Стъпки по улица ``Хан Аспарух`` - Нашите автори
През 1928 година баба ми е била на 10 години, само че е запомнила убийствено студената зима. Следвали са и други извънредно мразовити и люти зими, само че тази от 28-ма не е могла да не помни. Много водопроводни тръби и кранове се пръснали. Това основало доста грижи на общината, само че родило и доста платени часове работа за няколкото наети допълнително водопроводчици македонци, живеещи на улица „ Хан Аспарух “. Краят на приказката със спуканите тръби и лютата зима бил, че всичките майстори съумели да създадат своето персонално положение.
Така на мястото на схлупените им едностайни къщички на улица „ Хан Аспарух ", с тоалетни на двора, се появили първите няколко актуализирани двуетажни постройки. В дворовете гъсто засадили чемшири, а за разкош изградили чешми с посребрени чучури. Огромни орехи разпервали клоните си, пазейки сянка и студенина на новобогаташите. Едно от тези дървета към момента е там и безмълвно следи новите ни времена, спомняйки си тези безметежни години.
Появили се и резбовани чардаци – водопроводчиците още повече се замогнали и докарали тревненски майстори да им украсят къщите. Старинната българска резбована екзотика се появила и по таваните.
С годините градът ни скоростно се разраствал, а плануваните чертежи нямало по какъв начин да се подминат и тези къщи, когато им пристигнал редът, били бутнати, а на тяхно място се издигнали нови градежи – постоянни кооперации, известни ни и до през днешния ден. Повечето са издигнати от българо-германски строителни сдружения.
При водопроводчиците, които останали да живеят на същата остаряла улица, само че в новите си обширни жилища, топлата вода се загрявала от приспособени варели с вода, които сръчните майстори свързвали към печка или стенна камина. Както се споделя – самоука, само че доста развита и експериментираща техническа нация.
Тъкмо от това потегли цялата история по-надолу. Тя стартира с въпроса ми що за причудлива апаратура е инсталирана в тъмния ъгъл на хола, откакто забелязах един подобен варел, оцветен с бяла блажна багра, с цел да е в звук с белите стени с латекс. Попитах притежателя, а той безмълвно извади една бутилка вино, отвори я, наля в чашите и стартира описа си.
Така от историята на един елементарен варел се озовахме доста обратно в годините. Нищо че сме отдалечени съвсем цялостен век от тази ера и към този момент няма кой да си спомня за тогавашните събития. Нека ви опиша историята на първия воин от улица „ Хан Аспарух “.
Това е Иван Донсуза, живял в жилището с към момента непокътнатия остарял варел с вода за отопление.
Как и за какво този човек се е озовал в България преди Руско-турската война от 1876-1878 и за какво са му викали Донсуза, а не Василиев, както е бащината му фамилия?
През януари 1874 година, съветският цар модернизатор и избавител на крепостните селяни Александър II, издал „ Манифест за въвеждане на всеобща войнска тегоба “. Преди този манифест е можело да се трансферират военните задължения на различен човек, който ще отбива твоята дълга военна работа - неуместните за днешното време 15 до 20 години.
Бащата на нашия воин Иван Василиев към този момент бил изпратил двама от синовете си в армията, а други трима погребал през Кримската война.
Точно тогава младежът замислил бягство в чужбина. Потеглил към Османската империя, където мъчно щели да го открият, тъй като е вражеска територия. Скоро се озовал в малко българско селце покрай Никопол. Оженил се за българка, родили му се деца. Високият синеок и широкоплещест пришелец се занимавал със земеделие, пробвал пчеларство и лозарство, носел със себе си, както се споделя, своя „ ноу хау “. Местният паша знаел всичко за Иван. Дори локалните турци му лепнали за име " Айван Донсуза " - т.е., „ Иван без Дон “ (има се поради без реката Дон).
Започнала Руско-турската война. Императорската съветска армия минала Дунава. По това време Донсуза още изчаквал подобаващия миг да направи връзка със сънародниците си, с цел да се включи в някой отряд, въпреки да предполагал, че най-вероятно ще го окошарят за дезертиране.
В средата на месец юли 1877 година, Западният отряд под командването на ген. лейтенант Николай Криденер завладял Никопол и отбил армията на Осман Паша. Съвсем скоро в Никопол дошъл и съветският княз Николай Николаевич, главнокомандващ Дунавската войска и издал заповед за основаването на българско опълчение. Това е моментът, в който Донсуза решил да се покаже пред своите. Той обаче не знаел, че един от по-големите му братя служи като кавалер-гард в защитата на княза. След като стигнал до Никопол, разпитал къде може да се запише като доброволец, сетне отишъл и паднал на колене пред защитата на никополската къща, краткотраен щаб на офицерите, както и на самия съветски княз Н. Николаевич. Първоначално, разкаялият се бил окован във вериги, но след няколко часа го опростили и освободили поради заслугите на брат му (братът е измъквал от няколко рискови обстановки хора от императорското семейство).
Така Иван Донсуза незабавно бил вписан в една от българските дружини, където имало към 50 българи, поданици на града и околните до Никопол села. Донсуза се сражавал до края на войната, бил се при Плевенската епопея, раняван е бил три пъти. Преживял началото на ХХ век без никаква концепция за прошение на поборническа пенсия. (Иван Донсузов не е единственият с тази фамилия в България, само че тук имам предвид единствено софийската рода.)
Брат му Кирил, който е бил защита на княза, след войната пазел и Александър II. Последните фамилни данни сочат, че е бил един от тези казаци, които посекли атентаторите на императора по време на последното нападение в Санкт Петербург. В последна сметка, ориста му решила друго – Кирил умрял някъде по време на Добруджанската интервенция (1916-1917), когато българският ген. Колев разрушил противниковите съветски позиции. Какво е правил там братът на Донсуза – никой не знае.
Години по-късно, към този момент доста възрастен, Донсуза се разхождал постепенно по улиците към жилището си на ул. „ Хан Аспарух “, подпирайки се на бастунчето си. Всеки ден минавал по еднакъв маршрут - от входа на кооперацията поемал към бул. „ Христо Ботев “, след това до 5-те кьошета, сетне завивал по бул. Патриарх Евтимий “ и стигал до градинката към черквата „ Св. Георги “. Вътре палел свещица и до момента в който тя се стопявала стоял насълзен до олтара. После постепенно поемал към дома си. Така до момента, в който спрял да излиза и поел към пътешествието във вечността.
Тази история някак не искаше да свърши дотук. В празното от мебели, само че не и от мемоари Донсузово жилище, се срещнах с артиста Боян Иванов. Наследниците от третото потомство на остарелия поборник отдаваха пространството чартърен. Известният артист живееше наоколо и се интересуваше от жилището за допустимо най-продължителния период, за който може да се наеме. Сделката стана и след това дълги години сладкодумният Боян Иванов излъчваше оттова кулинарното си предаване. Страхотен вълшебник в кухнята, гледал го съм доста пъти напълно от близко, зад камерата.
Боян Иванов
Един ден се заприказвахме на тази тематика. Много малко хора знаят, че в края на гимназиалното си обучение съм приключил наложителна учебна стратегия през 80-те, професионално образование и процедура в определената специалност наричано УПК с избор „ Кулинария “, след това дори работех в заведения за хранене, само че това е нищо спрямо това по какъв начин дълги години не преустановявам да сготвям у дома. Както и да е, заговорихме се с Боян за фамилията ми, оказа се, че и той е роден в София и е с разлика от 2-3 години с родителите ми. Някои от рецептите, които му споделих, бяха упоменати в предаванията с името ми. След записите всичко трябваше да се изяде или раздаде, та хапвахме обилно от вкусотиите. Той беше цар на сосовете – нещо, което на мен не ми се отдава. Говорили сме часове по тая тематика, той беше практикът със сосовете, а аз незнайкото.
Един ден обаче Боян беше доста тъмен и не му спореше. Каза, че тъгувал по дядо си, при който дълги години живеел на тази улица. Сетих се за Донсуза, водопроводчиците и другите остарели облици от това време. Дядото на Боян бил безспорен нюанс: до дълбока напреднала възраст спял с мрежичка на главата, с цел да не скапе прическата си, мустакът бил вързан с конец, с цел да седи изправен откакто го отвърже. Всяка заран пиел кафе, бръснел се, плескал бузите си с одеколон, слагал чиста риза с вратовръзка, намятал сакото и бил подготвен за къса експедиция по улиците на града. Разбира се, краката му били обути с лъснати до искра чепици. Минавал по същия маршрут като остарелия Донсуз.
Боян бе много смутен през този ден, по този начин съм го запомнил. И май беше последният път, когато го видях въобще. Беше застанал до прозореца към вътрешния двор, скръстил ръце и гледаше тъмно остарелия орех с натежалите клони. Орехът помнеше доста истории, евентуално помнеше и Донсуза, облечен със сакото с медалите си; дядото на Боян с огромните мустаци и лъснатите обувки; както и всички жители на дребните къщички, които са присядали в сянката н дървото и са му разказвали своите тегоби и наслади.
Под същият орех може и да е присядал писателят Ромен Гари, френски легационен секретар в София в най-трудните години на нашата история (1946–1948). Бившият боен водач е обитавал за малко квартира напълно наоколо (на бул. „ Хр. Ботев “). Твърде евентуално е Гари да е бил в двора освен, с цел да събере мислите си и да избистри чутото и видяното от ежедневната дипломатическа поща, ами е седял под ореха и да се покрие най-малко за час от ежедневните си преследвачи от нашата Държавна сигурност.
Книгата му „ Големият гардероб ” е стартирана в София през 1947 година и е приключена в Париж споделя за следвоенна Франция. Въображението му евентуално е било захранвано от началните етапи на социалистическата ни действителност и личностите на София по време на мандата му. Кой знае.
Гари от дълго време си е отпътувал за Франция. Старият орех обаче още е там в двора. Един ден минавах и зърнах клоните му през оградата. Вятърът късаше и отнасяше сухите му листа. Същият този вятър отнесе през 2012-та и Боян, възприятието му за комизъм, само че не и загатна за вкусните му гозби, разказите и часовете с приятното му въодушевление. Минавайки по улица „ Хан Аспарух “ съзнавам, че вървя по неговите стъпки, по тези на дядо му и по следите на Донсуза с бастунчето.
Някой ден, някой ще стъпва и по нашите.
Източници: персонални срещи, мемоари и разкази; алманах „ Ромен Гари и френската дипломатическа поща “, съставител Райна Кирчева, издател Сиела, 2016 г.; „ Големият гардероб ” – създател Ромен Гари, издател Весела Люцканова, 2006г.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Така на мястото на схлупените им едностайни къщички на улица „ Хан Аспарух ", с тоалетни на двора, се появили първите няколко актуализирани двуетажни постройки. В дворовете гъсто засадили чемшири, а за разкош изградили чешми с посребрени чучури. Огромни орехи разпервали клоните си, пазейки сянка и студенина на новобогаташите. Едно от тези дървета към момента е там и безмълвно следи новите ни времена, спомняйки си тези безметежни години.
Появили се и резбовани чардаци – водопроводчиците още повече се замогнали и докарали тревненски майстори да им украсят къщите. Старинната българска резбована екзотика се появила и по таваните.
С годините градът ни скоростно се разраствал, а плануваните чертежи нямало по какъв начин да се подминат и тези къщи, когато им пристигнал редът, били бутнати, а на тяхно място се издигнали нови градежи – постоянни кооперации, известни ни и до през днешния ден. Повечето са издигнати от българо-германски строителни сдружения.
При водопроводчиците, които останали да живеят на същата остаряла улица, само че в новите си обширни жилища, топлата вода се загрявала от приспособени варели с вода, които сръчните майстори свързвали към печка или стенна камина. Както се споделя – самоука, само че доста развита и експериментираща техническа нация.
Тъкмо от това потегли цялата история по-надолу. Тя стартира с въпроса ми що за причудлива апаратура е инсталирана в тъмния ъгъл на хола, откакто забелязах един подобен варел, оцветен с бяла блажна багра, с цел да е в звук с белите стени с латекс. Попитах притежателя, а той безмълвно извади една бутилка вино, отвори я, наля в чашите и стартира описа си.
Така от историята на един елементарен варел се озовахме доста обратно в годините. Нищо че сме отдалечени съвсем цялостен век от тази ера и към този момент няма кой да си спомня за тогавашните събития. Нека ви опиша историята на първия воин от улица „ Хан Аспарух “.
Това е Иван Донсуза, живял в жилището с към момента непокътнатия остарял варел с вода за отопление.
Как и за какво този човек се е озовал в България преди Руско-турската война от 1876-1878 и за какво са му викали Донсуза, а не Василиев, както е бащината му фамилия?
През януари 1874 година, съветският цар модернизатор и избавител на крепостните селяни Александър II, издал „ Манифест за въвеждане на всеобща войнска тегоба “. Преди този манифест е можело да се трансферират военните задължения на различен човек, който ще отбива твоята дълга военна работа - неуместните за днешното време 15 до 20 години.
Бащата на нашия воин Иван Василиев към този момент бил изпратил двама от синовете си в армията, а други трима погребал през Кримската война.
Точно тогава младежът замислил бягство в чужбина. Потеглил към Османската империя, където мъчно щели да го открият, тъй като е вражеска територия. Скоро се озовал в малко българско селце покрай Никопол. Оженил се за българка, родили му се деца. Високият синеок и широкоплещест пришелец се занимавал със земеделие, пробвал пчеларство и лозарство, носел със себе си, както се споделя, своя „ ноу хау “. Местният паша знаел всичко за Иван. Дори локалните турци му лепнали за име " Айван Донсуза " - т.е., „ Иван без Дон “ (има се поради без реката Дон).
Започнала Руско-турската война. Императорската съветска армия минала Дунава. По това време Донсуза още изчаквал подобаващия миг да направи връзка със сънародниците си, с цел да се включи в някой отряд, въпреки да предполагал, че най-вероятно ще го окошарят за дезертиране.
В средата на месец юли 1877 година, Западният отряд под командването на ген. лейтенант Николай Криденер завладял Никопол и отбил армията на Осман Паша. Съвсем скоро в Никопол дошъл и съветският княз Николай Николаевич, главнокомандващ Дунавската войска и издал заповед за основаването на българско опълчение. Това е моментът, в който Донсуза решил да се покаже пред своите. Той обаче не знаел, че един от по-големите му братя служи като кавалер-гард в защитата на княза. След като стигнал до Никопол, разпитал къде може да се запише като доброволец, сетне отишъл и паднал на колене пред защитата на никополската къща, краткотраен щаб на офицерите, както и на самия съветски княз Н. Николаевич. Първоначално, разкаялият се бил окован във вериги, но след няколко часа го опростили и освободили поради заслугите на брат му (братът е измъквал от няколко рискови обстановки хора от императорското семейство).
Така Иван Донсуза незабавно бил вписан в една от българските дружини, където имало към 50 българи, поданици на града и околните до Никопол села. Донсуза се сражавал до края на войната, бил се при Плевенската епопея, раняван е бил три пъти. Преживял началото на ХХ век без никаква концепция за прошение на поборническа пенсия. (Иван Донсузов не е единственият с тази фамилия в България, само че тук имам предвид единствено софийската рода.)
Брат му Кирил, който е бил защита на княза, след войната пазел и Александър II. Последните фамилни данни сочат, че е бил един от тези казаци, които посекли атентаторите на императора по време на последното нападение в Санкт Петербург. В последна сметка, ориста му решила друго – Кирил умрял някъде по време на Добруджанската интервенция (1916-1917), когато българският ген. Колев разрушил противниковите съветски позиции. Какво е правил там братът на Донсуза – никой не знае.
Години по-късно, към този момент доста възрастен, Донсуза се разхождал постепенно по улиците към жилището си на ул. „ Хан Аспарух “, подпирайки се на бастунчето си. Всеки ден минавал по еднакъв маршрут - от входа на кооперацията поемал към бул. „ Христо Ботев “, след това до 5-те кьошета, сетне завивал по бул. Патриарх Евтимий “ и стигал до градинката към черквата „ Св. Георги “. Вътре палел свещица и до момента в който тя се стопявала стоял насълзен до олтара. После постепенно поемал към дома си. Така до момента, в който спрял да излиза и поел към пътешествието във вечността.
Тази история някак не искаше да свърши дотук. В празното от мебели, само че не и от мемоари Донсузово жилище, се срещнах с артиста Боян Иванов. Наследниците от третото потомство на остарелия поборник отдаваха пространството чартърен. Известният артист живееше наоколо и се интересуваше от жилището за допустимо най-продължителния период, за който може да се наеме. Сделката стана и след това дълги години сладкодумният Боян Иванов излъчваше оттова кулинарното си предаване. Страхотен вълшебник в кухнята, гледал го съм доста пъти напълно от близко, зад камерата.
Боян Иванов
Един ден се заприказвахме на тази тематика. Много малко хора знаят, че в края на гимназиалното си обучение съм приключил наложителна учебна стратегия през 80-те, професионално образование и процедура в определената специалност наричано УПК с избор „ Кулинария “, след това дори работех в заведения за хранене, само че това е нищо спрямо това по какъв начин дълги години не преустановявам да сготвям у дома. Както и да е, заговорихме се с Боян за фамилията ми, оказа се, че и той е роден в София и е с разлика от 2-3 години с родителите ми. Някои от рецептите, които му споделих, бяха упоменати в предаванията с името ми. След записите всичко трябваше да се изяде или раздаде, та хапвахме обилно от вкусотиите. Той беше цар на сосовете – нещо, което на мен не ми се отдава. Говорили сме часове по тая тематика, той беше практикът със сосовете, а аз незнайкото.
Един ден обаче Боян беше доста тъмен и не му спореше. Каза, че тъгувал по дядо си, при който дълги години живеел на тази улица. Сетих се за Донсуза, водопроводчиците и другите остарели облици от това време. Дядото на Боян бил безспорен нюанс: до дълбока напреднала възраст спял с мрежичка на главата, с цел да не скапе прическата си, мустакът бил вързан с конец, с цел да седи изправен откакто го отвърже. Всяка заран пиел кафе, бръснел се, плескал бузите си с одеколон, слагал чиста риза с вратовръзка, намятал сакото и бил подготвен за къса експедиция по улиците на града. Разбира се, краката му били обути с лъснати до искра чепици. Минавал по същия маршрут като остарелия Донсуз.
Боян бе много смутен през този ден, по този начин съм го запомнил. И май беше последният път, когато го видях въобще. Беше застанал до прозореца към вътрешния двор, скръстил ръце и гледаше тъмно остарелия орех с натежалите клони. Орехът помнеше доста истории, евентуално помнеше и Донсуза, облечен със сакото с медалите си; дядото на Боян с огромните мустаци и лъснатите обувки; както и всички жители на дребните къщички, които са присядали в сянката н дървото и са му разказвали своите тегоби и наслади.
Под същият орех може и да е присядал писателят Ромен Гари, френски легационен секретар в София в най-трудните години на нашата история (1946–1948). Бившият боен водач е обитавал за малко квартира напълно наоколо (на бул. „ Хр. Ботев “). Твърде евентуално е Гари да е бил в двора освен, с цел да събере мислите си и да избистри чутото и видяното от ежедневната дипломатическа поща, ами е седял под ореха и да се покрие най-малко за час от ежедневните си преследвачи от нашата Държавна сигурност.
Книгата му „ Големият гардероб ” е стартирана в София през 1947 година и е приключена в Париж споделя за следвоенна Франция. Въображението му евентуално е било захранвано от началните етапи на социалистическата ни действителност и личностите на София по време на мандата му. Кой знае.
Гари от дълго време си е отпътувал за Франция. Старият орех обаче още е там в двора. Един ден минавах и зърнах клоните му през оградата. Вятърът късаше и отнасяше сухите му листа. Същият този вятър отнесе през 2012-та и Боян, възприятието му за комизъм, само че не и загатна за вкусните му гозби, разказите и часовете с приятното му въодушевление. Минавайки по улица „ Хан Аспарух “ съзнавам, че вървя по неговите стъпки, по тези на дядо му и по следите на Донсуза с бастунчето.
Някой ден, някой ще стъпва и по нашите.
Източници: персонални срещи, мемоари и разкази; алманах „ Ромен Гари и френската дипломатическа поща “, съставител Райна Кирчева, издател Сиела, 2016 г.; „ Големият гардероб ” – създател Ромен Гари, издател Весела Люцканова, 2006г.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици " ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски " 59 или
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ