Съседката ми по стая не спираше да шепне молитви. После разбрах – молеше се за бебето си…
С Александра бяхме в едно поделение, до момента в който чакахме да родим. Моята съседка имаше цялостен боеприпас от икони, постоянно ги вземаше в ръцете си и шепнеше молебствия.
А лекарите ставаха все по-мрачни след обиколките и прегледите си при нея.
Една заран донесоха количка, помогнаха на Александра да легне на нея и я заведоха на ехограф. Докараха я в отделението след към половин час. Един доктор застана до количката и стартира да убеждава съседката ми да прекъсне бременността оперативно.
Вече знаех всичко за опитите й да стане майка. Това беше третата й бременност. От първите две по някаква причина едната била извънматочна, Александра претърпяла комплицирана интервенция, като я убедили да й дадат късмет и да оставят едната тръба, с цел да роди дете.
След като съзнателно приключила рехабилитационния интервал, дружно със брачна половинка си тя обиколила доста църкви и манастири, молейки Бог за щастието да роди и отгледа бебе.
И тогава още веднъж се удостоверило, че на този нас има нещо, което ние не рзбираме. Александра забременяла, обратно на всички медицински прогнози. Но бременността била доста сложна.
Бъдещата майка била подготвена на всичко, единствено и единствено да износи момиченцето си. Но проблемите не спираха. После, когато раждането не беше толкоз надалеч, хирургическите конци не устояха на натоварването от плода и започнаха да се раздират.
Александра беше легнала на леглото, докторът седна до нея и продължи:
— Още един път горещо ви предлагам да прекратите бременността си. В противоположен случай не мога да обещая нищо, може просто да ви загубим…
Александра поклати негативно глава.
— Не, ще изтърпя. Моля ви, помогнете ми още малко…
Докторът се намръщи, сви плещи, само че кимна с глава:
— Добре, само че с ваша писмена отговорност.
Съседката ми кимна с признателност.
– Да, да, несъмнено, ще подпиша всичко…
Докторът си отиде, а скоро пристигна основната сестра и донесе някакъв към този момент разпечатан документ. Александра подписа, без да гледа, а когато сестрата си потегли, взе иконите и стартира да се моли.
Не чувах думите, просто виждах устните й да се движат…
През нощта се разсъниха от писъците на моя съседла. Тя възпламени настолната лампа и като видя алените петна по чаршафа, натисна бутона, с цел да повика медицинския личен състав.
Отзоваха се доста бързо – пристигнаха дежурната акушерка и лекаря, бързо вкараха в стаята носилка, на която към този момент висеше интравенозна система, изнесоха Александра напряко с матрака, мигновено свързаха системата и забутаха количката към операционната стая.
Мен, несъмнено, сън не ме хващаше. След като полежах малко, взех иконите на моята съседка и започнах да се апелирам с цялото си сърце, молейки за живот за нея и момиченцето, което тя по този начин искаше да роди, отгледа и обича.
Ако някой ме слушаше извън, щеше да си намерения, че съм луда, само че даже нямаше да му обърна внимание.
Не знам какъв брой време се молих, само че ненадейно почувствах, че нещо се е случило, нещо хубаво, и като се отпуснах, легнах на леглото. Не можах да заспя и след към пет минути отидох до рецепцията, с цел да схвана по какъв начин е Александра.
Там седеше изтощена операционна сестра. На въпросителния ми взор тя отговори:
— Невероятно, само че бебето се роди, даже заплака… Мама обаче ще би трябвало да лежи в леглото най-малко три седмици, само че това са дребни неща, всичко ще бъде наред.
Като видя, че от очите ми се стичат сълзи, тя незабавно добави строго:
– Така че, хайде в този момент се стегнете и се върнете на мястото си, нямаме сили да отваряме операционната още веднъж!
Послушно влязох в стаята и даже не помня по какъв начин заспах, просто се изключих.
Александра беше преместена от моята стая в реанимация, където след два дни я посетих. Не ме пуснаха по-рано. Носех й иконите. Щастливата майка ми подаде една от тях с думите:
— Вземи! Нека и при теб всичко бъде наред!
