Актьорът Юри Ангелов: Велко Кънев искаше да умре на сцената
През 1948 година е роден един от най-големите модерни български артисти. За страдание той напусна този свят прекомерно рано и не можа да дочака настоящия 31 юли, с цел да отпразнува своя седемдесети рожден ден. Велко Кънев си отиде в мразовития 11 декември преди седем години. Но той не е пропуснат. Нито от сътрудниците си, нито от публиката. В това ни твърди неговият състудент Юри Ангелов
- Г-н Ангелов, помните ли първата си среща с Велко Кънев?
- Първата ни среща бе, когато ни събра професор Апостол Карамитев, като към този момент признати студенти във ВИТИЗ за първото ни занимание. Велко беше от Елхово, аз от Плевен и двамата бяхме без никакви връзки. Тогава се запознахме.
- Какво беше първото ви усещане?
- Велко беше доста свенлив, аз също, дори повече от него. Ние нямахме самочувствието на сътрудниците си от София. Заради тази обща свенливост много си допаднахме. После станахме доста близки, повече от родственици, а най-после в четвърти курс даже живяхме в една стая, легло до легло в студентските общежития.
- Прояви ли той по време на следването големия си гений?
- Това стана във втори курс. Тогава Апостол Карамитев го предизвести пред всички. Каза: „ Това, което си научил в читалището в Елхово, би трябвало да го забравиш. Ти си податлив да играеш доста трагично, това го носиш в себе си, само че в случай че продължаваш със самодейността, мога да те скъсам”. Велко доста се уплаши, само че в действителност и всички ние се разтреперихме. В последна сметка Карамитев съумя да извади дълбокия драматизъм на Велко, тъй като той не е единствено комедиен артист.
Апостол Карамитев, обичаният преподавател на Велко Кънев и Юри Ангелов
- Били ли сте на една сцена?
- В фрагментите през студентските години бяхме все дружно, тъй като сме доста противоположни и разнообразни. Третият, който се прикрепяше към нас, беше Филип Трифонов. Той също беше доста непосредствен с Велко. Спомням си в един фрагмент бяхме тримата. Филип беше основният, ние му помагахме. Пръв се разсмях аз. Карамитев беше доста ядосан, в случай че някой прекъсне действието. После прихна Велко и най-после и основното настоящо лице Филип. Но той съумя да го обърне на рев, което направи още по- забавна ролята му.
В последния ден на следването Карамитев идва и споделя на класа: Всички отивате в провинцията. Велко Кънев и Юри Ангелов имат заповед за предопределение в Народния спектакъл, само че аз ги скъсах. Сега може и да ми се разсърдят, само че след това ще ме схванат. Вие, господин Ангелов, сте приели това за положително решение. С Велко заминавате за Сливен.
- На него не му ли беше погрешно, че не е останал в София?
- Никога сме говорили на тази тематика. Той не им е казвал нищо. Не знам какво е мислил. Може и да е съжалявал, това е човешко, обикновено...
- Какво се случи в Сливен?
- Дадоха ни квартири в еднакъв блок, на края на града, под планината. Аз бях основната причина да се ожени. От София знаех неговите секрети, той моите. Посъветвах го да избра приятелката си и съученичка от Елхово Дора. Той се дърпаше, беше песимистичен към брака. Аз се постанових и сватбата се случи. Той обаче нямаше сако и аз му дадох моето от абитуриентския си костюм. Ожени се с него.
- Как се върнахте в София?
- Докато бяхме в Сливен Карамитев умря. Но той се е безпокоял до последно за нас. Знам, че е споделил в края на живота си: „ Децата останаха в Сливен и аз не мога да им помогна”. Той е мислел за нас, а не за своите наследник и щерка. Така ми споделиха. Гледаха в едно зрелище в Ямбол и ме взеха в Народния, а Велко го поканиха в Сатирата. Той в Сливен играеше доста повече от мен, централни функции. Беше великолепен в „ „ Марандолина “ и като Сганарел в „ Дон Жуан “ Същата роля игра и в Народния. На погребението му Стефан Данаилов, които в спектакъла беше Дон Жуан, сподели, че Велко е най-великият Сганарел в историята на театъра.
- Защо Велко не съумя в Сатиричния спектакъл.
- Не, че не съумя, той имаше две три функции, които изигра почтено.
Покойният, огромен артист Николай Николаев, разказваше, че когато са готвили в Народния Радичковата пиеса „ Опит за хвърчене “,се е разболял Рачко Ябанджиев. Тогава споделили на режисьора Младен Киселов: „ Има едно момче в Сатиричния, нищо не прави, вземи го за дубльор”. Още на втората подготовка обаче Велко посочил на какво е кадърен и напряко е шашнал с гения си звездите на трупата...
Съгласен съм с Николай. От там потегли Велко нагоре. В „ Хамлет “ игра чичото на Стефан Данаилов, който изпълняваше основната роля на датския принц. И там бе толкоз добър, че най-после вместо Хамлет излезе чичото на Хамлет. Изключително трагична роля. Той беше на върха.
- Момчето от Елхово, прекомерно рано стана „ Народен артист”. Възгордя ли се?
- Ни минимум. Той имаше земно възприятие за комизъм и това Апостол Карамитев най- доста ценеше в него. Аз и Филип бяхме гражданчета и той като Григор Вачков, носеше мирис на прясно изоран чернозем.
- От него ли разбрахте, че е болен от рак?
- Да. Той беше доста невъзмутим. Ние имахме образеца на Апостол Карамитев. Знаехме, че е болен година преди да почине. Попитах го и той ми отвърна: „ Да, Юрка, имам рак”. Велко също по този начин почтено си носеше кръста. Никога не се оплакваше. Аз му свалях сакото в гримьорната след моноспектакъла „ Даскал “. Все едно беше залято с кофа вода. Толкова мокро. Казвах му: „ Велко, би трябвало да спреш бе, братко, това е нечовешко”: А той отвръщаше: „ Стига бе, мълчи, мълчи”. Велко просто искаше да почине на сцената.
- Последната ви среща?
- Аз до последно бях с него. Когато към този момент беше доста тежко болен, не ходех, с цел да не го безпокоя. Той беше от тези блестящи артисти, международни величия, които избират да умрат на сцената, пред алтернативата да живеят без нея.
- Забравен ли е Велко Кънев седем години откакто напусна този свят?
- В никакъв случай. Аз имам и различен мотив всеки ден да си припомням за него. Вече четиринадесет години доста сполучливо с Асен Блатечки и Мария Сапунджиева играем пиесата „ Омайна нощ “ един от първите му режисьорски опити. Публиката доста ни харесва, радва ни се. Всяко зрелище е като премиера. Блатечки споделя, че това ще го играем, до момента в който сме живи. Работата беше доста забавна. Като доста близки с Велко постоянно имахме спорове.
- Сигурно сте си подхвърляли реплики и от рода: „ Ти ли ще ме учиш”.
- Репетициите вървяха тежко. За да напише музиката, бе поканен Стефан Диомов. Той пристигна от Бургас. Вдъхновихме се преди подготовката, с по две уискита. Диомов написа страхотна музика. На другия ден Велко похвали всички, а на мен доста ми се кара: „ Ти какво играеш бе”, - крещеше- „ Ти играеш елементарен сервитьор, а се държиш като Спартак”....
Омайна нощ “е продукция на Народния и Бургаския спектакъл. Тогавашният шеф Васил Стефанов я спря при цялостен салон. Ако сегашният началник Мариус Донки, който също беше доста непосредствен с Велко, се съгласи да одобри още веднъж спектакъла, това ще бъде респект пред гения и паметта на индивида, който сътвори спектакъла- режисьорът Велко Кънев.
Исак ГОЗЕС
- Г-н Ангелов, помните ли първата си среща с Велко Кънев?
- Първата ни среща бе, когато ни събра професор Апостол Карамитев, като към този момент признати студенти във ВИТИЗ за първото ни занимание. Велко беше от Елхово, аз от Плевен и двамата бяхме без никакви връзки. Тогава се запознахме.
- Какво беше първото ви усещане?
- Велко беше доста свенлив, аз също, дори повече от него. Ние нямахме самочувствието на сътрудниците си от София. Заради тази обща свенливост много си допаднахме. После станахме доста близки, повече от родственици, а най-после в четвърти курс даже живяхме в една стая, легло до легло в студентските общежития.
- Прояви ли той по време на следването големия си гений?
- Това стана във втори курс. Тогава Апостол Карамитев го предизвести пред всички. Каза: „ Това, което си научил в читалището в Елхово, би трябвало да го забравиш. Ти си податлив да играеш доста трагично, това го носиш в себе си, само че в случай че продължаваш със самодейността, мога да те скъсам”. Велко доста се уплаши, само че в действителност и всички ние се разтреперихме. В последна сметка Карамитев съумя да извади дълбокия драматизъм на Велко, тъй като той не е единствено комедиен артист.
Апостол Карамитев, обичаният преподавател на Велко Кънев и Юри Ангелов
- Били ли сте на една сцена?
- В фрагментите през студентските години бяхме все дружно, тъй като сме доста противоположни и разнообразни. Третият, който се прикрепяше към нас, беше Филип Трифонов. Той също беше доста непосредствен с Велко. Спомням си в един фрагмент бяхме тримата. Филип беше основният, ние му помагахме. Пръв се разсмях аз. Карамитев беше доста ядосан, в случай че някой прекъсне действието. После прихна Велко и най-после и основното настоящо лице Филип. Но той съумя да го обърне на рев, което направи още по- забавна ролята му.
В последния ден на следването Карамитев идва и споделя на класа: Всички отивате в провинцията. Велко Кънев и Юри Ангелов имат заповед за предопределение в Народния спектакъл, само че аз ги скъсах. Сега може и да ми се разсърдят, само че след това ще ме схванат. Вие, господин Ангелов, сте приели това за положително решение. С Велко заминавате за Сливен.
- На него не му ли беше погрешно, че не е останал в София?
- Никога сме говорили на тази тематика. Той не им е казвал нищо. Не знам какво е мислил. Може и да е съжалявал, това е човешко, обикновено...
- Какво се случи в Сливен?
- Дадоха ни квартири в еднакъв блок, на края на града, под планината. Аз бях основната причина да се ожени. От София знаех неговите секрети, той моите. Посъветвах го да избра приятелката си и съученичка от Елхово Дора. Той се дърпаше, беше песимистичен към брака. Аз се постанових и сватбата се случи. Той обаче нямаше сако и аз му дадох моето от абитуриентския си костюм. Ожени се с него.
- Как се върнахте в София?
- Докато бяхме в Сливен Карамитев умря. Но той се е безпокоял до последно за нас. Знам, че е споделил в края на живота си: „ Децата останаха в Сливен и аз не мога да им помогна”. Той е мислел за нас, а не за своите наследник и щерка. Така ми споделиха. Гледаха в едно зрелище в Ямбол и ме взеха в Народния, а Велко го поканиха в Сатирата. Той в Сливен играеше доста повече от мен, централни функции. Беше великолепен в „ „ Марандолина “ и като Сганарел в „ Дон Жуан “ Същата роля игра и в Народния. На погребението му Стефан Данаилов, които в спектакъла беше Дон Жуан, сподели, че Велко е най-великият Сганарел в историята на театъра.
- Защо Велко не съумя в Сатиричния спектакъл.
- Не, че не съумя, той имаше две три функции, които изигра почтено.
Покойният, огромен артист Николай Николаев, разказваше, че когато са готвили в Народния Радичковата пиеса „ Опит за хвърчене “,се е разболял Рачко Ябанджиев. Тогава споделили на режисьора Младен Киселов: „ Има едно момче в Сатиричния, нищо не прави, вземи го за дубльор”. Още на втората подготовка обаче Велко посочил на какво е кадърен и напряко е шашнал с гения си звездите на трупата...
Съгласен съм с Николай. От там потегли Велко нагоре. В „ Хамлет “ игра чичото на Стефан Данаилов, който изпълняваше основната роля на датския принц. И там бе толкоз добър, че най-после вместо Хамлет излезе чичото на Хамлет. Изключително трагична роля. Той беше на върха.
- Момчето от Елхово, прекомерно рано стана „ Народен артист”. Възгордя ли се?
- Ни минимум. Той имаше земно възприятие за комизъм и това Апостол Карамитев най- доста ценеше в него. Аз и Филип бяхме гражданчета и той като Григор Вачков, носеше мирис на прясно изоран чернозем.
- От него ли разбрахте, че е болен от рак?
- Да. Той беше доста невъзмутим. Ние имахме образеца на Апостол Карамитев. Знаехме, че е болен година преди да почине. Попитах го и той ми отвърна: „ Да, Юрка, имам рак”. Велко също по този начин почтено си носеше кръста. Никога не се оплакваше. Аз му свалях сакото в гримьорната след моноспектакъла „ Даскал “. Все едно беше залято с кофа вода. Толкова мокро. Казвах му: „ Велко, би трябвало да спреш бе, братко, това е нечовешко”: А той отвръщаше: „ Стига бе, мълчи, мълчи”. Велко просто искаше да почине на сцената.
- Последната ви среща?
- Аз до последно бях с него. Когато към този момент беше доста тежко болен, не ходех, с цел да не го безпокоя. Той беше от тези блестящи артисти, международни величия, които избират да умрат на сцената, пред алтернативата да живеят без нея.
- Забравен ли е Велко Кънев седем години откакто напусна този свят?
- В никакъв случай. Аз имам и различен мотив всеки ден да си припомням за него. Вече четиринадесет години доста сполучливо с Асен Блатечки и Мария Сапунджиева играем пиесата „ Омайна нощ “ един от първите му режисьорски опити. Публиката доста ни харесва, радва ни се. Всяко зрелище е като премиера. Блатечки споделя, че това ще го играем, до момента в който сме живи. Работата беше доста забавна. Като доста близки с Велко постоянно имахме спорове.
- Сигурно сте си подхвърляли реплики и от рода: „ Ти ли ще ме учиш”.
- Репетициите вървяха тежко. За да напише музиката, бе поканен Стефан Диомов. Той пристигна от Бургас. Вдъхновихме се преди подготовката, с по две уискита. Диомов написа страхотна музика. На другия ден Велко похвали всички, а на мен доста ми се кара: „ Ти какво играеш бе”, - крещеше- „ Ти играеш елементарен сервитьор, а се държиш като Спартак”....
Омайна нощ “е продукция на Народния и Бургаския спектакъл. Тогавашният шеф Васил Стефанов я спря при цялостен салон. Ако сегашният началник Мариус Донки, който също беше доста непосредствен с Велко, се съгласи да одобри още веднъж спектакъла, това ще бъде респект пред гения и паметта на индивида, който сътвори спектакъла- режисьорът Велко Кънев.
Исак ГОЗЕС
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ