Всички българи знаеха своята история и я разбираха ♥ Константин ПАУСТОВСКИ
През есента на 1959 година видният публицист и занаятчия на съветското художествено слово Константин Паустовски (1892-1968) посещава България и я обиква с цялата си душа. От Родопите до Дунава, Търново, Шипка, Казанлък, Пловдив и Созопол, Паустовски е разчувствуван от пъстрите гледки, историята на страната ни и хората, които среща по пътя си. По време на срещата си със студенти в Софийския университет писателят споделя: „ Много съм благополучен, че пристигнах в България. Доволен съм, че видях страна с такава хубост... Тук срещнах огромна вътрешна просвета и такт… Ако ме запитате къде бих живял в България, то бих дал отговор - в Созопол или в Несебър. Непосредствени и мъжествени са вашите риболовци. “ Завърнал се в Русия Паустовски написа очерка „ Живописна България “, част от който споделяме.
(1892 ~ 1968)
♥ Живописна България (1959 г.)
Ще би трябвало да стартира този дребен етюд за България с една дребна забележка във връзка на думата „ шума “. На български „ шума “ значи листа на широколистни дървета. В тази дума се вижда съвпадане на смисъла й със звученето. Това събитие не се среща прекомерно постоянно в живота на всеки език. Наистина „ шумата “ съвсем през всичкото време шуми. Пролет и лете тя шумно трепти от вятъра, а есен се събира на купчини и шумоли под краката.
Споменавам за това, тъй като дойдох в България в разгара на есенната „ шума “, през луксозното „ циганско лято “ - съперник на нашето съветско „ сиромашко лято “. Затова видях една страна - поразително живописна и разнообразна по своите пейзажи - с подобен транспарантен есенен въздух, че отдалеко се забелязваше всеки пресъхнал лозов лист, бледозлатист или пурпурен и пронизан от спокойното слънце.
В България са се запазили остарели манастири - някогашна опора в битката на народа с турското господство. Стените на манастирите са украсени с стенописи. Особено хубави са фреските на чудесния художник-примитивист Захари Зограф. В един от манастирите покрай град Търново видях по какъв начин през ниския прозорец на църквата надничаше лоза. Листата й бяха пожълтели от есента. Тук-там те се допираха до фреските на Зографа и човек не можеше да ги разграничи от светлозлатистото им зарево. Вътре в църквата висеха закачени за резбата на дъбовия олтар огромни кичури черно грозде.
Българските приятели съжаляваха, че съм дошъл късно - всеки ден можеха да почнат дъждове. А аз бях благополучен, че видях страната в сърмени византийски одеяния, във всички оттенъци на „ шумата “.
За благополучие сухата есен продължи дълго. За мен бе хубаво и това, че видях България след прибиране на реколтата.
По полята на места още събираха памук, само че по селата към този момент бръмчеха многолюдни пазари, остророги волове със сини като морето очи откарваха последното цвекло, дами предяха по праговете, селските читалища бяха претъпкани с гости - деца и младежи, печеше се на керемиди риба, тъпани бясно думкаха оттатък стените на селските къщи - започваше времето на есенните сватби. По селските площади шареха циганки с ярки шалвари и се натрапваха да гледат за шанс, малчугани хвърляха книжни фишеци, а магаретата, възмутени от малчуганите, почваха да ритат и да реват проглушително: „ И-и-а! И-и-а! “
Най-добре е да се пишат очерци, като се държи сметка основно за свободното излагане на материала. И по тази причина таман тук е подходящо да се кажат още няколко думи за магаренцата. Тези търпеливи служащи - преносвачи на всевъзможни товари - в България са може би не по-малко, в сравнение с товарните коли - камионите. Това събитие, макар размаха на строителството, придава на страната един външно лъжовен, малко традиционен образ.
Цялата страна е в избухлив разгар на строителство. Строят фабрики, пътища, язовири, градове, курорти, и то строят солидно, в действителност за епохи.
За строителството ще опиша по-късно, а в този момент да завърша стартирания роман.
Магаренцата са работливи и трогателни. Те усърдно вървят по пътищата в профил, мигат с дългите си детски ресници и замислено клепат с прашните си уши. Из Стара планина срещахме върволици магарета, натоварени с дърва. Те вървяха напълно сами, като се подчиняваха на най-предното магаре, не спираха без потребност и даже не се опитваха да си пощипнат трева. Те бяха „ на работа “ и се отнасяха към работата си напълно добросъвестно.
В музея в град Пловдив се съхранява по този начин нареченото „ Златно богатство от Панагюрище “ - осемнадесет изковани от чисто злато чаши и амфори с барелефи, изобразяващи елински богове и подиуми от „ Илиадата “ на Омир.
Това е тънка златарска работа на незнайни гениални майстори от елинската ера. Съкровището е било открито наскоро, през 1949 година, от тримата братя изкопчии Дейкови, когато копаели глина за тухларницата край Панагюрище. Златното богатство свети в полутъмната зала на музея като малко слънце и хвърля отблясъка си върху всичко в близост. Като го гледах, бях надалеч от мисълта да давам каквито и да било избрания и съпоставения, само че още на следния ден нейде в предпланините на Родопите безоблачен лъч освети скатовете на хребетите, които се губеха в мъгла, и изведнаж цялата отдалеченост изплува и заблестя отдолу под мъглата като струпани един върху различен златни върхове, сходно на съкровището от Пловдивския музей. И изведнаж ми се стори, че това богатство е въплъщение на есенна България.
В България е заровена подземен дългогодишна история. Въпреки покачвания интерес на българите към предишното на тяхната страна без подозрение и до момента в земята лежат от никого още неоткрити отломки от градове, храмове, многочислени останки от в миналото богати и най-различни култури. България е била път на народите, място на продължителни биваци.
Първите дни от престоя ми в България аз взимах мнозина българи за историци или археолози, без значение от това какви бяха те в действителност - писатели или лозари, студенти или агрономи. Те всички знаеха своята история и я разбираха и това свидетелствуваше абсолютно за любовта, която изпитваха към своята страна, към своя народ.
Националното схващане се заражда освен в битката за самостоятелност, само че и от възприятието за същинския живот на своята страна, от възприятието за кръвната връзка с народа през всички столетия на съществуванието му, от познаването и пазенето на своя език, обичай, национално изкуство.
Българите са огромни патриоти. Но те са в същото време и хора, които елементарно усвояват всичко скъпо от културата на другите страни и го използуват за потребностите на своя народ.
Разкопките, стартирани системно след установяването на националната власт в България, са дали към този момент няколко находки от международно значение. В края на войната покрай град Казанлък е била открита тракийска гробница. Фреската в гробницата е от художник, еднакъв по мощ на най-великите майстори от Възраждането.
На фреската е изобразена тънка жена, с прелестно неясно лице. Тя седи в кресло, а до нея, в друго кресло - облегнат обратно, е почернелият мъртвец на мъжа й. Тя държи ръката му и тези две преплетени до лактите ръце вършат потресаващо усещане. Нейната ръка е цялостна с най-нежен живот, през нея прозира леката розовина на кръвта, а неговата ръка е черна като овъглена на клада лозница. В очите на дамата се чете обич и смут. Зад креслата стоят високи и тънки коне с тревожни очи. Конете са изрисувани със сива и зеленикава багра. Тук са били изобразени, както ми обясниха, особена, в този момент към този момент несъществуваща порода „ тракийски коне “. В тази фреска може да се откри началото на няколко течения в живописта (чак до импресионизъм), които са се появили доста епохи по-късно.
Над гробницата е издигнато едно полусферично бетонно здание, с цел да се запазят фреските от разтърсвания и от достъпа на външен въздух. В гробницата има сеизмографи, комплицирани термометри и други уреди, които означават положението на въздуха и температурата. В България историческите и културни монументи се пазят изключително грижливо.
Не считам да разказвам всички исторически забележителности на България - те са изключително доста. Затова ще опиша в резюме единствено за руините на римския град Никополис край Дунав и даже може би не толкоз за самите отломки, що се касае за пазача им.
Развалините могат да бъдат наречени „ Източен Помпей “. Те са доста красиви, тези изсечени от дребнозърнест сивозелен камък колони, фризове, архитрави, конгреси и театри, гъсто обрасли с жълти лишеи. Сега този град е столица на също такива сиви като камъните гущери. В далечината се синее Балканът и вятърът шуми в клоните на самотна дива слива…
Ялта, декември 1959
Из: „ Живописна България “, Константин Паустовски, изд. „ Народна просвета “, София, 1963
Снимка: Константин Георгиевич Паустовский (1892-1968), ru.wikipedia.org
