Роденият през 1951 г. Робърт Уолдинг е американски психиатър и

Роденият през 1951 година Робърт Уолдинг е американски психиатър и професор в Медицинското учебно заведение в Харвард. Той е шеф на Лабораторията по развите на възрастни в болничното заведение Масачузетс, която прави проучвания върху човешкото богатство. Освен това е и дзен духовник, който съчетава здравното си обучение с духовните практики, с цел да открие тайната на същински щастливия живот, загадка до която има невиждан достъп от данни.

Какво ни прави здрави и щастливи до момента в който живеем живота си. Ако тъкмо в този момент решите да инвестирате в бъдещото си най-хубаво аз, на какво ще посветите времето и силата си? Има едно скорошно проучване измежду родените към началото на века за това кои са най-важните цели в живота им и над 80 % споделиха, че основната цел в живота им е да забогатеят. Други 50 % от същите младежи споделиха, че друга значима цел в живота им е да станат известни. 

А на нас непрекъснато ни споделяха да работим, да се стараем още и още и да реализираме повече. Мислехме си, че това са нещата, към които би трябвало да се стремим, с цел да бъде добър животът ни. Представете си цели човешки животи на изборите, които хората вършат и по какъв начин те им се отразяват. Почти невероятно е да си го представим. 

Основното, което знаем за човешкия живот, сме научили от спомените на хората, а както знаем, преценката след събитията напълно не е вярна. Забравяме голям брой неща, които са ни се случили в живота и от време на време паметта ни има огромно въображение. Но в случай че можехме да проследим по какъв начин цели човешки животи се развиват във времето? Ами в случай че можехме да учим хората от тийнейджърските им години чак до старостта, с цел да научим какво в действителност ги прави здрави и щастливи?

Всъщност, направихме го. Проучването на Харвард на развиването на възрастните евентуално е най-дългото изследване правено в миналото. В продължение на 75 години проследихме живота на 724 мъже, година след година ги питахме за работата, фамилния живот, здравето им и несъмнено, питахме всички, без да знаем по какъв начин ще се развият животите им.

Проучвания като това са извънредно редки. Почти всички планове от този вид се разпадат за едно десетилетие, тъй като прекалено много хора отпадат от изследването или финансирането му стопира, или откривателите се разсейват или пък умират и никой не поема щафетата. Но с композиция от шанс и упоритостта на няколко генерации откриватели, това изследване съумя.

Около 60 от първичните ни 724 мъже са още живи и не престават да вземат участие в изследването, като множеството са на 90 и повече години. Сега започваме да изследваме над 2000-те деца на тези мъже. А аз съм четвъртият началник на изследването. От 1938 година до в този момент сме наблюдавали живота на две групи мъже. 

Първата група се включиха в изследването като второкурсници в колежа на Харвард. Всички те приключиха колежа през Втората международна война и по-късно множеството отидоха да служат на фронта.

Втората група, която включихме по-късно, се състоеше от момчета от най-бедните квартали на Бостън, момчета, определени за изследването особено тъй като са от някои от най-проблемните и непривилегировани фамилии в Бостън през 30-те години на 20 век. Повечето живееха в евтини квартири, доста от тях без топла и студена течаща вода.

Когато влязоха в изследването, всички младежи бяха интервюирани. Минаха през медицински прегледи. Отидохме в домовете им и интервюирахме родителите им. Тийнейджърите се трансфораха във възрастни, които потеглиха по всевъзможни витални пътища. Станаха служащи във заводи, юристи, зидари и лекари, един Президент на Съединените щати. Някои развиха алкохолизъм. Няколко развиха шизофрения. Някои изкачиха обществената стълбица от дъното чак до самия връх, а други извървяха същия път, само че в противоположната посока. 

Създателите на изследването, даже и в най-смелите си фантазии, надали са си представяли, че ще съм тук през днешния ден, след 75 години, а изследването още ще продължава. На всеки две години, търпеливите ни и отдадени чиновници се обаждат на нашите мъже и ги питат дали можем да им изпратим следващия въпросник за живота им. Много от живеещите в централната част на Бостън ни питат: „ Защо продължавате да ме проучвате? Животът ми напълно не е толкоз забавен. “ 

Мъжете от Харвард в никакъв случай не задават този въпрос. 

За да получим най-ясна визия за живота им, освен изпращаме въпросници. Интервюираме ги в дневната им. Получаваме здравната им документи от лекарите им. Взимаме им кръв, сканираме мозъка им, приказваме с децата им. Правим видео по какъв начин приказват със съпругите си за най-големите си паники. Когато, преди към 10 години най-сетне попитахме съпругите дали биха се включили като участници в изследването, доста от дамите споделиха: „ Ами, извънредно време беше. “

И по този начин, какво научихме? Какви са уроците от десетките хиляди страници информация, която сме събрали за живота на тези хора? В уроците не става дума за благосъстояние или популярност или все по-усърдна работа. Най-очевидното обръщение на това 75-годишно поручване е следното: Добрите взаимоотношения ни вършат по-щастливи и по-здрави. Точка.

Научихме три значими урока за взаимоотношенията. Първият е, че обществените контакти в действителност са нещо хубаво за нас и че самотата убива. Оказва се, че хората, които са по-добре обществено свързани със семейство, другари, общественост, са по-щастливи, те са по-здрави физически и живеят по-дълго от хората с по-слаба връзка.

А чувството за самотност се оказва токсично. Хората, които са по-изолирани от останалите, в сравнение с им се желае, считат, че не са доста щастливи, здравето им се утежнява по-рано в средата на живота им, функционалностите на мозъка им се утежняват по-бързо и те живеят по-кратко от хората, които не са самотни.

Тъжният факт е, че във всеки миг повече от един на всеки пет души ще се дефинира като уединен. Знаем, че човек може да е уединен и в тълпата, може да е уединен в брака, по тази причина вторият значим урок, който научихме е, че нямат значение единствено броят на приятелите и дали човек е съществено привързан, от голяма важност е качеството на околните ви взаимоотношения. 

Оказва се, че животът измежду спорове е същински нездравословен за здравето ни. Браковете с доста спорове, да вземем за пример, без особена обвързаност, въздействат доста зле на здравето ни, евентуално по-зле и от развода. Да живеем в положителни, топли взаимоотношения е предпазващо. 

След като проследихме нашите мъже чак до 80-те им години, искахме да обърнем взор обратно, към средата на живота им и да забележим бихме ли могли да предскажем кой ще се трансформира в благополучен, здрав осемдесетгодишен човек и кой няма. И като събрахме всичко, което знаехме за тях на 50 години, не равнищата на холестерола им на междинна възраст предсказаха по какъв начин ще остареят. А удовлетворението от връзките им. Най-удовлетворените от взаимоотношенията си хора на 50 години бяха най-здрави на 80.

Добрите, близки връзки наподобява ни защищават от някои от неприятните страни на остаряването. Мъжете и дамите с най-щастливи партньорства ни рапортуваха, към този момент на 80, че в дните, когато са имали повече физически болки щастливото им въодушевление се е запазвало. Но при хората с нещастни връзки, в дните, когато съобщаваха за повече физическа болежка, тя бе усилена от прочувствена болежка.

И третият значим урок, който научихме за връзките и здравето ни е, че положителните връзки не просто защищават телата ни, те защищават и мозъка ни. Оказва се, че да си трайно привързан с различен човек, когато си над 80, е предпазващо, че хората във взаимоотношения, в които в действителност усещат, че могат да разчитат на колегата при потребност, паметта на такива хора остава ясна за по-дълго. А хората във връзки, в които усещат, че на процедура не могат да разчитат на другия, това са хората, чиято памет отслабва по-рано.

Не е належащо положителните взаимоотношения да са гладки непрекъснато. Някои от осемдесетгодишните ни двойки могат да се препират непрестанно, само че щом усещат, че могат същински да разчитат на другия, когато стане мъчно, тези разногласия не накърняват паметта им.

Посланието, че положителните, близки взаимоотношения са потребни за здравето и благополучието ни – това е мъдрост, остаряла колкото света. Защо е толкоз сложна за възприемане и толкоз лесна за занемаряване? Е, хора сме. Бихме предпочели бърз лек, нещо, което можем да вземем, то да направи живота ни прекрасен и да го резервира подобен. Връзките са объркващи, те са комплицирани и тежката работа да се грижиш за семейство и другари не е секси или блестяща. Освен това продължава цялостен живот. Никога не свършва. 

Хората от 75-годишното ни поручване, които станаха най-щастливи пенсионери, бяха тези, които работеха интензивно да заменят сътрудниците си с нови другари. Точно като родените към началото на века в това ново проучване, доста от нашите мъже, когато тръгваха като младежи, в действителност имаха вяра, че славата, благосъстоянието и огромните достижения са това, към което би трябвало да се стремят, с цел да имат прекрасен живот. Но още веднъж и още веднъж през тези 75 години нашето поручване сподели, че най-добре се оправят хората, които се опират на взаимоотношенията – със фамилията, приятелите, общността.

Ами вие? Да кажем, че сте на 25 или на 40, или на 60. Как въобще би изглеждала грижата за взаимоотношенията? Възможностите на процедура са безкрайни. Нещо толкоз просто като подмяна на време пред екрана с време за другари или възкръсване на връзка в застой като вършиме нещо ново дружно, дълги разходки, вечери за срещи или да потърсите оня член на фамилията, с който не сте говорили от години, тъй като постоянно срещаните фамилни вражди нанасят ужасни вреди на хората, които не могат да простят. 

Ще завърша с думи на Марк Твен: „ Животът е толкоз къс, че няма време за препирни, извинения, злоба, търсене на отговорност. Има време единствено за обич и не повече от момент, по този начин да се каже, за останалото. “ Добрият живот се гради с положителни взаимоотношения. 

Източник и сниамка: ted.com