Проф. Атанас Славов: Напсувах Тодор Живков и се гордея
Проф. Атанас Славов издъхна в пловдивска болница след тежко боледуване преди седем години. Иначе тази година щеше да навърши 87 Той е първият брачен партньор на Вера Мутафчиева, единственият българин, работил в Държавния департамент на Съединени американски щати. Пробива в Обетованата земя още през далечната 1975 година Тогава дребна България се оказа тясна за непризнатия талант. Казва, че: човек може да живее в иго, само че не и в срам. Малко преди гибелта си „ безмълвният интелектуалец ” открехна душата си пред кореспондент на „ ШОУ ”. - Проф. Славов, по какъв начин успяхте да избягате? Все отново вие сте били известна персона, учител в СУ „ Св. Климент Охридски”, непрекъснато под фокуса на Държавна сигурност?
- Преди да желая политическо леговище в Англия, бях в Лондон за няколко месеца по университетски работи. Отидох и се върнах. Работих като вманиачен, бях началник на 7 института. С 30 души бачкахме по въпроси, свързани с бъдещето на международната просвета. Възлагаха ни планове, изпълнявахме ги, плащаха ни. Причините да избягам, бяха напълно креативен! В тези години у нас не можеше нищо да се направи. Аз съм първият публицист, който е разгласил свободния стих. Великолепният Константин Павлов от мен взе първите си уроци.! А аз съм британски ученик, първи клас бях в американско учебно заведение още през 1936 година, първото си изречение в живота съм написал на езика на Шекспир. В един книжовен вестник ми разгласиха стихотворение в бял, свободен стих, без точки и запетайки, няма основни букви. Изведнъж партията спасителка като подвигна една виканица и като наскочиха всички против мен… Бях събрал 35 публикации срещу това „ мръсно, гадно капиталистическо влияние”. Та на един партиен конгрес, 7-8 години след „ прословутия априлски пленум”, Тодор Живков чете една тирада, какво неприятно нещо е западното въздействие. Като стигна до „ графата” лирика, прочете едно мое „ бяло” стихотворение. Трудно го прочете, тъй като няма точки, запетайки. След това няма по какъв начин да не реагира Съюз на българските писатели, Институтът по литература. Тончо Жечев тогава беше партиен секретар, с него сме другари, само че ще прави намерено партийно заседание да ме жигосват: Атанасе-вика- няма по какъв начин, би трябвало да кажеш нещо като самооценка, тъй като другояче си е ебало майката. Не знаеш какъв брой си закъсал!” Тук бяха и Здравко Попов, и Кръстьо Куюмджиев. Очакват смирение от мен. Изтресох им единствено: „ Аз не се занимавам с това какво са споделили всякакви хора, дето нищо не схващат от лирика!”, като гарнирах словото си с няколко яки сливенски благословии. Ако бяха докладвали на Тато, начаса щяха да ми разгонят семейството.
Георги Марков беше предизвестен, че ще го убият
- И с мастития акад. Пантелей Зарев сте влизали в вербален дуел?
- Беше началник на моята дисертация. Постоянно ме врънкаше, че би трябвало да трансформира мисленето си. Веднъж на четири очи ми показа по какъв начин непрестанно го юркали поради мен и че в случай че по този начин не преставам, надали ще стигна до отбрана. Нервите ми този път не устояха. Избухнах, взех да му викам, заблъсках вратите, а аз съм човек над 100 кила. Представи си защо става въпрос. Целият Институт по литература онемя, хората се изпокриха по стаите, с цел да не дават след това пояснения.
А бе, шибана история. Непрекъснато ми спираха изявления. Когато през 1969 година излезе книгата ми „ Добри Желязков-Фабрикаджията”, Иван Руж две години не пусна нито една критика. Гонеха ме като краставо магаре. Янко Станоев по едно време ме предложения в сп. „ Септември”. Инак работех като вол. Вече бях станал професор по изобразително изкуство, член на Националния съвет по промишлена хармония. Полската Академия на науките ми разгласява две книги по семиотика, а до този миг у нас никой не беше чувал какво е това „ животно” семиотика. В Института по изкуствознание за нула време им издадох две книги. Бачкам в 10 влиятелни области на културата, те непрестанно ме тормозят. Така че какво да върша повече в България?!
- Как се озовахте в Англия?
- Държавна сигурност беше решила, че откакто един път съм бил там и съм се върнал, няма да тичам. Но този път, есента на 1975-та, незабавно желаех политическо леговище. Извършвах формалностите редом с уговорките си по емигрантските редакции, от които припечелвах по някой лев. Познати ме посъветваха да отпътува за Париж, тъй като във Англия нямало система, която да приема политически бежанци. Слава богу, това не можа да стане, тъй като като отидох във френското посолство, ме посрещнаха едни надути французойки комунистки и стана ясно, че работата е ялова. Пренасочих се към американското посолство. Пръв ръка ми протегна известният публицист Уйлям Шоркроуз, сътрудник на „ Вашингтон поуст”. Той ме води в амбасадата на Съединени американски щати, където с часове ме разпитваха всякакви служители. Нещата обаче се закучиха, подгони ме извънредно шубе. Бях се настанил в на ниска цена хотелче, само че там пък беше доста шумно, тъй като по това време имаше интернационален панаир на колите. Покрай мен – все съветска тирада, тъй като и Съюз на съветските социалистически републики участваше на ревюто. Тревожех се да не стане някой фал. Извадих обаче щур шанс – попаднах на различен американски публицист либерал, мой другар, който безусловно за часове написа публикация за „ Чикаго трибюн”, четвъртият по величина по това време вестник, по какъв начин президентът на Америка Форд обещавал да оказва помощ на борците срещу комунизма, а известният български интелектуалец проф. Атанас Славов – дава ми и цялата креативна характерност, - го бавят и не задвижват документите му. На другия ден, още преди да съм прочел публикацията, ми звънят от посолството на Съединени американски щати. Пристигам, а там към този момент ми готови документи, билети, застраховки. Готов за тръгване. Било е 1976 година После написах във „ Вашингтон поуст” една огромна публикация, която излезе в цели два подлистника.
- В столицата на Англия вероятно сте засекли и Георги Марков-Джери?
- Естествено! Още щом се открих в Лондон, той особено ме извика да издаваме едно списание. Българин, работещ в „ Свободна Европа”, към този момент се бил пенсионирал, та предложил да даде пари за новото издание. По това време Джери беше прекомерно известен. Но тъкмо в този миг някакъв си от Държавна сигурност му подшушнал, че ще го убиват и че към този момент му била издадена смъртната присъда. Не одобрявах нещата на съществено, майтапех се даже. Тогава Георги ми се открехна, че същият този сътрудник даже го предизвестил в едно капанче край Темза, че цялостен отдел на Държавна сигурност се занимава с него. Пак не му имам вяра. Всичко обръщам на ташак. Отиваме на посетители при наша обща позната-съученичка, няма да й споделям името. Аз сръбвам от кафето, той не се допира до чашата. Питам го за какво. Отговаря ми, че може да има отрова в него. Когато домакинята се запиля в кухнята, тайничко ми се открехна, че мадамата идвали да я чукат някакви си араби и не знам какви си още, вмъквали се в спалнята й и по тази причина несмущаемо можело да го отпратят в небитието. Така че той си беше предизвестен, а аз си мислех, че не е вярно… За последно показа с мен, че сякаш щял да върви на курорт в Германия или Холандия, а отпрашва към Корсика, да не би да го проследят. Не беше изпаднал в суматоха, само че въпреки всичко се боеше, че нещо ужасно го чака. И то взе, че стана!
- Смъртта ли митологизира създателя на „ Задочни репортажи” или той си беше талант още приживе?
- Георги Марков си беше добър публицист. Не е бил мит. Обръщаха му внимание и преди, само че повече откакто се раздвижиха у нас нещата, когато хората взеха да се надяват за промяна…
Интервю на Георги АНДОНОВ
- Преди да желая политическо леговище в Англия, бях в Лондон за няколко месеца по университетски работи. Отидох и се върнах. Работих като вманиачен, бях началник на 7 института. С 30 души бачкахме по въпроси, свързани с бъдещето на международната просвета. Възлагаха ни планове, изпълнявахме ги, плащаха ни. Причините да избягам, бяха напълно креативен! В тези години у нас не можеше нищо да се направи. Аз съм първият публицист, който е разгласил свободния стих. Великолепният Константин Павлов от мен взе първите си уроци.! А аз съм британски ученик, първи клас бях в американско учебно заведение още през 1936 година, първото си изречение в живота съм написал на езика на Шекспир. В един книжовен вестник ми разгласиха стихотворение в бял, свободен стих, без точки и запетайки, няма основни букви. Изведнъж партията спасителка като подвигна една виканица и като наскочиха всички против мен… Бях събрал 35 публикации срещу това „ мръсно, гадно капиталистическо влияние”. Та на един партиен конгрес, 7-8 години след „ прословутия априлски пленум”, Тодор Живков чете една тирада, какво неприятно нещо е западното въздействие. Като стигна до „ графата” лирика, прочете едно мое „ бяло” стихотворение. Трудно го прочете, тъй като няма точки, запетайки. След това няма по какъв начин да не реагира Съюз на българските писатели, Институтът по литература. Тончо Жечев тогава беше партиен секретар, с него сме другари, само че ще прави намерено партийно заседание да ме жигосват: Атанасе-вика- няма по какъв начин, би трябвало да кажеш нещо като самооценка, тъй като другояче си е ебало майката. Не знаеш какъв брой си закъсал!” Тук бяха и Здравко Попов, и Кръстьо Куюмджиев. Очакват смирение от мен. Изтресох им единствено: „ Аз не се занимавам с това какво са споделили всякакви хора, дето нищо не схващат от лирика!”, като гарнирах словото си с няколко яки сливенски благословии. Ако бяха докладвали на Тато, начаса щяха да ми разгонят семейството.
Георги Марков беше предизвестен, че ще го убият
- И с мастития акад. Пантелей Зарев сте влизали в вербален дуел?
- Беше началник на моята дисертация. Постоянно ме врънкаше, че би трябвало да трансформира мисленето си. Веднъж на четири очи ми показа по какъв начин непрестанно го юркали поради мен и че в случай че по този начин не преставам, надали ще стигна до отбрана. Нервите ми този път не устояха. Избухнах, взех да му викам, заблъсках вратите, а аз съм човек над 100 кила. Представи си защо става въпрос. Целият Институт по литература онемя, хората се изпокриха по стаите, с цел да не дават след това пояснения.
А бе, шибана история. Непрекъснато ми спираха изявления. Когато през 1969 година излезе книгата ми „ Добри Желязков-Фабрикаджията”, Иван Руж две години не пусна нито една критика. Гонеха ме като краставо магаре. Янко Станоев по едно време ме предложения в сп. „ Септември”. Инак работех като вол. Вече бях станал професор по изобразително изкуство, член на Националния съвет по промишлена хармония. Полската Академия на науките ми разгласява две книги по семиотика, а до този миг у нас никой не беше чувал какво е това „ животно” семиотика. В Института по изкуствознание за нула време им издадох две книги. Бачкам в 10 влиятелни области на културата, те непрестанно ме тормозят. Така че какво да върша повече в България?!
- Как се озовахте в Англия?
- Държавна сигурност беше решила, че откакто един път съм бил там и съм се върнал, няма да тичам. Но този път, есента на 1975-та, незабавно желаех политическо леговище. Извършвах формалностите редом с уговорките си по емигрантските редакции, от които припечелвах по някой лев. Познати ме посъветваха да отпътува за Париж, тъй като във Англия нямало система, която да приема политически бежанци. Слава богу, това не можа да стане, тъй като като отидох във френското посолство, ме посрещнаха едни надути французойки комунистки и стана ясно, че работата е ялова. Пренасочих се към американското посолство. Пръв ръка ми протегна известният публицист Уйлям Шоркроуз, сътрудник на „ Вашингтон поуст”. Той ме води в амбасадата на Съединени американски щати, където с часове ме разпитваха всякакви служители. Нещата обаче се закучиха, подгони ме извънредно шубе. Бях се настанил в на ниска цена хотелче, само че там пък беше доста шумно, тъй като по това време имаше интернационален панаир на колите. Покрай мен – все съветска тирада, тъй като и Съюз на съветските социалистически републики участваше на ревюто. Тревожех се да не стане някой фал. Извадих обаче щур шанс – попаднах на различен американски публицист либерал, мой другар, който безусловно за часове написа публикация за „ Чикаго трибюн”, четвъртият по величина по това време вестник, по какъв начин президентът на Америка Форд обещавал да оказва помощ на борците срещу комунизма, а известният български интелектуалец проф. Атанас Славов – дава ми и цялата креативна характерност, - го бавят и не задвижват документите му. На другия ден, още преди да съм прочел публикацията, ми звънят от посолството на Съединени американски щати. Пристигам, а там към този момент ми готови документи, билети, застраховки. Готов за тръгване. Било е 1976 година После написах във „ Вашингтон поуст” една огромна публикация, която излезе в цели два подлистника.
- В столицата на Англия вероятно сте засекли и Георги Марков-Джери?
- Естествено! Още щом се открих в Лондон, той особено ме извика да издаваме едно списание. Българин, работещ в „ Свободна Европа”, към този момент се бил пенсионирал, та предложил да даде пари за новото издание. По това време Джери беше прекомерно известен. Но тъкмо в този миг някакъв си от Държавна сигурност му подшушнал, че ще го убиват и че към този момент му била издадена смъртната присъда. Не одобрявах нещата на съществено, майтапех се даже. Тогава Георги ми се открехна, че същият този сътрудник даже го предизвестил в едно капанче край Темза, че цялостен отдел на Държавна сигурност се занимава с него. Пак не му имам вяра. Всичко обръщам на ташак. Отиваме на посетители при наша обща позната-съученичка, няма да й споделям името. Аз сръбвам от кафето, той не се допира до чашата. Питам го за какво. Отговаря ми, че може да има отрова в него. Когато домакинята се запиля в кухнята, тайничко ми се открехна, че мадамата идвали да я чукат някакви си араби и не знам какви си още, вмъквали се в спалнята й и по тази причина несмущаемо можело да го отпратят в небитието. Така че той си беше предизвестен, а аз си мислех, че не е вярно… За последно показа с мен, че сякаш щял да върви на курорт в Германия или Холандия, а отпрашва към Корсика, да не би да го проследят. Не беше изпаднал в суматоха, само че въпреки всичко се боеше, че нещо ужасно го чака. И то взе, че стана!
- Смъртта ли митологизира създателя на „ Задочни репортажи” или той си беше талант още приживе?
- Георги Марков си беше добър публицист. Не е бил мит. Обръщаха му внимание и преди, само че повече откакто се раздвижиха у нас нещата, когато хората взеха да се надяват за промяна…
Интервю на Георги АНДОНОВ
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ