цел да не останеш по-назад е сигурен симптом, че бракът ти ще е неуспех.

След време ще си даваш сметка, че да си до някой единствено, с цел да не се чувстваш уединен най-после неизбежно ще те накара да искаш да не го виждаш повече.

С времето разбираш, че същинските другари се броят на пръсти, а който не се бори за тях рано или късно ще се окаже заобиколен от подправени другарства.

След време също разбираш, че думи казани в миг на яд могат да наранят човек за цялостен живот.

След време разбираш, че да се извини може всеки, само че да простят могат единствено тези с огромна душа.

След време си даваш сметка, че който унижава или подиграва което и да е човешко създание рано или късно ще преживее същите унижения или насмешки, умножени неведнъж.

След време ще се увериш, че въпреки да си благополучен с тези, които са до теб, безпределно ще ти липсват тези, които до през вчерашния ден са били с теб, а през днешния ден към този момент са си отишли.

След време си даваш сметка, че въпреки да си благополучен с тези, от които  си заобиколен един ден ще плачеш за тези, които си оставил да си отидат.

След време си даваш сметка, че всяко едно прекарване с всеки един човек е неповторимо.

След време разбираш, че да избързваш нещата или да ги насилваш да се случат, най-после ще накарат да станат не по този начин, както си очаквал.

С течение на времето си даваш сметка, че в действителност най-хубаво е  било не бъдещето, а моментът, в който си се намирал! Точно този несравним момент!

С течение на времето също научаваш, че животът е тук и в този момент и че е без значение какъв брой проекти имаш – не съществува нито на следващия ден, нито през вчерашния ден.

След време разбираш, че да се опитваш да простиш или да молиш за амнистия, да казваш че обичаш, да казваш че ти липсва, да казваш че ти е необходим, да казваш че искаш да бъдеш другар на някой до гроб е късно и към този момент няма смисъл!

Човек остарява прекомерно бързо, прекомерно бързо и помъдрява прекомерно късно!

Точно когато… към този момент няма време…

Хорхе Луис Борхес е аржентински стихотворец, есеист и занаятчия на късия роман, чиито творби са се трансформирали в класика в международната литература на 20-ти век. Роден е на 24 август, 1899 в Буенос Айрес, Аржентина.

Борхес стартира литературната си кариера при започване на 20-те години с изявления, близки до сюрреализма. През 1938 година е назначен за първи помощник в общинската библиотека в работническия квартал Мигел Кане. Натоварен е с каталогизирането на книгите, само че сбирката на библиотеката е толкоз дребна, че му остава доста свободно време за писане. Започва творчеството си с лирика, само че славата си на международно приет създател дължи на своите къси разкази и литературни есета.

От 1955 година работи в Националната библиотека, от която е уволнен поради изявления срещу Хуан Перон , само че при новия режим е назначен за неин шеф. Загубва зрението си, когато е едвам на 55. Слепотата се предава в рода му по бащина линия в продължение на шест генерации. Макар и да знае, че този миг ще настъпи, по този начин и в никакъв случай не научава брайловата писменост, тъй че остава некадърен да чете. Но продължава да написа, да работи в Националната аржентинска библиотека, да пътува и да изнася серия от лекции в Харвард.

Читатели и писатели не стопират да се удивляват на брилянтността в творчеството му.  Произведенията му са неповторима колаборация сред философия и фантастика и се считат за началото на присъщия за латиноамериканската литература от този интервал вълшебен натурализъм. Наследство, изцяло съответстващо на човек, който „ постоянно си е представял Рая като библиотека “.

Инфо: http://chetilishte.com