Роденият през 1971 година невроучен Дейвид Игълман е преподавател в

Роденият през 1971 година невроучен Дейвид Игълман е учител в Станфордския университет и създател на научно-популярна литература по въпроса. Неговите проучвания са оповестени в голям брой издания – от Science до Nature. Той е сценарист и водещ на телевизионната поредност по BBC „ Мозъкът ”.

Неговите книги са самоуверено и непоколебимо странствуване из гъстата плетеница на милиарди неврони и трилиони връзки сред тях, които се материализират в нещо, което надали очаквате да видите точна там – вашата същина.

Всички прекарвания във вашия живот – от единичните диалози до общата просвета – моделират микроскопични елементи във вашия мозък. От невронна позиция кой сте вие зависи от това къде сте били. Вашият мозък е в развой на неспирна трансформация, той непрекъснато пренаписва личните си схеми, а тъй като прекарванията ви са неповторими, такива са и големите, подробни конфигурации в невронните ви мрежи. Тъй като те не престават да се трансформират през целия ви живот, вашата идентичност е преносима цел – тя в никакъв случай не доближава последна точка.

Когато невронните мрежи се трансформират поради пострадване или дрога, и вашият темперамент се трансформира паралелно с нея. За разлика от всяка друга част от тялото ви, в случай че увредите парченце от мозъка си, личността ви най-вероятно радикално ще се промени.

Каква е тайната зад гъвкавостта на младите мозъци? Тя не е в израстването на нови кафези – в действителност броят на мозъчните кафези е еднакъв при децата и възрастните. Вместо това тайната се крие в метода, по който са свързани тези кафези.

При раждането невроните на бебето са разнородни и несвързани. През първите две години от живота те стартират да се свързват извънредно бързо, до момента в който усвояват сетивна информация. Всяка секунда в мозъка на дребното дете се образуват до два милиона нови връзки, или синапси. На двегодишна възраст детето има над 100 трилиона синапса – двойно повече от възрастен човек.

Сега то е достигнало максимума и има надалеч повече връзки, в сравнение с ще са му нужни. В този миг образуването на нови връзки се заменя от тактиката на невронното „ окастряне ”. Докато съзрява-те, 50% от синапсите ви ще бъдат подрязани.

Кои синапси остават и кои изчезват? Когато един синапс взе участие сполучливо в дадена скица, той се усилва; и назад, синапсите отслабват, в случай че не са от изгода, до момента в който най-после биват отстранени. Също като пътеки в гората, връзките, които не употребявате, се губят.

В прочут смисъл процесът на превръщането ви в индивида, който сте, се дефинира от орязването на към този момент наличните благоприятни условия. Вие ставате този, който сте, не с помощта на това, което израства в мозъка ви, а на това, което се отстранява.

Ако развиващият се мозък не получи подобаващата, „ предстоящата ” среда – такава, в която детето е грижовно отглеждано, – за него ще е мъчно да се развие обикновено. Без среда, предлагаща прочувствени грижи и когнитивни тласъци, човешкият мозък не може да се развие обикновено.

Само допреди двайсетина години към момента се смяташе, че мозъчното развиване значително е завършило в края на детството. Но в този момент към този момент знаем, че процесът на създаване на човешкия мозък лишава до 25 години. Тийнейджърските години са интервал на толкоз значима невронна метаморфоза и смяна, че оказват трагично въздействие върху това по какъв начин наподобява личността ни. Докато ние добиваме типа си на възрастни, хормоните, препускащи из телата ни, провокират забележими телесни промени – невидимо обаче нашият мозък минава през също толкоз монументални промени. Тези промени обагрят мощно метода, по който се държим и реагираме на света към нас. Една от тези промени е обвързвана с зараждащото чувство за „ аз ”, а паралелно с него и със самосъзнанието.

В юношеството мисленето за личното аз – така наречен „ самокритика ” – е с висок приоритет. За разлика от това, възрастният мозък е привикнал със личното си аз – по този начин както с времето се разносват новите обувки.

Освен общественото стеснение и прочувствената хиперчувствителност, тийнейджърският мозък е по този начин нагласен, че да поема опасности. Дали ще е бързо каране, или изпращане на голи фотоси, рисковото държание е по-изкушаващо за тийнейджърския мозък, в сравнение с за възрастния. Това значително е обвързвано с метода, по който реагираме на възнагражденията и тласъците. Докато прекосяваме от детството към юношеството, мозъкът демонстрира засилена реакция към възнагражденията в тези свои зони, които са свързани със устрема към наслаждение. При младежите интензивността тук е толкоз висока, колкото и при възрастните.

Има обаче един значим факт: интензивността в орбитофронталната кора обвързвана с вземането на управителни решения, с вниманието и симулацията на бъдещи последствия – при младежите към момента е същата като при децата. Зрялата система за блян към наслаждение, съчетана с незряла орбитофронтална кора, значи, че младежите са освен прочувствено хиперчувствителни, само че и по-малко способни от възрастните да овладяват страстите си.

Когато бил проучен един от най-прочутите мозъци на 20-ти в. – на Алберт Айнщайн, – той не разкрил тайната на гения му. Но посочил, че мозъчната област, отдадена на пръстите на лявата ръка, се била уголемила, образувайки в кората голяма дипла, наречена „ омега знак ” и завършена като гръцката писмен знак Ω – и всичко това с помощта на не толкоз известната пристрастеност на Айнщайн да свири на цигулка. Тази дипла се уголемява при опитните цигулари, които интензивно развиват прецизна умелост в пръстите на лявата ръка. Пианистите, за разлика от тях, развиват „ омега знак ” и в двете си полукълба, защото употребяват и двете си ръце за фини и прецизни придвижвания.

Мозъците са скъпи от енергийна позиция. Двадесет % от калориите, които поемаме, отиват за зареждане на мозъка. Така че мозъците се пробват да действат по енергийно най-ефективния вероятен метод, а това значи да обработват единствено оня най-малко информация от сетивата, който ни е нужен, с цел да се ориентираме в света.

Вие имате чувството за непосреден достъп до света посредством вашите сетива. Можете да посегнете и да докоснете материята на физическия свят – като да вземем за пример книга или стола, на който седите. Но това чувство за досег не е непосреден опит. Макар да ви се коства, че допирът става в пръстите ви, в реалност всичко става в контролния център на задачата – мозъка. Същото е и с целия ви останал осезателен опит. Виждането не става в очите ви, чуването не се реализира в ушите ви, помирисването не се случва в носа ви. Целият ви осезателен опит се реализира във вихрите от интензивност в изчислителната материя на мозъка ви.

Работата е там, че мозъкът няма достъп до външния свят. Затворен в тъмната, безмълвна камера на черепа ви, вашият мозък в никакъв случай не е имал непосреден опит за външния свят и в никакъв случай няма да има.

Вместо това съществува единствено един метод, по който тази информация извън стига до мозъка. Сетивните ви органи – очите, ушите, носът, устата и кожата – работят като преводачи.

Всичко, което преживявате – всяка панорама, тон, аромат, не е непосреден опит, а електрохимично преобразяване в един мрачен спектакъл.

Всъщност мозъкът поражда своя лична реалност още преди да получи информацията, идваща от очите и другите сетива. Това е по този начин нареченият вътрешен модел. Така че във всеки един миг това, което ние възприемаме като виждане, разчита не толкоз на светлината, попадаща в очите ни, колкото на това, което към този момент е в главите ни.

Ние считаме цвета за фундаментално качество на света към нас. Само че във външния свят в действителност не съществува цвят.

Когато електромагнитни лъчи ударят обект, част от тях се отразяват и биват уловени от очите ни. Ние разграничаваме милиони комбинации от дължини на вълните, само че само в главите ни някои от тях се трансформират в цвят. Цветът е интерпретация на вълновите дължини, която съществува единствено вътре в нас.

А работата става и още по-странна, защото вълните, за които става дума, са единствено от по този начин наречената „ забележима светлина ” – набор от дължини, който се простира от аленото до виолетовото. Видимата светлина обаче съставлява единствено една напълно дребна част от електромагнитния набор – по-малко от една десетотрилионна част от него. Целият останал набор – включително радиовълните, микровълните, рентгеновите лъчи, гама-лъчите, диалозите по мобилните телефони, безжичният интернет и така нататък – минава през нас сега, само че ние въобще не го осъзнаваме. Това е по този начин, тъй като ние не разполагаме със профилирани биологични рецептори, които да улавят тези сигнали от останалите елементи на спектъра. Отрязъкът от действителността, който виждаме, е стеснен от нашата биология.

Всяко творение възприема собствен личен откъслек от действителността. В слепия и ням свят на кърлежа сигналите, долавяли от околната среда, са температурата и телесната миризма. За прилепите това е ехолокацията на въздушни талази. Опитът на рибата черен нож се дефинира от пертурбациите на електрическите полета. Това са отрязъците от техните екосистеми, които те могат да разграничат. Никой няма опит от обективната реалност такава, каквато в действителност съществува; всяко творение възприема единствено това, което еволюционно е обусловено да възприема. Но евентуално всяко творение приема, че неговият откъслек от действителността е целият справедлив свят. Откъде накъде въобще би ни хрумнало, че съществува нещо оттатък това, което възприемаме?

Как тогава в действителност „ наподобява ” светът отвън главата ви? В него освен че няма цвят, само че няма и тон – сгъстяването и разширението на въздуха се улавя от ушите и се трансформира в електрически импулси. След това мозъкът ни показва тези сигнали като сладкогласни тонове, свистене, дрънкане и дрънкане. Действителността също така е безмирисна – отвън мозъците ни няма такова нещо като миризма. Молекулите, носещи се из въздуха, се свързват с рецепторите в носа ни, а мозъкът ги интерпретира като разнообразни миризми. Действителният свят не е изпълнен с ярки сетивни събития – нашите мозъци оживяват света със личната си сетивност.

Вашият мозък ви сервира роман – и всеки от нас има вяра на описа, който той му споделя. Още по-странното е, че най-вероятно всеки мозък споделя един малко по-различен роман. Във всяка обстановка с голям брой очевидци другите мозъци имат разнообразни персонални субективни прекарвания. При седем милиарда човешки мозъка, бродещи по планетата (и още трилиони животински), няма една-единствена версия на действителността. Всеки мозък носи своята лична истина.

Дейвид Игълман: „ Мозъкът – това си ти “, изд. Сиела

Снимка: thersa.org