Човекът не е празен лист хартия, върху който културата може да напише своите текстове
Природата на индивида не е нещо открито и непроменяемо, заради което и културата не би трябвало и не може да се изяснява като резултат от неизменимите човешки инстинкти. Също по този начин самата просвета не съставлява някакъв неизменим фактор към който човешката природа се приспособява пасивно като цяло.
Вярно е, че индивидът може да се приспособи и към неподходящи условия, само че в този развой на пригаждане индивида демонстрира избрани умствени и прочувствени реакции, които са разследване от характерните качества на неговата лична природа. Човекът може да се приспособи към робството, само че този развой ще бъде съпроводен от намаление на неговите интелектуални и нравствени качества. Той може да се приспособи към общество, пропито от взаимна недоверчивост и неприязън, само че в този развой той става слаб и унищожен. Човекът може и да се приспособи към условия, които изискват от него да потисне половите си желания, само че с цел да реализира това угнетяване, както сподели Фройд, той развива невротични признаци. Той може да се приспособи съвсем към всеки културен модел, само че щом този модел влиза в несъгласие с неговата природа, вътре в индивида пораждат душевни и прочувствени разстройства, които в края на краищата го принуждават да промени тези условия, защото той не може да промени природата си.
Човекът не е празен лист хартия, върху който културата може да напише своите текстове: той е създание, надарено с сила и проведено по избран метод, което в процеса на своето пригаждане си създава ответни реакции по отношение на въздействията от страна на външните условия. Ако индивидът се приспособяваше към външните условия автопластично, посредством смяната на своята природа, сходно на животните, и беше приспособен единствено към един тип условия, за които си е изработил нужните приспособяващи го умения, той би стигнал до задънената улица на все по-голямата специализация, която се явява орис на всеки тип животни, като по този метод би направил своята история невъзможна.
Ако пък, от другата страна, индивидът можеше да се приспособява към всевъзможни условия, без да противодейства на тези от тях, които опонират на неговата природа, той отново не би имал своята история. Човешката еволюция се гради на съчетаването на приспособенческите качества и устойчивите качества на неговата природа, която го принуждава в никакъв случай да не се отхвърля от търсенето на условия, които са по-подходящи за вътрешните му потребности
Разумът на индивида е и неговото богатство, и неговото проклинание. Той не може да се върне обратно към положението на дочовешка естетика с природата; неговото предопределение е това, непрестанно да развива своя разсъдък, до момента в който не стане собственик на природата и на самия себе си.
Едно от най-прекрасните качества на човешкия разсъдък е в това, че сблъсквайки се с обещано несъгласие, разсъдъкът не може да остане пасивен. Стремежът да го позволи го привежда в деяние. Ако индивидът не реагираше на практика на осъзнаваните от него несъгласия, то самото съществуване на тези несъгласия трябваше да бъде отричано.
Най-поразителната линия в човешкото държание е голямата мощ на пристрастеностите и проявленията на човешките сили. Фройд повече от всеки различен разбираше този факт и се опита да го изясни от позиция на механистично-натуралисткото мислене на своето време. Той предполагаше, че тези страсти, които не се явяват директен израз на инстинкта за самозапазване или на половия инстинкт (или, както по- късно го формулира, инстинкт за Ерос и инстинкт за Смъртта), въпреки всичко се явяват просто скрити и усложнени прояви на тези инстинктивно- биологически подбуди. Но колкото и блестящи да бяха неговите догатки, те са неубедителни, защото отхвърлят обстоятелството, че огромна част от пристрастеностите на индивида не могат се обяснят с неговите инстинкти. Даже в случай че индивидът задоволи изцяло своя апетит, жадност, полови потребности, това още не значи, че „ той самият ” е задоволен. За разлика от животните най-важните, най-съществените витални проблеми за него не завършват с това, а едвам стартират. Той се стреми ту към власт, ту към обич, ту към опустошение, ту рискува живота си за религиозни, политически, човеколюбиви идеали – всичките тези желания характеризират смисъла и същността на човешкия живот. Наистина, „ индивидът не може да живее камо с самун ”.
Избрано от книгата „ Човекът за самия себе си ”
