Живея в чужбина. Веднъж се прибрах и отдавна не бях изпитвал такъв срам като в родината
Надявам се, че моята история ще въодушеви някой да се замисли и може би ще го накара да промени живота си. И отношението си.
Със брачната половинка ми от дълго време живеем в чужбина и нямаме желание да се връщаме. Наскоро обаче успяхме да се приберем вкъщи, с цел да посетим околните си. Решихме да съберем всички родственици и да излезем измежду природата – да си създадем пикник с барбекю.
Нямаше потребност да вървим далеч; близо до къщата на майка ми имаше гора, ливада и езеро. От години помнех това място като извънредно красиво.
Когато обаче стигнахме там, бяхме доста сюрпризирани. Зелената сочна трева се бе трансформирала във високи плевели, тревата тук-там беше обгоряла, а тук-там имаше купчини отпадък и пластмаса. Просто бях шокиран, беше срамно и неприятно.
Едва намерихме малко по-чисто място на брега на езерото и започнахме да чистим боклука, с цел да можем най-малко да седнем.
Запалихме огън за скарата, изпекохме месо и зеленчуци, хапнахме щедро и су поговорихме с роднините. Прекарахме си добре, само че бях доста подтиснат от гледката на обичаното ми място край езерото.
Тук съм бил още от дете, само че това място в никакъв случай не е имало толкоз жалък тип. Дори езерото изглеждаше кално и мръсно. За първи път не се престраших да плавам в него.
Веднага предизвестих околните си да съберат всички отпадъци в обособена торба и да не ги хвърлят в тревата или храстите. А когато се приготвяхме да се прибираме, ревизирах да не е останало нещо след нас. И още веднъж с горест огледах поляната.
По пътя за у дома, без да укривам разочарованието си, се възмутих от безотговорността на хората. В последна сметка, по какъв начин можете да изхвърляте боклука си на мястото, където прекарвате времето си, и след това отново се връщате там? По пътя край езерото има огромни кофи за отпадък, мъчно ли е да събереш боклука след себе си и да го занесеш на сметището?
Когато стигнахме до кофата за отпадък, забелязах, че никой не носи нашата торба с отпадък. И, несъмнено, започнах да запитвам къде е отишла торбата. На което майка ми просто махна с ръка, казвайки ми да не се тормозя, те го били изхвърлили.
Изненадах се.
– Къде го хвърлихте?
– Ами там, в храстите – отговори майка ми, като че ли нищо не се е случило, – ние ли сме най-глупави? Всичко хвърлят там!
Трябваше да положа огромни старания, с цел да се сдържа и да не се скарам със фамилията си. Нищо не можеше да се промени, тъй като боклукът не можеше да бъде изваден от храстите, беше затънал сред клоните над дерето.
След всичко това стогнах до извода, че хората си заслужават подобен живот. Точно това заслужават – мръсните улици, пътищата с дупки, нечистите реки и езера, уличните лампи със счупени лампи, корумпираната власт, мизерните заплати и пенсии.
Защото на хората не им пука за себе си и за мястото, където живеят. Защо всички други би трябвало да се грижат за живота им? Те не почитат себе си, а чакат другите да ги уважават…
Не са от държавното управление тези, които не изхвърлят боклука в кофата и унищожават пейките в парковете. И не президентът чупи спирките по улиците. Вие го вършиме сами! Затова към този момент нямам доверие на вашите недоволства.
Хора, вие сами плюхте в кладенеца си от който пиете, сами превърнахте живота си в бедност. Сега живейте в него. Първо би трябвало да измененията себе си, а по-късно да изисквате смяна от другите.
