Реших да взема чуждото бебе и да го покажа на мъжа ми, който си отиваше…
С Никола се оженихме малко откакто завършихме университета. Връзката ни беше не просто прелестна, а невероятна.
Разбира се, младостта ни даваше някакъв заряд, само че с времето просто не можехме да живеем един без различен. Работехме в една и съща компания, ходехме хванати за ръце, чиновниците се смееха на фамилната ни идилия, само че не злобен, а по благ метод.
Имахме всичко – обич, личен апартамент, положителни приходи, само че нямахме деца. Първата година не бяхме изключително обезпокоени, мислехме, че просто би трябвало време, а по-късно започнахме да посещаваме лекари и да минаваме разнообразни процедури.
Същата година отидохме на курорт, с цел да си починем от работата и да се отпуснем малко на екзотично крайбрежие. Може би промяната на ситуацията или екзотиката ни подействаха благотворно и на връщане с изненада и боязън разбрах, че съм бременна.
Страх – тъй като доста се опасявах да не подплаша тези две дребни кафези, които растяха в мен…
Когато брачният партньор ми научи, че ще имаме дете, той беше толкоз благополучен, че на работа даже началникът на отдела му означи: „ Никола грее и витае някъде в облаците… “
За страдание, упованията ни бяха помрачени от непредвидена диагноза след медицински обзор – Никола беше диагностициран със недоброкачествен израстък, в бързо прогресираща фаза и неоперабилен.
Лекуващият доктор почтено сподели, че възможностите са нулеви и даде прогноза за три, най-много четири месеца.
Тогава към този момент бях в петия месец, късната бременност беше сложна, само че всичките ми болежки бяха дреболии спрямо проблемите на Никола.
Един ден, след следващата процедура, отидох да го видя. Седнах на леглото, той ме хвана за ръката и сподели: „ Със сигурност ще дочакам сина ни, единствено ни го роди, апелирам те… “
Разплаках се и дадох обещание, че татко и наследник безусловно ще се срещнат.
Малко преди термина се почувствах зле и като видях кървене, извиках кола за спешна помощ. В родилния дом ме оперираха и като излязох от упойката незабавно попитах за детето. Докторът отговори с скука: „ Жено, какво бебе. Та ние едвам те спасихме! “
Това беше същински удар за мен. А скоро Никола се обади и попита по кое време ще му покажа дребния. Решението пристигна незабавно. Казах му, че ще го доведа на другия ден.
Едва се изправих след интервенцията се пробвах да се ориентирам в родилния дом и да схвана по какъв начин мога да изляза незабелязана. Беше мъчно и против възнаграждение помолих сестрата да ми каже с обяснението, че брачният партньор ми желае да влезе, само че не знае по какъв начин. Тя ми изясни къде е спешният излаз и по кое време е най-добре да се промъкна през него.
Вечерта на другия ден се промъкнах в детското поделение и до момента в който здравната сестра беше разсеяна, взех нечие дете и слязох долу, като първо извиках такси.
Трудно ходех, пресните шевове прокървиха, само че стиснах зъби и устоях.
Когато влязох в стаята на брачна половинка ми, той просто се оживи: „ Мислех, че няма да го дочакам… “
Приближих до леглото и му сподели мъничкото дребосъче. След това сложих бебето върху гърдите на Никола. Той подвигна ръка с тъга, докосна пелените и това беше всичко. Мъжът ми си отиде с усмивка на разположение. Усмивка, подбудена от това, че е видял сина си.
Преглъщайки сълзите си, се върнах в родилното. Там към този момент бе настъпила цялостна блъсканица, дежурният доктор беше извикал полиция. За благополучие началникът на отделението се оказа съответен човек.
След като бе схванал за какво съм взел детето, откакто чу от лекарите, че всичко е наред с детето, той не направи проблеми.
Изписаха ме след 4 дни. Трябваше да погреба Никола. Сбогувайки се с него, безшумно споделих: „ Съжалявам, не можех да те огорча… “
