Милион и едно желания
„ Приготви се да нямаш “ споделя Иван Радоев през 1990-а. Няма такова нямане като това на 90-те. Ако го опиша на тези, които още ги е нямало тогава – няма да ми повярват. Но ние по този начин израснахме. „ Няма “ беше мантрата на нашето детство. Заклинанието, което ни държеше крепки. Без подозрение тази елементарна и красива мелодия на неналичието ни възпита. Лесна за изговаряне, лесна за тананикане – „ НЯ – МА “. През 90-те даже и градските гълъби по покривите това си гукаха едни на други. Сигурен съм, че първата дума на доста тогавашни бебета не е била „ мама “, а „ няма “. Като се разреве, американския сополанко го успокояват с „ There, there ”. А на тебе още от люлката ти повтарят с най-любящите нотки на майчиния глас: „ Няма, няма “. „ Спокойно, маме, няма “. За да свикваш.
После разбираш, че няма Дядо Коледа. И не е чак такава драма – няма проблем. Как да има Дядо Коледа, като няма ток? Да, това го имаше тогава – последните режими на тока, общително предоставени от зрелия соц. Аз съм роден през 1986-а – това значи, че съм и юридически, и раждан, до момента в който траят режимите. Може би би трябвало да съм признателен – като нищо тъмното да е спомогнало за появяването ми. Колко ли мои връстници са се пръкнали, единствено тъй като някоя двойка е останала уединено без ток? Тъмнината постоянно е била съветница на влюбените, а и като няма електричество, с цел да четеш, да гледаш филми и да слушаш музика, какво друго ти остава да правиш, с изключение на обич?
Но да се върнем на Дядо Коледа. Или Дядо Мраз, тогава още не беше несъмнено, само че подозирахме, че е един и същи човек, нещо като Пъф Деди и Пи Диди по-късно. Представете си, че Добрият дъртак влиза през комина в български дом през зимата на 91-92-ра. Ами той или ще се пребие в тъмното, или ще му се възпламени брадата от свещите. Защото свещи имаше. Не доста – едвам се освети една стая и всички да се накачулят вътре. Но това беше задоволително, тъй като по този начин или другояче нямаше доста стаи.
Малко по малко порастваш – къде на свещи, къде на лампа. Не ти се коства необичайно, тъй като други възможности няма. В учебния двор те издебват побойниците (никога не са по-малко от трима). „ Дай си парите за баничка “. „ Няма “. Прибираш се у дома с бушон под окото. И какво ти споделят по случай първия бушон? „ Нищо ти няма “. „ Няма ужасно “. Идва Виденовата зима. Оказва се, че спестяванията ви ги няма. Как по този начин? Еми по този начин, и банката ви я няма. Също и кредитните милионери към този момент нямат задължения. Няма жито. Няма самун. Но има купони за самун. Нищо, де, мама е учителка и има заплата, нали тази заран я взе. И до момента в който се свечери, излиза, че в действителност няма. Заплатата на Шрьодингер. Левът пада по-бързо от нощта. Баба ти и дядо ти, които са спестявали, „ с цел да имате вие “, се разболяват. След по-малко от година и баба ти към този момент я няма. Дядката се държи, само че и той повече няма да бъде същият. После. Първа изпепеляваща любовна история: „ Ще излезеш ли с мен след часовете? “. „ Няма “. Край.
По едно време се усещаш, че всякакви хора също почва да ги няма. Не са умрели, нищо не им е станало – просто до момента в който ти растеш, те отпътуват. За пръв път чуваш словосъчетанието „ зелена карта “. Незнанието те изпълва с възторг за света. Например, няма по какъв начин да знаеш кой звъни по телефона, до момента в който не вдигнеш. Това през днешния ден звучи необикновено, нали? Има телевизия, само че няма доста за гледане. И в имената на самите излъчвания се прокрадва неналичието – „ Хит минус едно “. Значи не е баш шлагер, отново нещо не доближава, да му се не види. И това е младежко предаване, по този начин те учат да мечтаеш – твоята огромна фантазия минус едно. Или пък „ Минута е доста “ – аха си се замислил, и човечето почва да те хока: „ Няма време! “. Хладни капчици пот избиват по челото... „ Ами в този момент? “. Концентрираш се... И най-после печелиш атлас. Не екскурзия, а атлас – да видиш къде няма да отидеш.
Всъщност имаше единствено една инстанция, която се грижеше уместно за желанията ни тогава. Не Бог и не Цар (царят пристигна по-късно) – приказвам за кака Лара. „ Милион и едно стремежи “ – в никакъв случай не е измисляно по-добро име на предаване! Защото „ Милион стремежи “ нищо не е. Но като добавиш единицата, става напълно друго, съответно, става литература: „ Хиляда и една нощ “, „ Милион и едно стремежи “... Даже обичах да си представям, че тази единица от „ Хит минус едно “ са я прибавили към милион стремежи ей по този начин, от благотворителност. После разбрах, че с предаването сме набори – тръгнало е през 1986-а. Значи това е моята година – Чернобил, милиони радиоактивни частици. И милион и едно стремежи...
От цялата идилия на нямането взе да се излиза едвам в зората на новото хилядолетие благодарение на една друга кака – Мария Илиева. Тя тогава пееше „ Искаш да имаш, само че нямаш... “ и в действителност разказваше живота на всички ни. В клипа държеше някакъв свещник (ахааа, споделях си – режим на тока!) и продължаваше по този начин: „ Мен в случай че нямаш, значи нямаш нищо! “, като надъхано повтаряше „ Нищо! “. И от това „ нищо “ като че ли нещо се отпуши и малко по малко проимахме някакви неща. Влязохме в НАТО, след това в Европейски Съюз. Междувременно аз бях към този момент безпаметно влюбен в Мария Илиева, само че тя не отвърна на възприятията ми – приписвам го единствено на нейното незнание за моето битие.
Защо описвам всичко това? За да стигнем до Мария Илиева ли? Не, въпреки че щеше да е по-хубавият край.
Днес си припомням цялото това обилие от нямане с усмивка, а не с тъга. Не споделям, че е целесъобразно. Твърдя обаче, че закалката на оскъдицата е по-полезна от другата прекаленост – делириума на охолството. Защото това, второто, не прости на личността. Най-лошото нещо е вашите да не са ти казвали „ Няма, няма “ като дребен. Така свикваш не просто всичко да го има, а да го има абсолютно. Пари за джип? Има. За университет в чужбина? Има. За подкрепи – има. А за опиати? Е, има. За цялата Менделеева таблица? Да бе, има... Има ли причина да гледаш другите с предимство? Има, несъмнено – ти си специфичен. Защо, направил си нещо особено ли? Не, само че имаш доста специфични неща. В смисъл, вашите ги имат, значи и ти. Не са ти притрябвали милион и едно стремежи, тъй като всяко ти се извършва на момента. Ето, в този момент имаш предпочитание да се позабавляваш, да вземеш това-онова. Ами да, какво – имаш право да ти е готино. А за какво не покараш джипа, да повозиш другари? Докато си го помислиш, към този момент си се озовал зад кормилото. И се носиш по „ Черни връх “. Има ли метод да е по-бързо? Има, доста ясно! А има ли по какъв начин да стане още по-готино? Да, за какво не пробваш да затвориш очи? Давай. Единственото, което го няма в твоя свят, са светофарите. И другите хора. А в нашия свят през това време един човек седи в колата си. И той е от тв приемника, и него го даваха през 90-те, като кака Лара. Този човек седи и чака да светне зелено.
После разбираш, че няма Дядо Коледа. И не е чак такава драма – няма проблем. Как да има Дядо Коледа, като няма ток? Да, това го имаше тогава – последните режими на тока, общително предоставени от зрелия соц. Аз съм роден през 1986-а – това значи, че съм и юридически, и раждан, до момента в който траят режимите. Може би би трябвало да съм признателен – като нищо тъмното да е спомогнало за появяването ми. Колко ли мои връстници са се пръкнали, единствено тъй като някоя двойка е останала уединено без ток? Тъмнината постоянно е била съветница на влюбените, а и като няма електричество, с цел да четеш, да гледаш филми и да слушаш музика, какво друго ти остава да правиш, с изключение на обич?
Но да се върнем на Дядо Коледа. Или Дядо Мраз, тогава още не беше несъмнено, само че подозирахме, че е един и същи човек, нещо като Пъф Деди и Пи Диди по-късно. Представете си, че Добрият дъртак влиза през комина в български дом през зимата на 91-92-ра. Ами той или ще се пребие в тъмното, или ще му се възпламени брадата от свещите. Защото свещи имаше. Не доста – едвам се освети една стая и всички да се накачулят вътре. Но това беше задоволително, тъй като по този начин или другояче нямаше доста стаи.
Малко по малко порастваш – къде на свещи, къде на лампа. Не ти се коства необичайно, тъй като други възможности няма. В учебния двор те издебват побойниците (никога не са по-малко от трима). „ Дай си парите за баничка “. „ Няма “. Прибираш се у дома с бушон под окото. И какво ти споделят по случай първия бушон? „ Нищо ти няма “. „ Няма ужасно “. Идва Виденовата зима. Оказва се, че спестяванията ви ги няма. Как по този начин? Еми по този начин, и банката ви я няма. Също и кредитните милионери към този момент нямат задължения. Няма жито. Няма самун. Но има купони за самун. Нищо, де, мама е учителка и има заплата, нали тази заран я взе. И до момента в който се свечери, излиза, че в действителност няма. Заплатата на Шрьодингер. Левът пада по-бързо от нощта. Баба ти и дядо ти, които са спестявали, „ с цел да имате вие “, се разболяват. След по-малко от година и баба ти към този момент я няма. Дядката се държи, само че и той повече няма да бъде същият. После. Първа изпепеляваща любовна история: „ Ще излезеш ли с мен след часовете? “. „ Няма “. Край.
По едно време се усещаш, че всякакви хора също почва да ги няма. Не са умрели, нищо не им е станало – просто до момента в който ти растеш, те отпътуват. За пръв път чуваш словосъчетанието „ зелена карта “. Незнанието те изпълва с възторг за света. Например, няма по какъв начин да знаеш кой звъни по телефона, до момента в който не вдигнеш. Това през днешния ден звучи необикновено, нали? Има телевизия, само че няма доста за гледане. И в имената на самите излъчвания се прокрадва неналичието – „ Хит минус едно “. Значи не е баш шлагер, отново нещо не доближава, да му се не види. И това е младежко предаване, по този начин те учат да мечтаеш – твоята огромна фантазия минус едно. Или пък „ Минута е доста “ – аха си се замислил, и човечето почва да те хока: „ Няма време! “. Хладни капчици пот избиват по челото... „ Ами в този момент? “. Концентрираш се... И най-после печелиш атлас. Не екскурзия, а атлас – да видиш къде няма да отидеш.
Всъщност имаше единствено една инстанция, която се грижеше уместно за желанията ни тогава. Не Бог и не Цар (царят пристигна по-късно) – приказвам за кака Лара. „ Милион и едно стремежи “ – в никакъв случай не е измисляно по-добро име на предаване! Защото „ Милион стремежи “ нищо не е. Но като добавиш единицата, става напълно друго, съответно, става литература: „ Хиляда и една нощ “, „ Милион и едно стремежи “... Даже обичах да си представям, че тази единица от „ Хит минус едно “ са я прибавили към милион стремежи ей по този начин, от благотворителност. После разбрах, че с предаването сме набори – тръгнало е през 1986-а. Значи това е моята година – Чернобил, милиони радиоактивни частици. И милион и едно стремежи...
От цялата идилия на нямането взе да се излиза едвам в зората на новото хилядолетие благодарение на една друга кака – Мария Илиева. Тя тогава пееше „ Искаш да имаш, само че нямаш... “ и в действителност разказваше живота на всички ни. В клипа държеше някакъв свещник (ахааа, споделях си – режим на тока!) и продължаваше по този начин: „ Мен в случай че нямаш, значи нямаш нищо! “, като надъхано повтаряше „ Нищо! “. И от това „ нищо “ като че ли нещо се отпуши и малко по малко проимахме някакви неща. Влязохме в НАТО, след това в Европейски Съюз. Междувременно аз бях към този момент безпаметно влюбен в Мария Илиева, само че тя не отвърна на възприятията ми – приписвам го единствено на нейното незнание за моето битие.
Защо описвам всичко това? За да стигнем до Мария Илиева ли? Не, въпреки че щеше да е по-хубавият край.
Днес си припомням цялото това обилие от нямане с усмивка, а не с тъга. Не споделям, че е целесъобразно. Твърдя обаче, че закалката на оскъдицата е по-полезна от другата прекаленост – делириума на охолството. Защото това, второто, не прости на личността. Най-лошото нещо е вашите да не са ти казвали „ Няма, няма “ като дребен. Така свикваш не просто всичко да го има, а да го има абсолютно. Пари за джип? Има. За университет в чужбина? Има. За подкрепи – има. А за опиати? Е, има. За цялата Менделеева таблица? Да бе, има... Има ли причина да гледаш другите с предимство? Има, несъмнено – ти си специфичен. Защо, направил си нещо особено ли? Не, само че имаш доста специфични неща. В смисъл, вашите ги имат, значи и ти. Не са ти притрябвали милион и едно стремежи, тъй като всяко ти се извършва на момента. Ето, в този момент имаш предпочитание да се позабавляваш, да вземеш това-онова. Ами да, какво – имаш право да ти е готино. А за какво не покараш джипа, да повозиш другари? Докато си го помислиш, към този момент си се озовал зад кормилото. И се носиш по „ Черни връх “. Има ли метод да е по-бързо? Има, доста ясно! А има ли по какъв начин да стане още по-готино? Да, за какво не пробваш да затвориш очи? Давай. Единственото, което го няма в твоя свят, са светофарите. И другите хора. А в нашия свят през това време един човек седи в колата си. И той е от тв приемника, и него го даваха през 90-те, като кака Лара. Този човек седи и чака да светне зелено.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ