Aнжел Вагенщайн: С фашизма се воюва, а за свободата се мре!
Припомняме това неугасващо слово на огромния антифашист Вагенщайн на тържественото честване на 70-годишнината от Девети септември 1944 година пред Братската могила в София. Казаното от него звучи настоящо и през днешния ден.
Другарки и приятели антифашисти! Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте претърпели и още помните тези преломни дни и нощи на колосален конфликт с фашизма, на отчайващи провали и скъпи жертви, само че и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата вяра, че измежду руините на съкрушения незаконен режим ще поникнат филизите на един нов свят - изстрадания, лелеяния от генерации борци и мечтатели, " в здрачни сънища сънуваната " от великия разстрелян стихотворец бяла пролет на съзидателeн мир, на приятелство сред народите и обществена правдивост.
Обръщам се и към вас, по-младите или към този момент не толкоз млади, само че необременени от мемоари, отшумели възторзи и огорчения, очаквания и заблуди - тези призраци от предишното, които настойчиво се завръщат и тревожат нашите сънища.
Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на сложния и извилист български път към едно по-добро и свястно бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото като че ли през вчерашния ден, а не преди седемдесет години отшумяха тези дни на вярата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски сектори, с цел да прегърнат освободените пленници на фашизма. Когато с радостни сълзи България - достоверната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, само че ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в борбите синове и татковци. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на благодарност пътя на руските воини, пристигнали до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.
Написах тези доста пъти изричани думи и се тормозих от написаното: към този момент какъв брой безпределно надалеч сме от това, което се знае и написа през днешния ден за тези гневни и светли европейски дни на вярата! И какъв позор изпитах, позор при загатна за благите, изранени, прашни и изтощени Альоши и Машенки, минали в миналото през тази " хороша страна Болгария ", когато през вчерашния ден млади българи изписаха върху паметника им думичката " окупатори ". Кои са окупаторите - тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от опасността да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите - които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят унищожената си от войната татковина, чиито рани и до през днешния ден към момента кървят!
Забравихме ли към този момент, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съдружници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме немски дивизии и SS айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха прилежащите ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от значимите продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол?
Не остана ли у нас най-малко капчица почитание и благодарност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, поклонение към падналите в борбата скромни и велики воини на армията, спасителка на Европа?
Срам ме е да навеждам доводи в отбрана на руските воини: те водиха война и отдаваха живота си във великата борба на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични разногласия за човешките права, нито против него се надуват вувузели - с фашизма се води война, а за свободата се мре! Както водиха война и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки тези светли наши приятели, в чиято памет сме се събрали през днешния ден тук, при братската им могила.
И в случай че през днешния ден се считаме за членове на европейското семейство, въпреки може би и не от най-близките и обични роднини, и в случай че споделяме загатна на нашия остарял континент за общата ни борба против фашизма, дано напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната права от този път стартира не от " Арена армеец " или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от дистанцията до бесилото. Това е нашето насочно начало по оня комплициран, цялостен с тествания, илюзии, неточности и грехове път на народите към един нов и кротичък свят.
със съкращения
Другарки и приятели антифашисти! Към вас се обръщам, скъпи мои, които сте претърпели и още помните тези преломни дни и нощи на колосален конфликт с фашизма, на отчайващи провали и скъпи жертви, само че и на последните победни салюти. Тогава разцъфтя великата вяра, че измежду руините на съкрушения незаконен режим ще поникнат филизите на един нов свят - изстрадания, лелеяния от генерации борци и мечтатели, " в здрачни сънища сънуваната " от великия разстрелян стихотворец бяла пролет на съзидателeн мир, на приятелство сред народите и обществена правдивост.
Обръщам се и към вас, по-младите или към този момент не толкоз млади, само че необременени от мемоари, отшумели възторзи и огорчения, очаквания и заблуди - тези призраци от предишното, които настойчиво се завръщат и тревожат нашите сънища.
Наистина ли минаха цели 7 десетилетия от началото на сложния и извилист български път към едно по-добро и свястно бъдеще за нас, за децата ни, за родината? Защото като че ли през вчерашния ден, а не преди седемдесет години отшумяха тези дни на вярата, когато гневни и радостни, опиянени и луднали от възторзи, хилядни тълпи разбиваха портите на затвори и полицейски сектори, с цел да прегърнат освободените пленници на фашизма. Когато с радостни сълзи България - достоверната България на трудовите хора посрещаше нашите славни партизани, само че ги посрещаше и с преглътнатите сълзи и черните забрадки на недочакалите своите паднали в борбите синове и татковци. Тя, същата тази България е, която обсипа с цветя на благодарност пътя на руските воини, пристигнали до нас след тежки боеве и през пепелищата на родните си места.
Написах тези доста пъти изричани думи и се тормозих от написаното: към този момент какъв брой безпределно надалеч сме от това, което се знае и написа през днешния ден за тези гневни и светли европейски дни на вярата! И какъв позор изпитах, позор при загатна за благите, изранени, прашни и изтощени Альоши и Машенки, минали в миналото през тази " хороша страна Болгария ", когато през вчерашния ден млади българи изписаха върху паметника им думичката " окупатори ". Кои са окупаторите - тези, които удавиха в кръвта си нацисткия звяр и освободиха света от опасността да бъдем превърнати в един планетарен Освиенцим? Те ли са окупаторите - които още несъблекли износените си войнишки гимнастьорки, започнаха да възстановят унищожената си от войната татковина, чиито рани и до през днешния ден към момента кървят!
Забравихме ли към този момент, че щом става дума за окупатори, ние сме били надеждни съдружници на нацистка Германия в години, когато тя окупираше цяла Европа, че дълги години изхранвахме немски дивизии и SS айнзаци, че от наша земя хитлеристите нападнаха прилежащите ни Гърция и Югославия, че дълги години бяхме една от значимите продоволствени бази на Райха, че от наши морски пристанища бяха нападнати Одеса и Севастопол?
Не остана ли у нас най-малко капчица почитание и благодарност към тези, които пометоха стоманените орди на Хитлер, поклонение към падналите в борбата скромни и велики воини на армията, спасителка на Европа?
Срам ме е да навеждам доводи в отбрана на руските воини: те водиха война и отдаваха живота си във великата борба на съюзените армии за спасението на Европа и света. Защото с фашизма не се водят теоретични разногласия за човешките права, нито против него се надуват вувузели - с фашизма се води война, а за свободата се мре! Както водиха война и оставиха костите си по балкани и стърнища, по стрелбища и бесилки тези светли наши приятели, в чиято памет сме се събрали през днешния ден тук, при братската им могила.
И в случай че през днешния ден се считаме за членове на европейското семейство, въпреки може би и не от най-близките и обични роднини, и в случай че споделяме загатна на нашия остарял континент за общата ни борба против фашизма, дано напомним на някои господа от парламентарната и извънпарламентарна говорилня, заели позата на първопроходци по пътя към обединена, антифашистка Европа, че най-важната, изначалната права от този път стартира не от " Арена армеец " или от сходни арени, а от нощните партизански пътеки, от броените крачки през затворническата килия и от дистанцията до бесилото. Това е нашето насочно начало по оня комплициран, цялостен с тествания, илюзии, неточности и грехове път на народите към един нов и кротичък свят.
със съкращения
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ