Психоаналитикът Ерих Фром успява да направи едно много сериозно и

Психоаналитикът Ерих Фром съумява да направи едно доста съществено и обосновано разграничаване сред майчината и бащината любов, разлика, която оказва решаващо значение в развиването на личността през целия й живот. В " Изкуството да обичаш " с пределна изясненост изяснява функциите на майката и бащата за развиването на детето и в какво в действителност се състои обичта сред родител и дете.

(Erich Fromm, 1947)

В мига на раждането си бебето би чувствало боязън от заплахата да почине, в случай че милосърдната орис не бе го лишила от опцията да осъзнава вероятните опасности при излизане от майката и от интраутробното си положение. След като се роди, то остава почти със същите благоприятни условия – не разграничава предмети, няма схващане за себе си и за света като нещо настрана.

Бебето усеща само стимулиращата топлота и храната, които му дава майката. Майката е топлота, майката е храна, майката е еуфоричното чувство на доволство и сигурност. По терминологията на Фройд това положение е един от типовете егоизъм. Външната действителност, хората и предметите имат значение единствено в случай че задоволяват вътрешното положение на организма или му пречат. Реално е единствено това, което е в мен – всичко външно е действително единствено във връзка с моите потребности, в никакъв случай във връзка с своите лични качества или потребности.

С растежа и развиването си детето стартира да възприема нещата такива, каквито са. Удовлетворението от храненето към този момент се разграничава от зърното на майчината гръд, а тя – от майката. Най-сетне детето стартира да разграничава обособени действителности – своята жадност, майчиното мляко, майката, нейната гръд. То се учи да възприема доста други обекти като разнообразни, съществуващи настрана един от различен. На този етап то стартира да ги посочва с имена.

Същевременно усвоява отношението към тях – разбира, че огънят пари и провокира болежка, че тялото на майка му е топло и прелестно, че дървото е твърдо и тежко, а хартията – лека и може да се къса. Детето се учи по какъв начин да постъпва с хората – мама се усмихва, когато се храня добре, взема ме на ръце, в случай че рева, хвали ме, като се изакам. Тези усещания кристализират и се сплотяват в възприятието „ обичат ме “.

Обичат ме, тъй като съм дете на майка си. Обичат ме, тъй като съм безпомощно. Обичат ме, тъй като съм хубаво, възхитително. Обичат ме, тъй като майка ми се нуждае от мен. Или в случай че обобщим: Обичат ме поради това, което съм аз, или може би по-точно – обичат ме, тъй като съм аз.

Чувството да бъдеш обичан от майка си е пасивно. Не би трябвало да върша нищо, с цел да бъда обичан – майчината любов е безусловна. Единственото, което се желае от мен, е да бъда – да бъда нейно дете. Майчината любов е самодоволство, успокоение, не е належащо да се завоюва, не е належащо да се заслужи. Безрезервната майчина обич има обаче и отрицателна страна. Не единствено че не е належащо да бъде заслужена, само че тя също по този начин не може да се завоюва, да се сътвори, да се възпре. Ако я има, тя е благословия, в случай че я няма, животът е лишен от цялата си хубост и нищо не мога да направя тя да се появи.

За множеството деца на възраст от осем и половина до 10 години въпросът се свежда извънредно до това, да бъдеш просто обичан, или да те обичат за това, което си. Детето до тази възраст още не обича, то откликва с благодарност и наслада за това, че го обичат. През този интервал се появява нов фактор – новото възприятие, че създаваш любов със личната си интензивност. За пръв път детето мисли да даде нещо на майка си (или на татко си) или да сътвори нещо – стихотворение, рисунка или друго.

За пръв път в живота на детето концепцията за любов се видоизменя – освен че е обичано, то стартира да обича, да бъде източник на любов. Необходимо е да минат доста години от този първи момент до една зряла любов. Вече в юношеството си детето е превъзмогнало своя егоцентризъм – другият човек към този момент не е на първо място средство за облекчаване на потребностите му. Нуждите на другия човек са еднообразно значими, в действителност даже са станали по-важни. Да даваш, носи по-голямо наслаждение, повече наслада, в сравнение с да получаваш. Да обичаш, е по-хубаво даже от това да си обичан. Започвайки да обича, то е излязло от затворническата килия на своята самотност и изолация – дело на нарцисизма и егоцентризма. То има възприятието за нов съюз, за реципрочност, за единение. Нещо повече – то усеща мощ да разсънва любов, когато обича, а не да я получава, тъй като е обичано в качеството му на малко, безпомощно, неукрепнало или „ положително “.

Детската любов се придържа към правилото „ обичам, тъй като съм обичан “, а зрялата – към „ обичат ме, тъй като обичам “. Детската обич споделя „ обичам те, тъй като се нуждая от теб “, а зрялата – „ имам нужда от теб, тъй като те обичам “.

Тясно обвързвано с развиването на способността да обичаш е развиването на обекта на обичта. През първите си месеци и години детето е най-привързано към майката. Тази обвързаност води началото си от времето преди раждането, когато майката и детето са към момента едно цяло, въпреки и да живеят като самостойни единици. В някои връзки ситуацията се трансформира след раждането, само че не толкоз, колкото би се очаквало. Бебето, въпреки че към този момент живее отвън утробата, към момента е изцяло подвластно от майката. От ден дневно обаче то става все по-самостоятелно: прохожда, стартира да приказва, да изследва света от своя позиция. Отношението към майката отчасти изгубва виталното си значение, в подмяна на което взаимоотношението с бащата придобива все по-важна роля.

За да разберем това пренасочване от майката към бащата, се постанова да изясним значителните качествени разлики сред майчината и бащината любов. За майчината любов към този момент стана дума. По своята природа тя е безусловна. Майката обича новородената си рожба като свое дете, а не тъй като дава отговор на някакви характерни условия или живее съгласно някакви съответни условия. Безусловната любов дава отговор на един от най-силните копнежи освен на детето, само че и на всеки човек.

От друга страна, фактът, че си обичан поради лични заслуги, поради това, че имаш известни учредения, постоянно хвърля сянка на подозрение – може би не е удовлетворен от мен оня, който желая да ме обича, може би това, може би това – винаги съществува боязън, че обичта сред двамата може да свърши. Освен това „ заслужената “ любов доста елементарно провокира оскърбление, че човек не е обичан поради самия него, а само тъй като основава наслаждение и в последния разбор – не е обичан, а употребен.

Нищо чудно, че всички благоговеем пред майчината любов, като деца и като възрастни. При възрастните тази фантазия мъчно може да се реализира. В най-хубавия случай тя остава като съставен елемент на естествената еротична обич, нерядко намира израз и в религиозни форми, а по-често – в невротични премеждия.

Взаимоотношенията с бащата са напълно други. Майката е домът, в който започваме живота си, тя е природата, почвата, океанът. Бащата не е подобен натурален, роден дом. През първите години на детето той съвсем няма връзка с него и ролята му не може да се съпостави с майчината грижа. Въпреки че не е въплъщение на естествения свят, бащата съставлява другия полюс на човешкото битие – светът на мисълта, на сътворените от човешка ръка неща, на закона и реда, на дисциплината, на пътешествията и приключенията. Бащата е този, който учи детето, който го извежда на пътя към света.

Тясно обвързвана с неговата роля е функционалността, произлизаща от обществено-икономическото развиване. Когато поражда частната благосъстоятелност и опцията тя да бъде наследявана от единия от синовете, бащата стартира да мисли в ръцете на кой от тях ще я остави. Естествено изборът му пада върху оня, който е най-подходящ и по тази причина най-вече го обича.

Бащината любов е условна. Нейният принцип е: „ Обичам те, тъй като ти ще осъществиш упованията ми, тъй като ти изпълняваш дълга си, тъй като си като мен. “ В условната бащина любов, както в безусловната майчина обич, откриваме отрицателна и положителна страна.

Негативната се свежда до самия факт, че бащината любов би трябвало да бъде заслужена и може да изчезне, в случай че синът не прави това, което се чака от него. В нейната основа е залегнал правилото на подчинението като най-важна добродетел, а неподчинението – като максимален грях, и съответното му наказване – лишаване от бащина любов.

Позитивната страна е не по-малко значима. Понеже неговата любов е условна, аз мога да направя нещо, с цел да я заслужа, да си я издействам. За разлика от майчината любов тя не е отвън моята воля.

Майчиното и бащиното отношение дават отговор на личните потребности на детето. Рожбата се нуждае от безусловната майчина обич и грижа във физиологичен и психологичен аспект. След навършване на шест години детето стартира да усеща потребност от обичта на бащата, от престижа и управлението му. Ролята на майката е да му подсигурява сигурност в живота, а на бащата – да го учи, да го насочва, с цел да се оправя с проблемите, пред които го изправя обществото.

В идеалния случай майчината обич не се пробва да ограничи растежа на детето, не насърчава неговата беззащитност. От нея се изисква да има религия в живота, а затова да не прекалява с безпокойствата си към детето, с цел да не го „ болести “ с паниките си. Част от живота й би трябвало да бъде отдаден на желанието детето да стане независимо и в края на краищата да се отдели от нея.

Бащината любов би трябвало да се управлява от правила и упования. Тя би трябвало да бъде въздържана и толерантна, а не заплашителна и властническа. От нея се изисква да обезпечава на растящото дете засилващо се възприятие на подготвеност и в края на краищата да му сътвори условия да се трансформира в независим престиж, обособен от бащиния.

Най-сетне зрелият човек стига досега, когато към този момент става майка и татко на самия себе си. Той има, така да се каже, майчина и бащина съвест. Майчината приказва: „ Няма грях, няма закононарушение, което да те лиши от моята любов, от желанието ми да живееш и да си благополучен. “ Бащината съвест споделя: „ Ти сбърка, не може да не понесеш някои последствия на твоите действия, а основното е, че би трябвало да промениш държанието си, в случай че очакваш да те обичам. “

Зрелият човек не е подвластен от наличието на майката и на бащата като външни действителности, а ги е пресъздал в себе си. В контраст на концепцията на Фройд за свръх-Аз-а, той не ги е възприел механично, не ги е включил, а е вградил майчината съвест в личната си дарба да обича и бащината съвест в възприятието си на здрав разсъдък. Освен това зрелият човек обича по едно и също време с майчина и с бащина съвест, макар че те като че ли са несъвместими.

Ако усвои единствено бащината си съвест, той ще стане недодялан, безмилостен. Придобие ли единствено майчина съвест, ще загуби ориентировка за рационална преценка и ще пречи на своето развиване и на напредъка на другите.

В този развой – отначало обвързаност към майката, след това – към бащата, и най-после синтез на двете трендове, се крият душевното здраве и пътят към зрелостта. Неуспехът на сходно развиване става причина за невроза.

Една от аргументите за изпадане в невроза може да бъде любящата, само че капризна майка и слабохарактерният и безучастен татко. При сходен случай детето може да фиксира ранната си обвързаност към своята майка и да се оформи като човек, изпаднал според от майка си, в положение на беззащитност и с присъщи за рецепторната персона склонности – тоест да получава всичко наготово, да го покровителстват, да го обкръжават с грижи.

Същевременно той е лишен от бащините качества – дисциплина, автономия и дарба да се оправя самичък с житейските компликации. Такъв човек би могъл да търси „ майки “ във всеки – понякога жена, а от време на време – мъж, – който разполага с власт и мощ.

Ако, въпреки това, майката е студена, неприветлив, тираничен темперамент, детето може да придвижи упованията си за отбрана към своя татко и следващи фигури на „ татковци “, когато стане по-голямо. Крайният резултат ще бъде сходен на предходния случай. Възможно е то да се оформи като едностранчиво насочена към татко си персона, напълно отдадена на съблюдаване правилата на закона, реда и властта, лишена от склонността да чака или да получи безусловна любов. Подобна наклонност след това, може да се задълбочи, в случай че бащата е властнически темперамент и в същото време мощно завързан към сина си.

Типичното за такива невротични трендове е, че един от правилата – майчиният или бащиният – не намира практическо развиване, или – това се отнася за по-тежките невротични положения – ролите на майката и бащата се смесват и като обособени лица във външната реалност, и по повод функционалностите им във вътрешния живот на детето. Някои типове неврози, като да вземем за пример маниакалните, се развиват на основата на едностранчивата обвързаност към бащата, а други, като нервност, алкохолизъм, некадърност за самоутвърждаване и за реален метод и справяне с житейските проблеми, депресиите, са резултат на ориентировка към майката.

Източник: Ерих Фром, „ Изкуството да обичаш “, превод Станислава Миланова, изд. Кибеа