Замъците на тъгата ~ Николай РЬОРИХ
През 1917 година съветският художник, мистик, мъдрец и идеалист напуща Русия. Живее няколко години в Съединени американски щати, а от 1924 година до 1928 година стартира експедиция в Индия, като обикаля и Сибир, Алтай, Монголия и Тибет. Прави скъпи етнографски изследвания, събира редки ръкописи и фолклорни материали. Занимава го фантазията за съществуването на тайнствената, именита страна Шамбала някъде в Хималаите, извор на знание и мъдрост. Неговите притчи и сказания носят магията на вечността.
(Николай Рьорих. Фотография 1916)
Замъците на тъгата
Обикаляме замъка. Зала с високи тавани. Продълговати отблясъци от прозорците. Тъмни на цвят пейки. Кресла.
Тук са съдили и осъждали.
Още една зала, просторна. Камина с размерите на бик. Резбовани дъбови колони.
Тук са се срещали. Вземали са решения да има съд.
Дълги ходници. Ниски малки врати с железни кръпки. Висок предел.
Тук са довеждали обвинените.
Стаята е с един прозорец. По средата има дирек. На стълба се виждат стоманени халки и неразбираеми знаци.
Тук са измъчвали с огън.
Висока кула. Тесни прозорци. Малка, тясна врата. Сводове.
От тук са следили врага.
Място за стражите. Два остарели топа. Купчина гюлета. Пет алебарди. Обръч на тъпан.
Тук пазачите са домъквали хора, с цел да ги убиват.
Стъпала водят надолу. Колоните са свързани с арки. На пода има стоманени халки.
Тук са държали наказаните.
Подземие. Греда, напречно на свода. Вратичка към езерото. Голям плосък камък.
Последната постелка на обречените.
Зад вратите – двор. Стени от камъни. Калдъръмен път. В средата – дирек с халка.
Халка за врата на презрения.
Молителница. Украсено с резба място за хористите. Покорни зверове на дръжките на креслата.
Тук са се молили преди разпит.
Тясна ниша. Продълговат прозорец към залата на Съвета. Невидимо, скрито ухо.
Тук са научавали какви са враговете им.
Изповедалня. Стени от черен дъб. Червена завеса от тафта със златни шарки. Прозорец към езерото.
Тук са говорели за прегрешението.
Малка стая. Две стъпала, водещи до прозореца. Прозорец към езерото. Тайнствено пътно сандъче. Ковчеже на графиня.
Наоколо не звучат печални слова. Дали в ковчежето не са останали искрици от насладата, дали вътре няма някоя радостна усмивка? Или с него са пренасяли тъга? Всичко, което не е обвързвано с тъгата, сълзите са отнесли от сивия палат.
Обикаляла ли е насладата из замъка? Весело е отеквал ловен рог. Непоклатима е била думата на достойнството. Съществувало е познанието на брака.
Всичко това е отнесено от времето.
Отколе се извисяват по планинските върхове празни, остарели крепости. Времето съхранява техния смисъл. А какво ще остави времето от нашите дни?
Не ни е обещано да вникнем в това. Не можем да го узнаем.
А в случай че го узнаем, несъмнено ще се уплашим.
От: „ Притчи, сказания, стихове ”, изд. Изток-Запад
Снимка: Николай Рьорих. Фотография 1916, bg.wikipedia.org
