През този октомврийски ден валя много дъжд и покривът протече

През този октомврийски ден валя доста дъжд и покривът протече над главите им. Ана постави два легена, само че прокапа на още едно място. Тогава Лазар излезе и тя даже не се запита къде отива, не се замисли - и различен път беше правил по този начин. След час-два, даже три, се връщаше – мрежата увиснала към обувките му - евтини салами, няколко яйца и самун. Тя сготвяше нещо небрежно. Обичаше аромата на кухничката, където дъждът не успяваше да се промъкне, и фурната, колкото и немощна да бе, стопляше мястото. Беше хубаво, Лазар самичък бе инсталирал шкафовете – толкоз преференциална промоция - да се чуди човек по какъв начин ги бяха пуснали в магазина.

Изчете час, втори, тв приемникът стартира да споделя последните тъмни вести. Лазар не пристигна. В хладилника, който бяха купили от магазина „ Втори живот за техниката “, го чакаше прелестна купа с печени чушки и последното парче сирене. Беше топло, още валеше, обичаният ден на дъжда е събота. Лазар не се върна през нощта. Ана го търси по телефона - може би седем, само че по-вероятно двайсет и седем пъти. Той не се обади. По дяволите тази батерия, отново беше паднала. Живееха дружно от две години.

- Ти си най-хубавият ми другар – споделяше му постоянно Ана, той даже не се усмихваше, неговата тишина беше нощ, в която узрява кръвта, мека и топла като шал.

Лазар не се появи и на идващия ден, не се обади.

Ана звъня на всичките му другари, в службата му, върви да беседва с сътрудниците му, само че никой не можа да й каже къде бе отпътувал той. В неговата част от дрешника ги нямаше ризите, нямаше пуловерите, бельото. Какво се случва – питаше се Ана. Втресе я. Успя да поспи час. Събуди се измежду компактен призрачен сън.

Обади се на госпожа Терзиева, майката на Лазар, само че госпожата не подвигна телефона си. Още в самото начало госпожата бе загатнала, че на сина й ще му бъде тежко – нелош, за какво да не кажем ослепителен проектант, с момиче, което - за какво пък да го крием - е мерна единица на посредствеността. Ана позвъни още един път на госпожа Терзиева. В спомените й тази жена се усмихваше по някакъв изпълнен със северен вятър метод. Въпреки това, Ана отиде до жилището на семейство Терзиеви.

Госпожа Терзиева отвори вратата на жилището – Ана бе влизала тук единствено един път, когато се бе родила забележката за нелошия, за какво да не кажем ослепителен проектант Лазар.

Госпожа Терзиева видя Ана, остави вратата полуотворена, очите й прескочиха посетителката, която я бе обезпокоила, минаха през нея като през части натрошено стъкло, напълно транспарантно и безинтересно. Вратата остана да зее - уста на гладна риба - към пет минути или може би пет века. Погледът на госпожа Терзиева продължи да плува свободно и с лекост през частите стъкло, в които се бе трансформирало лицето на Ана. След това домакинята, недосегаема в зеления си домакински халат, затвори компактно вратата. Не я тръшна, не я блъсна, леко я плъзна, елегантно като зелен халат. Ана замря с отворена уста, гладно шаранче, увиснало на ръждивата кукичка на страха. След минута пристигна на себе си, затисна с пестник звънеца, завика:

- Госпожо Терзиева…Лазар го няма. Излезе. Къде е? Госпожо Терзиева. Ако знаете... Моля ви. Страх ме е. Може да се е случило нещо. Къде е…

Вратата замръзна, умерено, устойчиво затворена. Госпожа Терзиева не отговори. Ана заблъска стената. Кресна:

- Случило се е нещо… Моля ви - само че в действителност нямаше сили да крещи. От прилежащия апартамент на петия етаж се появи човек, който се удиви:

- Как се е промъкнала дотук, по дяволите. Някой не е заключил входната врата. Къде е тая полиция, че не идва да я прибере?

Полицията не се появи бързо, само че въпреки всичко пристигна.

- Никого не можеш да накараш принудително да се върне – означи един от униформените и предложи на Ана: - Стига - само че тя без друго бе млъкнала.

Без да усети, беше пристигнал идващият ден, неделята, дъждът беше престанал, само че тя не знаеше това, тъй като в единствената стая още стояха трите легена, в които примигваше дъждовна вода. Не разбра по какъв начин е пристигнало 21-во число – денят за заплащане на наема, нямаше значение дали е януари, или март, легените продължаваха да стоят на местата си. Не бе усетила, че е паднала слана и още веднъж вали. Октомври е месец, прочут с непостоянните си дъждове, несъмнено по тази причина краката и главата й непрекъснато бяха мокри. По едно време, когато се оказа, че шефът на рекламната организация я уволнява, тя си напомни, че би трябвало да заплати на хазайката, само че не се сещаше защо тъкмо. Не знаеше къде стартира денят и къде свършва нощта, изгуби телефона си и когато баба й потропа на вратата на гарсониерата, Ана заспа, до момента в който се люшкаше към вратата да й отвори. Майка й живееше в Испания, татко й в Глазгоу - Ана не позна баба си, нито я интересуваше къде е Испания и кой живее там. Беше не запомнила, че някъде на света има град Глазгоу. Помнеше, че сподели " Здравей " на някого. Беше гладна, само че не го знаеше.

- Слушай… човек е роден да даде плод преди да си отиде. Така няма да изчезне и ще го има на земята доста откакто го заровят. Разбираш ли – сподели баба й. - Аз когато си отпътува, ти ще си в тоя град, ти ще виждаш улицата и котките вместо мене. Разбираш ли. Трябва да направиш по този начин, че в никакъв случай да не изчезнеш от света.

- Добре – сподели Ана.

- Трябва да срещнеш някого. – Не. Сега не можеш. Тежиш колкото една тенджера боб.

Ана не знаеше по кое време двете се бяха преместили в гарсониерата на баба й, помнеше само парите за наема, влажни от пот банкноти, които хазайката й прибра, навъсена, че ги получава с такова грозно забавяне.

После Ана срещна, само че не помнеше тъкмо кого.

Не съумя да научи името му няколко седмици.

- Когато не можеш да запомниш къде живееш, в мозъка ти има единствено едно име – реши баба й. - Трябва да работиш. Работи нещо тежко, нещо доста мъчно, че да избягаш от името, което не можеш да забравиш. Разбираш ли?

Ана не разбираше, само че работеше. Стана учителка в учебно заведение на час и половина с метрото от гарсониерата на баба й. Мястото бе стояло вакантно повече от месец. Преподаваше британски език на петокласници, в две школи обучаваше гимназисти да пишат есе. След месец, или може би два, даже три – изобщо не я интересуваше тъкмо по кое време бе станало това – Ана се реалокира в къщата на индивида, чието име нямаше никакво значение за нея.

Когато се прибереше от работа, започваше да готви. Миризмата на супата, която приличаше на есен, я успокояваше. В хладилника имаше постоянно доста неща, рафтовете се огъваха като струни на китара под тежестта на продуктите - месо, шунка, сирене, млека и какво ли не. Понякога, прекомерно рядко, тя се удивляваше, че е по този начин. С Лазар бе привикнала хладилникът да мълчи загадъчно, празен, мразовит. Но каква наслада беше, когато Лазар се прибираше в гарсониерата с протеклия покрив. Двамата сядаха, мълчаха щастливо, тя виждаше профила му в чая, в блясъка на лампата, в ъглите, хубав профил, който я я превръщаше в безоблачен лъч. За да избягаш от името, което не можеш да забравиш, не би трябвало да работиш нещо отвратително тежко. Трябва да помниш. Да оставиш в кръвта си профила от лунни лъчи, даже в случай че пълнолунието е затворена врата за тебе. Забрави госпожа Терзиева и вратата на жилището й. Връщай се към шума на неговите стъпките, шепа ноти от радостна ария, която октомври е изпял за тебе. Помни ги. Помни ги.

Но тежката работа помагаше. Жилището на индивида, който я беше приютил, в действителност апартамент в краен квартал, беше тъмно, обзаведено с евтини, очукани мебели. Тя неясно си спомняше, че бе срещнала този човек на опашката за заплащане на телефона. Не й доближиха 28 стотинки, той беше след нея й и ги даде. Непознатият беше безмълвна върлина, тъмна коса, тъмни очи, които Ана видя след няколко седмици, може би месеци. Двамата мълчаха, това я успокояваше, вслушваше се в звуците на вечерта – супата къкреше на печката, миризмата на печените картофи във фурната й бе другар. Постепенно къщата стартира се научи да свети. Ана обичаше да следи по какъв начин отдолу под пръстите й предметите блестят от непорочност, прозорците, евентуално немити години, блестнаха, мивката се разсъни и водата в нея запя.

- Купи мушама – поръча на мълчаливеца тя.

Старата беше толкоз грозна, можеше да избоде очи.

- Купи чердже за пода в коридора. Купи си риза - само че той не разбираше от ризи. Двамата отидоха дружно. Купиха риза, мушама, купиха пуловер и обувки.

- Купи машинка за подкастряне.

Ана стартира да го подстригва. Косата му беше гъста, плътна. Докато машинката жужеше в ръцете й, двамата мълчаха. Мълчаха, до момента в който се хранеха.

- Купи багра да боядисаме стените.

Той не разбираше от бои, от нищо не разбираше и отиваха двамата. Не се държаха за ръце, не се гледаха, любовта се случваше напълно незабележимо, нормално, Ана не я помнеше. Човек би трябвало да даде плод, с цел да го има и когато затвори света след себе си. Трябва да остави млади очи, с цел да не угасне в залеза неговата пътека. Но в мозъка на Ана плуваше луната и я водеше към тъничък профил, който я беше трансформирал в най-щастливата глътка въздух в града. С индивида, който нямаше значение за нея, тъй като бе по-висок от името си, не приказваха за залези и утрини, беше значимо да изберат боята за стените – млечно-жълта - цвят, който довеждаше за Ана юли в тясната стая. Смениха паркета. Високият беше инженер по някаква химия – органична или може би неорганична, само че работеше като охранител на казино и вземаше малко пари. Тя в учебното заведение също вземаше малко.

Косата му растеше като луда и се постановяваше постоянно да го подстригва. Лицето му, мургав следобяд в края на октомври, я чакаше, умерено под острата брада. Подстригваше го грижливо. Искаше й се да стои по този начин в тишината на гъстата вечер, с тая бодлива коса, която превръщаше мълчанието му в есен. Човекът умееше да мълчи. Само един път сподели нещо ненадейно.

- Никога…- изкашля се Ивелин. Накрая Ана въпреки всичко запомни името му, само че не се обръщаше към него по име, тъй като не го харесваше. Ивелин - в силистренско доста мъже се казвали по този начин. – Никога не съм… - повтори Ивелин от Силистра и косата му се сгъсти още повече. Ана беше забелязала, че хората, които живеят до река, до огромна вода, мълчат като водата – дълго и надълбоко. – Знаеш ли – сподели индивидът от силистренско Ивелин. – Никой не ме е обичал като тебе.

Навън зад блоковете се разхождаше октомври. Сред капризните дъждове се промъкна слънцето, страхливото хвърчило на есента. Ана не погледна Ивелин. Той още веднъж бе изпаднал в огромното си безмълвие, в огромната вода.

– Никой... – слънцето се удави в облаците. – Никога до момента – равният му глас угасна като въглен под дъжда.

Ана продължи да го подстригва деликатно, мъчно е човек да се оправи с такава свирепа коса. Невъзможно даже.

- Трябва да купим завивка за масата – сподели Ана.

Есента продължи да пълзи към зимата, влажна, сприхава, нетърпелива да напердаши с проливен дъжд града. Учениците от петите класове бяха шумни, родителите желаеха 100 неща на родителските срещи, Ана преглеждаше тетрадки, облаците крачеха край нея. Студът пристигна, само че тя беше привикнала с него, вятърът я успокояваше. Мисълта, че би трябвало да почисти хола и да сготви нещо за вечеря беше добра разтуха. В неделя щеше да отскочи до баба си, тъй като никой – нито от Испания, нито от Глазгоу, не се обаждаше на остарялата жена.

Вървеше по улицата, кафява като небето. Като остаряла обувка беше кафява тази улица. Вкъщи в хладилника имаше кашкавал, мляко и самун. Имаше всичко.

- Здравей – догони я един глас. Тя замръзна на място. Невъзможно бе да пристъпи напред. Тетрадките на петокласниците започнаха да туптят в чантата й. Като дете беше уловила къртица, бе я задържала в ръка. Така туптяха тетрадките на петокласниците – като сърцето на тази къртица в ръката й. – Здравей – повтори гласът, потъвайки в тетрадките на дъното на чантата й. – Преди да потегли забелязах, че покривът в квартирата ни тече. Колко легена беше сложила… Два или три?

Студеното пладне настръхна. Пред очите й се плъзна, лек като лунни лъчи, тънкият профил. Наоколо нямаше луна.

- Какво ще вършим през зимата? – попита я профилът.

Ана не отговори. Беше се научила да стои безшумно и чисто в мълчанието на високия човек от Силистра.

Силистра мълчеше през есента.

- Да оправя ли покрива? – попита изтънелият профил и на небето, измежду бял ден, на инат на облаците, се появи луната.

После заваля сняг.