Приятелка, братовчедка, съученичка, може би дори собствената ви майка живее

Приятелка, братовчедка, съученичка, може би даже личната ви майка живее някъде по света. Времето, в което сте живели дружно, е по-малко от времето, в което сте живели разграничени. Всеки от нас има сходна единична история. Но едно ненадейно запознанство ме накара да се замисля за забавните истории на Момичета от България, които не познавам и които в този момент живеят някъде по света. Как са отпътували, с какво се занимават, какво харесват и какво не харесват на местата, на които са в този момент. В техните забавни истории от време на време се крият отговори на въпроси, които доста дами са си задавали.

Момичетата all over the world – в тази мини лятна графа ще ви срещнем с Момичета със личен жанр, лъчение и схващане за време и триумф, почнали своя път в България и траяли на открито. Днес ви представяме Мария Касимова-Моасе .

Откъде сте?

Кореняк софиянка с майка от Трън и татко бургазлия. Първо потомство родена столичанка. Българка.

А къде живеете в този момент?

На остров Менорка, Балеарските острови, Испания. 

Какво най-вече Ви харесва на мястото, на което живеете?

Синьото небе, изумруденото море, спокойствието, бавният темп, опцията да отпаднеш от скоростната писта и да ти е хубаво от това.

Как попаднахте там?

Със брачна половинка ми живяхме в България дружно три години и половина. Той не устоя, не понесе манталитета на новия всеобщ българин. Груб, въодушевен да прецаква, интересчия, незачитащ правата и свободата на другите, националист, сексист, хомофоб, тъпанар, плебей. Един ден сподели, че прелестните хора, които е срещнал у нас, не са тези, от които зависи животът в България, и това е плашещо. Помоли ме да се преместим. За мен това означаваше голяма смяна, само че истината е, че и аз имах потребност от нея. Напускането на България ми даде небосвод и ми потвърди, че единственото, без което не мога, са избрани хора. Не предмети, не гледки, не усеща даже.Така започнахме да търсим новото си място. Искахме да е в Европа, да е топло и слънчево, да няма мафия и да е умерено, хората да са доброжелателни и незлобливи. Един ден мъжът ми гледал по малкия екран документален филм за Менорка, харесало му и взехме решение да забележим острова онлайн. Купихме си билети, дойдохме, видяхме, усетихме. Осем месеца по-късно бяхме към този момент негови резиденти.

С какво се занимавате?

Аз съм публицист. Това е нещо като диагноза, по тази причина с каквото и да съм се занимавала през годините, публицистиката си е оставала главната ми и най-важна активност. Била съм редактор в разнообразни начин на живот списания, основен редактор на „ Капитал Лайт “, списания НЕЯR и ELLE преди този момент като и.д. основен редактор. Имам добър опит и в малкия екран – последните три години преди заминаването ни имах две рубрики в утринното предаване на БиТиВи „ Преди обед “ – „ Позитивните хора “ и „ Мими по етикет “. В момента пиша за два от най-силните уеб сайтове у нас, работя като фрилансър и за други издания. Консултант по етикет и протокол съм от седем години и повеждам образования на тази тематика. Отскоро повеждам и презентационни умения, следвайки личния си опит и жанр. Мечтая в краткосрочни проекти.Преди два месеца издадох първата си книга – „ Близки срещи със смесени усеща “. Не се усещам и не съм публицист. Поне към момента. На острова даваме къщата си чартърен на туристи през лятото и се занимаваме фамилно с менажирането на тази активност.

Каква мечтаехте да станете като дребна?

Мечтаех да бъда актриса, да имам три деца и да мога да планувам бъдещето. От минимум дете съм мечтала в живота си да имам обич. Точно по този начин го формулирах и тогава – „ обич “.

За какво мечтаете в този момент?

Мечтая в краткосрочни проекти. Да сме здрави всички. Да не полудея. Да си купя идващия билет до България. Да отида на джаз фестивал във Франция. Да направя изявление с Ал Пачино и Стинг. Да си направя морски пикник с приятелите, които ми подариха кошница за пикник преди близо 10 години, която към момента не е употребена. Мечтая за здрава напреднала възраст и лека гибел. Въпреки че бленувам да имам още време пред себе си...

Какво Ви въодушевява?

Хората. Нечий живот и битка, облик на света през очите му, създание, небивалица, гений, безстрашие, храброст. Децата, тъй като в тяхно име си заслужава да се вършат неща. Понякога естествени картини и катаклизми. Човек в никакъв случай не знае дали един нищо и никакъв сив дъжд няма да го подтикне да напише гениално произведение. „ След бурята постоянно идва слънце “, споделяше татко ми. Повтарям си го непрестанно. Как Ви промени напускането на България?

Успокои ме. Върна ме към мене си отпреди време, като ме направи и по-добра, и по-мъдра, и по-съзерцателна. Даде ми небосвод. Доказа ми, че единственото, без което не мога, са избрани хора. Не предмети, не гледки, не усеща даже.

Какво искахте да постигнете, а не успяхте?

Чисто на практика искахме да отворим дребен бар. Не успяхме, тъй като не познавахме системата и тя се оказа по-силна от нас. После отворихме магазин за натурална козметика. И с него не успяхме. Този път не преценихме, че островът е затворено пространство, където хората са доста по-подозрителни към новото и пазят мястото си, като внимателно не ти разрешават да внесеш своята просвета или дух в него. Вероятно не успяхме и тъй като и двамата не сме предприемачи, пък с нашия възрожденски дух пари не се печелят.

А какво постигнахте?

Постигнахме баланс у себе си. Направихме неща, за които хората си мечтаят цялостен живот. Имаме дом, градина, в която порастват зеленчуци, кучета, които щъкат в близост, море на пет минути пешком, тишина, в която чуваш единствено вътрешния си глас, и чист въздух, който те кара да спиш пълноценно и да дишаш с цялостни гърди. Успях да се съсредоточвам и да напиша книгата си. Тази есен сядам над втората, която ще е към този момент разказ. Невъзможността в действителност да уседнеш някъде, те държи млад и любопитен. Защо го постигнахте?

Явно сме постигнали това, тъй като към него сме се стремили същински. И сме осъзнали, че то всекидневно би трябвало да се отвоюва и поддържа.

Най-важният урок, който сте научили през годините?

Че каквото и да става, не трябва да се предаваш. Винаги има нещо хубаво, което следва да се случи. Всяка затворена врата отваря нова, всеки удар те кара да литнеш напред. „ След бурята постоянно идва слънце “, споделяше татко ми. Повтарям си го непрестанно.

За какво Ви е трябвала храброст?

За какво ли не! Да понеса гибелта на татко си, когато бях едвам на 16 години. Да оперирам щерка си, с цел да я извадя от глухотата, когато беше единствено на три годинки и за кохлеарна имплантация у нас освен че не желаеха да чуят, само че и се кълняха, че по този начин единствено ще навредя на детето си. Е, в този момент и у нас се прави тази интервенция и хиляди деца приказват, слушат музика и живеят пълноценно. Трябваше ми храброст да родя второ дете. Трябваше ми храброст да се разведа. Смелост си беше нужна и с цел да издам книга. И да опиша в нея някои от най-стряскащите си секрети, като направя обществено притежание случилото се сред мен и първия ми брачен партньор, който е и татко на децата ми. За да приказваш за насилието, си би трябвало храброст, тъй като това принуждение в прочут смисъл не те оставя през целия ти живот. Смелост ми беше нужна и да се преместя. Смелост ми би трябвало в работата ми, с цел да пиша това, което мисля и в което имам вяра и да не върша взаимни отстъпки със съвестта си. Всъщност не помня в миналото да не съм имала потребност от храброст.

За какво не Ви доближава храброст?  Да се оправя със страха си от змии, само че мисля, че с това умерено мога да пребивавам.

Къде е Вашето у дома?

В София при децата ми, на острова при брачна половинка ми, в Бургас, където нямам парцел, само че имам целия плаж, цялата градина, всичките остарели улички и мои мемоари.

Кое е най-трудното на това, да живееш в чужбина?

Че в последна сметка в никакъв случай не ставаш локален. Това пък може да е плюс – непрестанно си като птица в полет, което ти дава същинско чувство за независимост. Невъзможността в действителност да уседнеш някъде, те държи млад и любопитен.

Какво би споделила на 20-годишната Мария?

„ Не драматизирай толкоз, блага моя! Нямаш визия какъв брой смешно е всичко нататък! “