Приеха ни толкова добре тук, че и да искате, нищо

" Приеха ни толкоз добре тук, че и да желаете, нищо неприятно не можем да кажем ": Олга и Альона са бесарабски българки от Болград. Дошли са с общо четири деца, за които в този момент се грижат. В Пловдив с тях се срещна В. Божилова.

Олга (крайната вдясно) с четирите деца Маша, Ира, Настя и Миша

" Отначало беше доста тежко. Децата се опасяваха дори когато минаваше кола за спешна помощ. Те си хващаха чантичките и търсеха къде да се скрият, къде да бягат. Защото една седмица бяхме там, когато стартира войната. Много ужасно беше, сирените виеха. Бяха доста наплашени. Вече са добре. Разбраха, че тук е умерено, вървят на разходки и упражняват гимнастика и джудо. "

Това ни описа Олга Уйфалуши, една от двете майки в новосъздаденото украинско семейство, намерило заслон в Пловдив. Фамилията е унгарска, само че бащата от дълго време липсва от картинката. Както и брачният партньор на Альона. Двете отглеждат децата си сами, откакто браковете им са се разпаднали и разчитат към този момент единствено на себе си в тази преобърната реалност. И без това им е било мъчно, а се е наложило да се оправят и с война.

Две дами и четири деца на 15, 11, 10 и 7 години – това са наемателите на дребен апартамент в центъра на Пловдив. Сред по-старите пловдивчани блокът е прочут като Сталинския. Олга и Альона са го наели посредством организация, разделят си наема, получават и известна помощ за него. И двете работят в индустриалната зона, единственото им изискване е да избират промените си, тъй че денем постоянно една от тях да е при децата. Договорите им са шестмесечни, заплатата е 1000 лева, от нея се отчисляват налози.
Редакцията предлага
" Тръгнахме от Украйна на десетия ден от войната ", продължава описа си Олга. " Бяхме пет дами и четири деца в един миниван, пътувахме 14 часа. Платихме си много скъпо за превоза. Бяха взривили моста, наложи се да вървим пешком с децата шест километра до границата с Молдова, а беше зима. Носехме една чанта с детски дрешки. "

И Олга, и Альона приказват оня благ старовремски български, характерен за. И двете са от Болград, където половината население е с български корени. Родната фамилия на Олга е Пеева, а най- огромната ѝ щерка Марина от четири години следва логика на психиката в Пловдивския университет. Тя идва в града напълно целеустремено, а по- късно схваща, че Альона, с която се познават от деца, е в Русе и я кани да се реалокира при нея. След сложния преход до Пловдив и интервала, в който живеят осем души в стаичката на най-голямата ѝ щерка, позволение се намира. И за квартирата, и за работа двете разчитат на организация, в която работят украинци.

Олга е приключила логика на психиката, само че не е работила по специалността си в Украйна: " Да ви кажа, че в Украйна живеехме доста добре, не е правилно. Много ниски ни бяха заплатите. Моята беше двеста евро. Завършила съм логика на психиката, само че работех в " Хранителни артикули ". А да си психолог е въобще нереално там. Със 100 евро няма по какъв начин да гледаш и деца, и да плащаш сметки. Тук приходите ми са по-високи. Аз разбирам, вие ще кажете, че България не е доста богата страна. Но желая да ви кажа, че нас толкоз хубаво тук ни одобриха, че и да желаете да ви кажа нещо неприятно, просто няма да мога. "

" Стараем се да не тежим на никого "

Альона е била изправена пред сложен избор. Преди войната е работила като учебна здравна сестра. След 24 февруари заплатата ѝ понижава на половина. Тя се грижи сама за двете си деца, а на всичкото от горната страна получава и повиквателна за армията. " Може би нямаше да ме вземат поради децата, само че не бях сигурна, не желаех да пожертвам. На кого да ги оставя? ".

" Когато най-голямата ми щерка постъпи тук в университета и аз пристигнах с нея, в София не ми хареса, тежко ми беше, доста огромен град, гръмък, споделя Олга. „ В Пловдив когато дойдохме, аз четири дни единствено вървях, толкоз ми хареса. И толкоз дружелюбни, положителни хора имате тук. Когато започнах работа, не познавах никого. Сега сътрудниците ми станаха по-близки от родственици. Искам да кажа и че нашите хора, които пристигнаха от Украйна, би трябвало да ценят това, което вършат за тях тук. Защото България в действителност прави доста за тях. Тя ги одобри, тя ги устоя три месеца. И хората привикнаха, те не желаят в този момент нищо - не да работят, не да си търсят работа... Доброволците сами ще позвънят да попитат кка сме, дали ни би трябвало нещо. Трябва ли ви нещо, по какъв начин сте. Ние се стараем на никого да не тежим, сами си заработваме и живеем с това, което изкарваме, само че те доста ни оказват помощ. Но има и хора, които идват тук единствено да се възползват и по този начин утежняват мнението за украинците. Тук има работа. Няма работа единствено за тези, които не желаят да работят - както за нашите хора, по този начин и за вашите. Аз не приказвам чак толкоз добре български, само че ние се разбираме с хората. "

Сега се търсят разновидности за образованието на децата. 10-годишната Ира и 11-годишната Настя са приключили трети и четвърти клас отдалечено, в този момент би трябвало да продължат в българско учебно заведение. Чакат се документите от Украйна, с цел да ги запишат. И те, и дребният Миша са към този момент със приключен имунизационен курс и няма спънки да постъпят. Седемгодишният Миша е извадил неприятен шанс - стартира първи клас отдалечено в Украйна поради Ковид пандемията, след това продължава по същия метод поради войната. На процедура все едно не го е започвал. Ще го направи наесен същински в българско учебно заведение. Само най- огромната - Маша - ще продължи да учи отдалечено в Украйна, тъй като и остава последният клас. Нейната фантазия е да следва логика на психиката в Пловдивския университет. През ваканцията децата стартират курс по български език. Ира и Настя вървят на тренировки по художествена гимнастика и джудо. " Те би трябвало да бъдат заети, не могат да седят единствено в жилището ", споделя Олга.

" Искаме да се установим тук за непрекъснато "

Альона (отпред вляво) с децата

„ Имам починали близки. Мой съученик беше в плен и там го убиха. Майка ми умря преди година от Ковид. Тя беше доктор. Баща ми е на 65 години, цялостен живот е работил на полето. Сега споделя: `И да не умрем от войната, ще умрем от глад`. Нивите са минирани, не може да се жъне. Всеки ден се чуваме и се виждаме по интернет. Искахме да го приберем тук, само че той не желае. Имам желание да се установим тук за непрекъснато. Не желая да се връщаме. "

Олга е почнала работа на десетия ден от идването си в Пловдив. Альона, която се причислява по-късно, също не губи време. Обединени в грижата за оцеляването и децата – като тях има и други – сходни спонтанни военновременни фамилии са методът да се оправят със обстановката. За едни тя е краткотрайна, за други може да се окаже по-дълга. На помощ идват доброволците от Фонда за подкрепяне на украинците от войната в Пловдив. Апартаментът, който са наели Олга и Альона, е обзаведен, само че дотук. Всичко останало, което прави от него дом - постелки, кухненски съдове, хигиенични материали - е помощ от доброволци. „ И ние закупихме някои неща, щом получихме първите заплати и си стъпихме на краката. Сега нищо не ни липсва. Живеем като същинско семейство, нищо не разделяме. Работата ни харесва, хората са положителни. Наблизо е Старият град, обичаме да вървим там. Оставаме с часове в двора на близката черква. Спокойно е, спокойно е, не ни се потегля “, споделя Олга.

" Не сме в тежест на България "

Измъчено и подгонено от войната, това неподготвено семейство цени всеки прекрасен момент. Има си и смешка, която неизбежно ги разсмива всякога, когато излязат на разходка: „ Хората ни споделят - какви хубави близначки имате! А Ира и Настя не са близначки, не са сестри дори. Настя е на Олга, Ира е моя “, споделя Альона. Но в действителност си наподобяват... "

Олга твърди, че не са в тежест на страната - работят, заплащат си налозите. " Ще аплайваме за, за декември сме записани. И да има облаги за бежанците тогава, не ме интересува. Ще спечелим повече, в случай че станем български жители. Аз към този момент открих успокоение, това е доста по- значимо. България ми е втора татковина, нищо друго не намирам тук. По еднакъв метод приказваме, почитаме мъртвите и честваме живота “.

Поколения, откакто техните предшественици са напуснали България, само че са съхранили и езика, и традициите си, в този момент тези бесарабски българи се връщат тук.

Още по тематиката – в това видео:
" България е сбъдната фантазия ": историята на двама бесарабски българи