Някакво си бесно куче Настимир Ананиев се гаври с български професори и генерали. Хайде, баста!
Проф. Николай Овчаров
Онзи ден някой си Настимир Ананиев, прочут допреди две години само с честата промяна на партии и нелепи оферти за промени в Закона за придвижване по пътищата, обществено се изгаври с именити български професори и генерали. Уважаваният неврохирург Николай Габровски бил от тези професори, дето обичали да се возят на задната седалка на джипа на Борисов. Доскоро възвеличаваният от самия Ананиев президент Радев пък се би съешил с мутрите и бил станал като тях. И, несъмнено, омръзналият на всички рефрен за Капитан Андреево, за това по какъв начин сме тровили Европа с нездравословни храни посредством нашата „ разградена ” граница и корумпирани митничари.
Хайде, баста! Хапем се един различен като гневни кучета, а след това желаеме Нидерландия и Австрия да ни пуснат в Шенген. И да го създадат в миналото, отново ще ни презират и ще споделят под сурдинка: „ Онези, българите ли, дето се плюят и топят един различен! Не бяха стока и при руснаците, такива си останаха и в Европейския съюз! ”
Сега е съвременно политиците да цитират Петко Каравелов и случката от 1891 година, когато като някогашен министър-председател той на два пъти попада в пандиза. След русофилските протести в Силистра и Русе през 1887 година, дружно с други съперници на Стефан Стамболов, Каравелов е затворен в „ Черната джамия “ (днес църквата „ Св. Седмочисленици ” в София).
При атентата от 1891 година умира финансовият министър Христо Белчев, а убийството му дава началото на жестока кавга с политическите съперници на режима на Стамболов. Петко Каравелов е обичай грубо от самия майор Коста Паница, основен боен прокурор на Княжеството. При мълвата за тези закононарушения задгранични дипломатически представители желаят от държавното управление на Стамболов персонално да проведат анкета. Те отиват в „ Черната джамия “, съпроводени от репортери на западни вестници, и питат Каравелов дали е бил малтретиран. Целият в рани и синини, политикът дава отговор: „ В моето Отечество такива работи не стават! ”
Как си го представяте това през днешния ден? Та нали Брюксел и Страсбург са затрупани със сигнали, давани точно от български политици? В народен спорт се трансформира да се пишат доноси и по услужливите телевизионни студиа да се приказват врели-некипели и неподкрепени с никакви доказателства обвинявания. Принципът е явен – наклепай съперника, а след това той дано потвърждава, че не е имал сестра.
Социалните мрежи се оказаха благословено място за хилядите злобари – незнайните воини на „ свободното слово ”. А след това клюките се тиражират от всевъзможни уеб сайтове и набедени драскачи. Отново под формата на „ свободната ” публицистика. И гледай да не кажеш нещо против някой от тях – посягаш на свещеното „ свободно ” слово!
Едва ли има някой, който не си е задавал въпроса – за какво е по този начин. В една своя публикация отпреди 10 години Иван Кулеков ни напомни друга известна фраза. През 30-те години на предишния век писателят Елин Пелин с оскърбление възкликва: „ Ако в България се роди талант, то това ще бъде геният на завистта “. Сто години по-късно завистта се е трансформирала в черна ненавист. „ Омразата е на всички места – написа Кулеков. – Ние се приспособяваме към омразата посредством ненавист. Тя е нашият единствен енергиен източник. Тя движи личността и обществото. Тя събира и разделя българите в фамилии, групи и партии, прави избори, ръководи страната еднолично или в обединения. Всяка власт произлиза от омразата. Нито една смяна, нищо в България не е направено без ненавист. Богът на омразата е българин. ”
Ето това е картината на днешния ден! А точно безогледната и сляпа ненавист води до националното изменничество. Тя изпепелява духовните полезности, лишава ни от естествения взор върху събитията към нас. Защото завистта и омразата унищожават моралните полезности, измежду които преди всичко е любовта към Отечеството. Не инцидентно апологетите на омразата трансфораха патриотизма в тематика за насмешка. Патриотите са или някакви кариеристи или в най-хубавия случай – старомодни идиоти.
Типичен образец е проблема с Република Северна Македония. Вече писах за тези наши учени и интелектуалци, които се заеха със задачата да бъдат проводници на най-злостния македонизъм в България. Под предлога, че към предишното трябвало да има разнообразни гледни точки. Че било належащо да се оставят тези край Вардар сами да дефинират коя част от историческата истина да одобряват и коя – не.
Няма да ги разясня още веднъж. Ще напомня обаче историческите образци какво се е случило с такива предатели в далечното минало и какво е запомнил народът за тях. Такъв е, да вземем за пример, Иванко –„ килъра на Асеня ” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма.
Домогвайки се до властта с „ ромейска връзка ” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 година боляринът е заставен да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, въпреки в империята да получава доста почести и земи. Накрая той „ се осъзнава ”, пробва да се върне към българските си корени, само че е подло хванат и екзекутиран от ромеите.
В края на ХІІІ в. е поучителна ориста на цар Иван Асен ІІІ, наследник на различен цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния държател Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта благодарение на Византия. Известно време се крепи на трона с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. Накрая Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско богатство и задоволявайки се с дадената му от византийците купа „ диктатор ”. Но даже и те се отнасят с пренебрежение към него и наследниците му.
Особено доста изменничества има при османското настъпление в края на ХІV в. За такива изменници написа видинският митрополит Йоасаф Бдински година след рухването на Търновград: „ О, срам! И мнозина се трансферираха към непристойната Мохамедова религия! Едни като се изплашиха от боязън, някои като се омекчиха посредством ласкателства или като бидоха победени посредством материална облага, други пък се причислиха към враговете като – заради простотията си – се подмамиха посредством писма и ловкост! “
Предателството на тези хора става изключително черно на фона на подвизите на други, които се борят до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава епохи наред в песни и предания. А за предателите е измислил митове като тази за Ведена от с. Железница, посочила на турците тайния излаз на героичната цитадела Урвич край София. Затова Господ я вкаменява дружно с невръстното й дете, а потомците и през днешния ден могат да видят тази канара край бързия Искър.
Няма подозрение, че на българите е най-трудно през петте епохи турско иго. Тогава на тестване е подложено самото оцеляване на нашия народ. И тъкмо по тази причина измените по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се трансформират в синоними на националната измяна, може би тъй като жертва става най-великият българин – Васил Левски.
Нека тези, които през днешния ден хулят Родината за щяло и не щяло в преследването на дребнави и користни политически цели, да си помислят върху тези исторически образци. Злободневието ще отмине, само че споменът за измяната ще остане вечно. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация, за които са положили главата си на дръвника десетки генерации българи.
Онзи ден някой си Настимир Ананиев, прочут допреди две години само с честата промяна на партии и нелепи оферти за промени в Закона за придвижване по пътищата, обществено се изгаври с именити български професори и генерали. Уважаваният неврохирург Николай Габровски бил от тези професори, дето обичали да се возят на задната седалка на джипа на Борисов. Доскоро възвеличаваният от самия Ананиев президент Радев пък се би съешил с мутрите и бил станал като тях. И, несъмнено, омръзналият на всички рефрен за Капитан Андреево, за това по какъв начин сме тровили Европа с нездравословни храни посредством нашата „ разградена ” граница и корумпирани митничари.
Хайде, баста! Хапем се един различен като гневни кучета, а след това желаеме Нидерландия и Австрия да ни пуснат в Шенген. И да го създадат в миналото, отново ще ни презират и ще споделят под сурдинка: „ Онези, българите ли, дето се плюят и топят един различен! Не бяха стока и при руснаците, такива си останаха и в Европейския съюз! ”
Сега е съвременно политиците да цитират Петко Каравелов и случката от 1891 година, когато като някогашен министър-председател той на два пъти попада в пандиза. След русофилските протести в Силистра и Русе през 1887 година, дружно с други съперници на Стефан Стамболов, Каравелов е затворен в „ Черната джамия “ (днес църквата „ Св. Седмочисленици ” в София).
При атентата от 1891 година умира финансовият министър Христо Белчев, а убийството му дава началото на жестока кавга с политическите съперници на режима на Стамболов. Петко Каравелов е обичай грубо от самия майор Коста Паница, основен боен прокурор на Княжеството. При мълвата за тези закононарушения задгранични дипломатически представители желаят от държавното управление на Стамболов персонално да проведат анкета. Те отиват в „ Черната джамия “, съпроводени от репортери на западни вестници, и питат Каравелов дали е бил малтретиран. Целият в рани и синини, политикът дава отговор: „ В моето Отечество такива работи не стават! ”
Как си го представяте това през днешния ден? Та нали Брюксел и Страсбург са затрупани със сигнали, давани точно от български политици? В народен спорт се трансформира да се пишат доноси и по услужливите телевизионни студиа да се приказват врели-некипели и неподкрепени с никакви доказателства обвинявания. Принципът е явен – наклепай съперника, а след това той дано потвърждава, че не е имал сестра.
Социалните мрежи се оказаха благословено място за хилядите злобари – незнайните воини на „ свободното слово ”. А след това клюките се тиражират от всевъзможни уеб сайтове и набедени драскачи. Отново под формата на „ свободната ” публицистика. И гледай да не кажеш нещо против някой от тях – посягаш на свещеното „ свободно ” слово!
Едва ли има някой, който не си е задавал въпроса – за какво е по този начин. В една своя публикация отпреди 10 години Иван Кулеков ни напомни друга известна фраза. През 30-те години на предишния век писателят Елин Пелин с оскърбление възкликва: „ Ако в България се роди талант, то това ще бъде геният на завистта “. Сто години по-късно завистта се е трансформирала в черна ненавист. „ Омразата е на всички места – написа Кулеков. – Ние се приспособяваме към омразата посредством ненавист. Тя е нашият единствен енергиен източник. Тя движи личността и обществото. Тя събира и разделя българите в фамилии, групи и партии, прави избори, ръководи страната еднолично или в обединения. Всяка власт произлиза от омразата. Нито една смяна, нищо в България не е направено без ненавист. Богът на омразата е българин. ”
Ето това е картината на днешния ден! А точно безогледната и сляпа ненавист води до националното изменничество. Тя изпепелява духовните полезности, лишава ни от естествения взор върху събитията към нас. Защото завистта и омразата унищожават моралните полезности, измежду които преди всичко е любовта към Отечеството. Не инцидентно апологетите на омразата трансфораха патриотизма в тематика за насмешка. Патриотите са или някакви кариеристи или в най-хубавия случай – старомодни идиоти.
Типичен образец е проблема с Република Северна Македония. Вече писах за тези наши учени и интелектуалци, които се заеха със задачата да бъдат проводници на най-злостния македонизъм в България. Под предлога, че към предишното трябвало да има разнообразни гледни точки. Че било належащо да се оставят тези край Вардар сами да дефинират коя част от историческата истина да одобряват и коя – не.
Няма да ги разясня още веднъж. Ще напомня обаче историческите образци какво се е случило с такива предатели в далечното минало и какво е запомнил народът за тях. Такъв е, да вземем за пример, Иванко –„ килъра на Асеня ” – по определението на Васил Друмев в едноименната драма.
Домогвайки се до властта с „ ромейска връзка ” и с цената на убийството на Асен І, през 1196 година боляринът е заставен да бяга във Византия. Хронистът Никита Хониат ясно загатва за неговите душевни терзания, въпреки в империята да получава доста почести и земи. Накрая той „ се осъзнава ”, пробва да се върне към българските си корени, само че е подло хванат и екзекутиран от ромеите.
В края на ХІІІ в. е поучителна ориста на цар Иван Асен ІІІ, наследник на различен цар – Мицо Асен. В гражданската война, избухнала след убийството на законния държател Константин Тих Асен от узурпатора Момчил, той се докопва до властта благодарение на Византия. Известно време се крепи на трона с ромейска помощ, с което си навлича ненавистта на всички българи. Накрая Иван Асен ІІІ бяга от Търновград, заграбвайки цялото царско богатство и задоволявайки се с дадената му от византийците купа „ диктатор ”. Но даже и те се отнасят с пренебрежение към него и наследниците му.
Особено доста изменничества има при османското настъпление в края на ХІV в. За такива изменници написа видинският митрополит Йоасаф Бдински година след рухването на Търновград: „ О, срам! И мнозина се трансферираха към непристойната Мохамедова религия! Едни като се изплашиха от боязън, някои като се омекчиха посредством ласкателства или като бидоха победени посредством материална облага, други пък се причислиха към враговете като – заради простотията си – се подмамиха посредством писма и ловкост! “
Предателството на тези хора става изключително черно на фона на подвизите на други, които се борят до последна капка кръв с нашествениците. Тях народът поменава епохи наред в песни и предания. А за предателите е измислил митове като тази за Ведена от с. Железница, посочила на турците тайния излаз на героичната цитадела Урвич край София. Затова Господ я вкаменява дружно с невръстното й дете, а потомците и през днешния ден могат да видят тази канара край бързия Искър.
Няма подозрение, че на българите е най-трудно през петте епохи турско иго. Тогава на тестване е подложено самото оцеляване на нашия народ. И тъкмо по тази причина измените по това време са най-болезнени. Имената на поп Кръстю и Иванчо Хаджипенчович се трансформират в синоними на националната измяна, може би тъй като жертва става най-великият българин – Васил Левски.
Нека тези, които през днешния ден хулят Родината за щяло и не щяло в преследването на дребнави и користни политически цели, да си помислят върху тези исторически образци. Злободневието ще отмине, само че споменът за измяната ще остане вечно. Защото има неща, с които нямаме право да спекулираме. Неща, касаещи цялата нация, за които са положили главата си на дръвника десетки генерации българи.
Източник: 7dnibulgaria.bg
КОМЕНТАРИ