(Prisoners Exercising (1890), Vincent van Gogh) Не можем да постигнем вътрешна

(Prisoners Exercising (1890), Vincent van Gogh)

Не можем да реализираме вътрешна независимост, в случай че не разберем, че се намираме в напълно действителен затвор. Нито да разберем, че сме в затвор, в случай че се отъждествяваме с него. А мнозина се трансформират в собствен личен затвор и в пандизчии на самите себе си.

Човек се ражда съвсем напълно вътрешно свободен. Само към една четвърт от него е запълнена от атавизми, приемственост, расова памет и най-различни физически и душевен характерности. Ако се абстрахираме от тях, за интелекта и възприятията остават цели три четвърти. Това пространство им е премного, с цел да се разпрострат изцяло, стига да им разгадаем.

Душевната независимост е присъща на индивида и се демонстрира, когато нищо не я спъва. Тя може да се съпостави с ротор, чиито функционалности и роля се състоят в това да се върти, до момента в който нещо не му попречи. Обратното на свободата, несъмнено, е пандизът. Нещата доста овреме се объркват. Възпитанието, което ни дават родителите, обществото, учебното заведение, другите философии, религията и моралът, замесва непорочните три четвърти по рецептите на настоящите обществени системи. Животът си тече, към вътрешната независимост се заплита мрежа от измислени правила, появяват се мними образци за подражателство, Азът се раздробява на голям брой дребни „ Аз-ове “, в множеството случаи подправени или бледи копия на същинския.

Именно тогава човек се трансформира в собствен личен затвор. И най-много в мистерия за себе си. Азът става неоткриваем. Отклонява се от автомагистралата и поема по пътища, които не водят заникъде. Отговорът, който сме могли да дадем на живота, остава неизказан или се деформира под натиска на всевъзможни безпокойства, терзания, неврози, на опасението, „ че не сме като другите ", на сковаващия почит към непознатото мнение, към това, което „ е признато “. А най-отдолу се спотайват две усеща - гневът, че сме принудени да живеем в афективен затвор, и желанието да се освободим непременно. Но това предпочитание е блокирано от боязън - какво ще кажат хората, какво ще си помислят за нас, ще ни „ признаят “ ли за едни от тях.

Ролята на възпитанието е да „ осведоми “, да предава послания, с цел да спомогне за построяването на личността. Доколко сполучливо ще стане това зависи от степента на непосредственост или на „ разминаване “ сред възпитатели и ученик в региона на афективността. Факт е, че прекалено много възпитатели (в най-широкия смисъл на думата) дезинформират и оттова разграждат афективността и интелекта на възпитаника. 

Често пъти съм чувал да споделят: „ Как съм могъл да ги чувам? Защо толкоз дълго съм им вярвал? " Защо? Защото е било належащо, тъй като си се боял да не те отхвърлят, да не се превърнеш в „ черна овца “. Именно затова толкоз хора се вършат на „ нещо друго “ и живеят изкуствения си живот, до момента в който не станат жертва на личната си невроза.

През детството и юношеството човек напълно зависи от възпитанието, от информацията, получена посредством него. Това е даденост, която не може да се промени. Но не по-малко значимо е по какъв начин надълбоко в себе си отговаряме на живота, какво желаеме от него.

♥ Заради пандиза не виждаме пандизчията
(Жорж Дюамел)

Човек става пандизчия на самия себе си, когато по някакъв метод се е почувствал излъган, без да си дава сметка, че без значение от събитията измамникът е само и единствено той. Всяка „ жертва " има податливост да упреква за нещастието си другите, защото не осъзнава личната си отговорност.

Освен това жертвата не постоянно е тази, за която си мислим. Човек, заседнал до гуша в работа, в публични отговорности, зависещ на строги и неизменими фамилни правила е в доста по-голяма степен жертва, в сравнение с е „ невротикът “. Чрез своето „ обществено заболяване “ невротикът, както към този момент знаем, е реагирал на измамата, посочил е, че я отхвърля, че е некадърен да се приспособи към условия, с които въобще не може да се оприличи. Нещо в него отхвърля да одобри подмяната на съществото му. Неведнъж е повтаряно, че невротикът има по-висока човешка и афективна стойност от индивида, отдал се на натрапени му извън, непознати на същността му занимания. Това е изцяло правилно.

Ако се огледаме, ще забележим, че към нас се простира цяла галактика от вероятни затвори, които ни дебнат от детството до гибелта. Голямата ни задача е да не се подлъжем да попаднем в тях и по този начин несъзнателно да се превърнем в жертви на битието. Вселената от затвори съществува, тъй като съществува свят от правила и правила, който желае да ни моделира, да ни нагоди към себе си и който в края на краищата ни разболява. Разболяваме се, тъй като сме изгубили личния си Аз, от време на време вечно. И единствено продължителната работа може да ни помогне да го открием още веднъж.

♥ Семейство, от теб няма отърване...

Много постоянно първият ни затвор е фамилията. Там нямат самообладание да ни научат какво да вършим и какво да не вършим, кое е „ положително “ и кое - „ неприятно “, както повеляват дуалистичните разбирания на културата ни. Предават ни „ скрижалите “, без доста да се замислят за особеностите на детската душeвност. Често не помнят, че детето прелестно схваща нещата и че нашите морални и обществени полезности не съответстват безусловно с неговите.

И стартират да го дезинформират, вместо да го осведомят. Възлагат му да продължи традициите, обичаите на клана, да увековечи името и схващанията му. Прилъгват го с блясъка на могъществото, на славата, на триумфите, като го съпоставят с близките, започвайки естествено от братята и сестрите му, в случай че има такива. Подобно образование посредством съпоставяне е най-хубавият метод за втълпяване на възприятие за непълноценност и виновност, на боязън и безсилие; или противоположното - на воля за господство. И горко му на който се опита да отхвърли отредената му роля!

♥ Сравненията

Няма нищо по-вредно от догмите на конформизма. Колко ли пъти сме чували въпроса: „ Ами в случай че всички правеха като теб? “ Нашите общества са учредени на сравнението сред обособените човеци. Става по този начин, като че ли всеки би трябвало да влезе в авансово квалифициран шаблон. Затова множеството от нас възприемат наложено им извън държание. И с цел да се усещат на несъмнено място в пандиза си, непрестанно се съпоставят с близките. Целта е никога да не нарушат затворническите правила. В обществото - и в фамилията! - съществува блян към уеднаквяване, предпочитание да се живее „ като всички останали “. Така се стига до оня сив конформизъм, от който съумяват да се изтръгнат само духовните персони, осъзнали истината за себе си и ориентирани към личното си развиване - това са „ подривните детайли на обществото “.

♥ Покаяният се работохолик

Ето какво ми сподели един мъж:

- Братята ми бяха предприемачи и все ми ги даваха за образец. Накрая отстъпих. Влязох в бизнеса не тъй като ми харесваше, а с цел да не се трансформира в „ черната овца “ на фамилията. Знаете ли обаче какво върша от седмица насам? Пиша дребна брошура без никаква стойност с изключение на за самия мен. Нещо като равносметка, един тип дневник. Смятам да кажа почти следното: „ Виждате стените, които ме ограждат, и си мислите, че това съм аз. Но аз не съм тези стени, аз съм вътре в тях дружно с неосъществените си стремежи и непостигнатите си цели. “ Това е. Дори на жена ми не посмях да кажа с какво се занимавам - тя също е в бизнеса, нито на сина ми, който живее единствено с цел да показва благополучието си и марката на колата си... Ще си пиша книжката скритом, само че с доста наслада...

Дали някаква лампичка не е светнала за този мъж? Не е изключено. Малцина са тези, които в един миг си задават въпроса за скритата си същина. Примерът демонстрира по какъв начин човек може да изгние в пандиза, построен от фамилните правила.

♥ Цивилизацията на убийството

Нормално е да съизмерваме качествата си с тези на другите хора. Нормално е да желаеме да реализираме най-хубавото, което можем, в случай че сравнението с другите не се основава на измислени полезности. За страдание в актуалното общество се научаваме да потвърждаваме качествата си само посредством опълчване, в конюнктура на съревнование, нормално изпълнена със завист и експанзия. Така стигаме до желанието да „ унищожим " съперника и до подбудените от него усеща на неприязън и злоба. Достатъчно е да си напомним „ спортните “ борби или по този начин наречените религиозни битки.

Обява за работа - нарисувана е ужасяваща глутница вълци с оголени зъби; изпод е изписан отговарящ текст, в който срещаме борци, печеливши, нападателни, млади вълци, остри зъби и други думички все от тоя десен. Което демонстрира, че индивидът в действителност не е най-хубавото завладяване на вълка.

Изповед на един „ първенец “ по голф: „ Когато играя, сърцето ми е изпълнено със злоба; играчът на голф е задължен да си повтаря, че би трябвало да удря противника си по главата, до момента в който му спука черепа... “

Да разясняваме ли? И въпреки всичко...

Всеки от нас може да попадне в някой от пандизите, които носи в душата си. Ние построяваме и поддържаме тези затвори поради мнимата сигурност, която ни носят. Неврозата е най-подходящият образец. Първият ни зложелател си остава възприятието за непълноценност и за виновност - ядрото на всички „ комплекси “. Слабостта, покорството или мазохизмът, както и властното, нападателно държание и садизмът, разтварят вратите на голям брой затвори. Така, без да си даваме сметка, се трансформираме в диктатори и палачи на самите себе си.

♥ Свободата е като пристрастеността

Любовта ви връхлита ненадейно и изведнъж... същото се отнася и до свободата. Но нейната „ ненадейност “ е резултат от дълъг развой на вътрешно избистряне.

Да си свободен не значи да се идеализираш - идеализацията на Аза компенсира изпитваната тревога и възприятието за виновност, т.е. тя е отново затвор. Когато азът не е същински, той в действителност не е свободен, по тази причина най-важното от всичко е да намерим същинския си Аз. Това е дълго и мъчно, само че плодоносно начинание. Смисълът на живота не се съдържа в спазването на външни, нереални закони (морални, метафизичен, обществени, фамилни, религиозни и т. н.), а в способността ни да осъзнаем коя от препоръчаните ни благоприятни условия дава отговор на същинската ни същина. Тогава точно свободата става част от нас. Тогава преставаме да се суетим и свободата, която е тичала подире ни, а ние сме я отблъсквали, най-накрая ни настига, тъй като към този момент сме способни да я приемем. От този момент навлизаме в територията на позитивната разрушителност, която се показва в умишлено, трезво и неагресивно отменяне на нереалните патриархални житейски правила, господстващи в западния свят. Това е най-важната промяна на посоката, която можем да създадем. И най-ценната, тъй като в края на пътя ни чака обединение с Вселената на „ Великата Майка “ и с нейния климат на цялостна вътрешна независимост.

♥ Едно-единствено предопределение

Всички ние имаме свое вътрешно „ предопределение ", своя неповторима орис и уникален архетип, до които можем да се доближим благодарение на психоанализата. Нашето предопределение е най-важната ни вътрешна истина; то направлява главното ни създание.

Но свободата постоянно коства скъпо. Тя ни подарява със напълно нов взор върху нещата, а това значи да загубим контакт с другите, които към момента са пандизчии. Свободата води до афективна и обществена изолираност и ни лишава от мнимото възприятие за сигурност, поддържано от нормалните канони и привички.

Свободата допуска радикална смяна в схващането ни за отговорността и има лична съответна нравственос. Тя на процедура съответствува с това, което бих нарекъл „ галактическа независимост “.

И най-после, висшата демонстрация на вътрешната независимост е верността към някои висши полезности и към малцината човеци, които ги въплъщават - полезността, които всеки открива и приема съгласно личните си ограничения и по личния си облик.

От: „ Психология и вътрешна независимост “, Пиер Дако, изд. Колибри 
Картина: Prisoners Exercising (1890), Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery