Публикувана за първи път през 1956 г., епистоларната творба на

Публикувана за първи път през 1956 година, епистоларната творба на огромния френски създател „ Писма до Непознатата ” към този момент е ръцете на българските читатели. Андре Мороа се обръща към всички дами, олицетворени от красивата Непозната, и дава отговор на въпросите, които те биха могли да си зададат: за любовта, кокетството, нравственото и интелектуалното рационализиране, за връзките с мъжа, с децата и фамилията, за удоволствията на духа и тялото. Писателят нито за момент не се трансформира в скучен нравоучител, не съди и не жигосва, не натрапва препоръките и мнението си. Добронамерено и толерантно, от позицията на човек с богат опит и задълбочени знания за човешката природа, Мороа обрисува контурите на своего рода изкуство на живота – богато, умно и завладяващо. „ Писма до Непознатата ” прибавя още един щрих към визията за един огромен публицист, надживял гибелта си.

(1885 ~ 1967)

Относно границите на нежността

Пол Валери говореше чудесни неща за любовта, както и за всичко друго, обичаше да се изрича за пристрастеностите, употребявайки езика на математиката, и с съображение бе решил, че контрастът сред точността на термините и неяснотата на възприятията води до вълнуващо разноречие. Безкрайно се любувах на една от неговите формулировки, която назовах теорема на Валери: „ Количеството деликатност, което можем да излъчим и поемем за един ден, си има граници “.

С други думи: никое човешко създание не може да живее целодневно, та и седмици наред, даже години, в положение на буйна обвързаност. Всеки се уморява от всичко, даже от това да бъде обичан. Струва си да бъде изречена тази истина, защото доста млади, а и остарели хора очевидно не си дават сметка за нея. Не една жена е изживявала опиянението и пълнотата на безумната любов; радвала се е, когато от заран до вечер й се е казвало, че e красива, духовита, прелестна в леглото, божествена в словата си; откликвала е на тези ласкателства и в подмяна е казвала на своя сътрудник, че той е най-мъжественият, най-умният, най-прекрасният ухажор, най-чаровният сателит. Всичко това е безкрайно прелестно. Но какво се оказва? Възможностите на изрече не са безкрайни. Англичанинът Стивънсън споделя: „ Отначало диалозите сред влюбени са лесни… Аз съм аз, ти си ти, никой различен няма значение “.

Има стотина метода да се каже: „ Аз съм аз, ти си ти “. Но не стотина хиляди. А дните са дълги и многочислени.

– Как се назовава – попитал един учител, изпитващ американска студентка – онази обязаност, при която мъжът се задоволява с една-единствена жена?
– Монотония – дала отговор студентката.

За да не се трансформира моногамията в монотония, би трябвало да се стремим нежността да се редува с усеща от друго естество. За една двойка е потребно да се остави да я обвее вятърът на външния свят: светският живот, взаимната работа, другарските връзки, спектаклите. Комплиментът попада в задачата, в случай че изниква някак инцидентно и несъзнателно, в случай че е плод на синхрона на концепциите, на споделената наслада; той става скучен, в случай че добие ритуални измерения.

Навремето Октав Мирбо бе написал новела в разговори, в която двама влюбени се срещат всяка нощ в един парк на лунна светлина. Сантименталният влюбен повтаряше с глас по-лунен и от нощта: „ Вижте… ето пейката, нашата скъпа скамейка! “. Любимата му въздишаше с скука: „ Пак тази скамейка! “. Нека да се предпазваме от пейките, превърнати в места за поклонение. Нежните изречения, които изобретателният разум измисля момент преди да ги произнесе, са очарователни; закрепостената в думи деликатност нервира. Агресивността и критичността у дамата бързо изморяват мъжа; жена, за която всичко е прелестно, която демонстрира чистосърдечие във възхищението си, не може да бъде уверена, че надмощието й ще бъде непокътнато дълго. Тук има несъгласие? Да, естествено. Всеки човек е формиран от несъгласия. От приливи и отливи. Както споделя Волтер: „ Той е наказан да блуждае сред трепетите на безпокойството и летаргията на скуката “. Твърде доста човешки същества са основани по този начин, че с лекост привикват да бъдат обичани и престават да ценят задоволително едно възприятие, в което са прекомерно сигурни.

Една жена счита, че мъжът, който е идеализирала, няма усеща към нея. Внезапно научава, че той се възхищава от нея. Отначало му е признателна, но в случай че той й повтаря от заран до вечер, че е единственото знамение на света, може да й стане досадно. Друг мъж, не така лоялен, ще възбуди любознанието й. Познавах една госпожица, която постоянно бе подготвена да пее пред аудитория, и защото бе прекомерно хубава, всички я превъзнасяха до небесата. Само един млад мъж си мълчеше.

– Ами вие? – попита го тя най-накрая. – Не ви ли харесва по какъв начин пея?
– О, да! – сподели той. – Ако имахте и глас, щеше да бъде отлично.

Тъкмо той се ожени за нея. Сбогом.

От „ Писма до Непознатата “, превод Венелин Пройков, изд. Колибри
Снимки: fr.wikipedia.org, devoir-de-philosophie.com