Защо война? ~ Зигмунд ФРОЙД
През 1931г. Институтът за интелектуално съдействие кани Алберт Айнщайн на мултидисциплинарен продан на хрумвания по отношение на политиката и мира, с академик по негов избор. Той избира Зигмунд Фройд, макар скептицизма си към психоанализата. Следват серия от писма, които двамата си разменят, в които дискутират човешката природа и вероятните стъпки за попречване на международното принуждение. По подигравка на ориста, кореспонденцията им, озаглавена „ Защо война? “ бива оповестена единствено един път – през 1933 година, когато Хитлер (който след това прогонва и двамата в изгнание) се издига на власт. Отпечатани са единствено 2000 копия на британски език, множеството от които изгубени по време на Втората международна война. Представяме ви определени елементи от писмата на Фройд до гениалния физик:
Теоретично, споровете на ползи сред хората се вземат решение посредством прибягване до принуждение. Същото важи и за животинския свят, от който индивидът не може да претендира да бъде изключен.
С появяването на оръжията, по-развитият разсъдък стартира да измества грубата мощ, само че обектът на спора си остана същият: едната страна би трябвало да бъде лимитирана посредством нанасяне на вреда или посредством понижаване на нейната мощ за отдръпване на претенцията или отвод от нея. Постигнатият резултат е най-ефективен, когато съперникът дефинитивно е изваден от играта - с други думи, падне погубен. Тази процедура има две преимущества: първо, врагът не може да възобнови военните дейности, и второ, неговата орис възпира останалите да последват образеца му.
Превъзходството на мощния мъж може да се надмогне от обединяването на доста слаби хора. По този метод ние можем да определим „ справедливостта ” като силата на една общественост. И въпреки всичко, тя също не е по-различна от насилието и може да се употребява против всеки субект, изпречил се на пътя й.
Но с цел да се извърши преходът от жестоко принуждение към възцаряване на закона, би трябвало първо да се извърши несъмнено психическо изискване. Съюзът на болшинството би трябвало да бъде дълготраен и постоянен. Ако единственото му съображение е разгромяването на някой нахален субект, то след неговото проваляне този съюз би се разпаднал, а това не би довело до нищо. Ще се появи някой различен, убеден в своята превъзхождаща мощ, който ще се стреми да възвърне властта си над насилието. И този цикъл непрекъснато ще се повтаря.
Човечеството вместо пред честите, да не кажа непрестанни дребни войни, ще се изправи пред огромни войни, които, колкото по-рядко избухват, толкоз са по-разрушителни.
Има два фактора за единодушие в една общественост: насилствената насила и прочувствените връзки сред членовете на групата. Ако един от тези фактори престане да работи, вторият въпреки всичко може да успее да задържи групата дружно.
В наши дни ние на вятъра търсим някаква сплотяваща концепция, чийто престиж да бъде неоспорим.
Човешките инстинкти биват два типа: тези, които резервират и сплотяват и тези, които унищожават и убиват, които ние дефинираме като нападателни или деструктивни. Това са добре познатите противоположности - обич и ненавист, трансформирани в теоретични единици. Всеки един от тези два инстинкта е тъкмо толкоз нужен, колкото и неговата противоположност; и всички феномени в живота произлизат от активността на двата инстинкта, без значение дали работят в благозвучие или в прорез един с различен. Точно както любовният инстинкт, откакто е бил ориентиран към даден обект, постанова разбъркване с инстинкта на алчността, с цел да може да се снабди с този обект.
Като се замислим върху зверствата, записани в историята, оставаме с усещането, че идеалистичният претекст постоянно служи за камуфлаж, зад който скриваме разрухата.
Казват, че в някои блажени краища на света, където природата дава в обилие всичко това, което индивидът възжелава, виреят раси, чиито живот минава спокойно, без експанзия или насила. Това не мога да го потвърдя; бих желал да науча повече за тези щастливи нации. И болшевиките се стремят да изкоренят човешката експанзия, като обезпечат облекчаване на материалните потребности и основат тъждество сред хората. За мен тази вяра наподобява безрезултатна. Междувременно трескаво си усъвършенстват оръжията, а ненавистта им към външни лица не е нищожен фактор за сплотеността посред им.
Онова, което основава прочувствени връзки сред хората, би трябвало да послужи като противоотрова против войната. Тези връзки биват два типа. Първо, връзки като тези, които изпитваме към обичан обект, въпреки и да са лишени от полови планове. Обичай съседа си по този начин, както обичаш себе си. Богоугодна заръка, която е лесна да се изрече, но мъчна за осъществяване! Другата прочувствена връзка е посредством идентифициране. Всичко това, което акцентира значителните прилики сред хората, провокира чувство за общественост, идентифициране, върху което значително почива цялото здание на човешкото общество.
Фактът, че хората се разделят на водачи и водени е още едно проявяване на тяхното изначално и непоправимо неравноправие. Втората група се съставлява от необятното болшинство. Те имат потребност от висшо управление, което да взима решенията вместо тях - решения, пред които те покорно скланят глава.
Всеки човек има право на собствен живот, а войната унищожава животи; тя принудително вкарва индивида в обстановки, които погазват човешкото му достолепие, като го задължава да убива събратята си индивиди срещу неговата воля; тя опустошава материалните богатства, плодовете на човешкия труд, а и освен. Нещо повече, войните - по този начин, както се водят през днешния ден, не дават опция за героични действия според старите идеали поради съвършенството на актуалните оръжия. Те се свеждат до това просто да заличиш единия от сражаващите се, в случай че не и двамата. Това е толкоз явно, че единствено можем да се чудим за какво воюването не се забрани по всеобщо единодушие.
Културното развиване на човечеството (някои, доколкото знам, избират да го назовават цивилизация) не е спирало от памтивека. На тези процеси изискуем всичко най-хубаво в нашата същина, само че и доста от това, което носи страдалчество на индивида.
От психична позиция две от най-важните феномени в културата са, първо, усилване на интелекта, който нормално укротява инстинктивния ни живот, и, второ, ориентиране във вътрешността на нападателния подтик с всичките произлизащи от това изгоди и опасности.
Сега войната най-категорично опонира на психическата същина, наложена ни от растежа на културата; ето за какво е неизбежно да ненавиждаме войната, да я считаме за извънредно непоносима. При пацифистите като нас тя не е просто интелектуално и прочувствено омерзение, само че органическа нетърпимост, чудноватост в най-крайна форма. И наподобява, че естетическите безобразия на войната играят тъкмо толкоз основна роля за тази злост, колкото и зверствата й.
Колко още би трябвало да чакаме, до момента в който и другите хора станат пацифисти? Не може да се каже. И въпреки всичко, евентуално нашата вяра, че тези два фактора – културната същина на индивида и основателният смут от формата, под която ще се водят войните на следващия ден – ще допринесат за изкореняването на войната в близко бъдеще, може и да не е на вятъра въжделение. Но по какви директни или непреки пътища ще се случи това, можем единствено да допускаме. Междувременно можем да сме спокойни, че това, което тласка културното развиване, работи против войната.
Снимки ~ en.wikipedia.org
