Дъщеря ми изостави сина си в дом за деца. За да виждам внука си, започнах работа там…
Така се случи, че се ожених рано – на 19 години. На 20 години родих щерка си Ана. Съпругът ми Владимир беше прелестен. Живеехме доста добре, имахме прелестно бебе, което растеше. Но когато Ана беше на четири години, се случи злощастие: Владо попадна в злополука и умря.
Наложи се да отгледам сама щерка си. Така и в никакъв случай към този момент не се омъжих. Ана израсна като доста положително момиче: умерено, мъдро, рационално.
Но с настъпването на тийнейджърските години нещата се трансформираха. Когато стана на 13 години, ненадейно спря да нощува у дома. Тя попадна в неприятна компания и не можах да я изведа оттова. Започна да бяга от учебно заведение и не се прибираше цяла седмица.
На 16 ми сподели, че е бременна. Бях изрично срещу аборт. Ана роди крепко, мощно бебе. Но реши да го изостави в родилното. Напразно се пробвах да я разубедя, не искаше да ме чуе.
Два дни след раждането тя напусна болничното заведение. Оттогава не съм я виждала. Дори не знам: добре ли е щерка ми, жива ли е?
Не ми разрешиха аз да взема внука си: имам ТЕЛК неработоспособност. Но не можех да изоставя своята кръв.
Разбрах в кой дом за сираци е отведен внукът ми и си открих работа там. Много ми оказа помощ това, че имах здравно обучение. После съумях да получа тапия и за психолог. Така можех да виждам внука си всеки ден.
Така започнах да организирам събеседвания с претендентите за родители. Научих характера на родителите и им помогнах да изберат подобаващите за тях деца. Всичко ми се получаваше доста добре. Никога никой не върна към този момент осиновени деца.
Родителите и управлението бяха доста щастливи от това. Родителите откровено ми благодариха за моя труд.
Минаха две години и най-накрая ми беше позволено да получа настойничество над внука си. Бях доста щастлива и с неспокойствие го заведох вкъщи.
Минаха години, внукът ми порасна. Много неща се случиха през годините. Станах началник на дома за деца. Стараех се доста децата ни да се усещат доколкото е допустимо добре.
Успях да осигуря в допълнение финансиране и личният състав беше доста повишен. Така към този момент можехме да се грижим по-добре за децата си.
Внукът ми стана прелестен млад мъж. Реализира се като лекар-хирург. Наскоро се ожени. Сега той и брачната половинка му събират документи за осиновяване на едно очарователно момиченце от сиропиталището, в което работя.
А аз съм безпределно щастлива, че всичко се подреди по този начин добре. В момента внукът ми Ивайло строи къща, той и жена му Мария са доста щастливи. И най-радващото е, че са решили да осиновят дете. Да спасят една човешка орис.
