Правдата е божествената храна на душата, само тя може да насити човека ♥ ТАГОР
През 1912 година Рабиндранат Тагор (1861~1941) подхваща огромно пътешестване из Америка и Европа, като изнася на доста места беседи върху въпросите за смисъла на живота. Тия беседи след това той събира в книга си „ Садхана или пътят към съвършенството “, издадена и на български език. Това красиво художествено създание с превъзходен, изразителен жанр, разкрива най-съкровените кътчета на човешкия дух.
(1861~1941)
Опознаването на душата
Човек фактически се стреми да удовлетвори и такива потребности, които са за него освен това от храната и облеклото. Той търси себе си. Историята на индивида е история на пътуването му към непознатото, на устрема му да реализира безсмъртното си Аз - своята душа. Като издига и събаря царства й натрупа грамадни благосъстояния, които след това безмилостно разпилява на прах; като основава големи знаци, даващи форма на неговите мечти и копнежи, които след това захвърля, както детето захвърля играчките си; като кове магическите ключове, с които отваря тайните на мирозданието; като изоставя настрани постигнатото от цели генерации и се затваря в работилницата си да се труди над някоя нова форма - с всичко това човек крачи от ера в ера към реализирането на душата си - душата, която е по-велика от благосъстоянията, които натрупа, от делата, които прави, от теориите, които създава; душата, чието извисяване не могат да спрат нито гибелта, нито разтлението.
Грешките и несполуките на индивида несъмнено не са оскъдни и дребни, те са осеяли пътя му със страшни изпитания; страданията му са били безкрайни, както тъгите при раждането на някое едро дете; те са прелюдията на едно реализиране, което има безкрайни хоризонти. Човек е претърпял, претърпява и в този момент най-разнообразни страдания; неговите институти са олтарите, които е издигнал, с цел да прави всекидневните си жертвоприношения, невероятни по тип и големи по количество. Всичко това би било безусловно безсмислено и отвратително, в случай че душата му не изпитваше оная дълбока наслада, която подлага на тестване божествената й мощ, а тя в страданията и измежду лишенията не разкриваше неизчерпаемите си благосъстояния. Да, пилигримите идат, всички до един се връщат при същинското си завещание на тоя свят, разширявайки непрекъснато съзнанието си, търсейки постоянно едно повиеше единение, доближавайки се последователно до една съществена Истина, която обгръща всичко...
Човешката мизерия е бездънна, човешките потребности са безкрайни, до момента в който човек не осъзнае изцяло душата си. Дотогава светът за него е в непрекъснато придвижване - призрак, който по едно и също време съществува и не съществува. За човек, опознал душата си, във Вселената има един избран център, към който намира личното си място всичко друго Само изхождайки от тоя център, човек може да реализира блаженството на хармоничния живот и да му се радва.
Било е време, когато Земята е представлявала мъглява маса, чиито дребни частички са били пръснати от експанзивната мощ на топлината; тогава тя не е била достигнала още избраната си форма и не е имала нито хубост, нито целенасоченост, а единствено топлота и придвижване. Постепенно, когато парите се сгъстяват в едно обединено заоблено цяло, чрез силата, която се стреми да събере ведно цялата материя под господството на един център, тя заема личното си място сред планетите на Слънчевата система, като смарагд в диамантена огърлица.
Така е и с нашата душа. Когато пламъкът и придвижването на слепите инстинкти и пристрастености я раздират на всички страни, ние не можем нито да дадем, нито да получим нещо истинно. Ала намерим ли центъра на душата си посредством силата на самообладанието, посредством силата, която слага в естетика всички борещи се между тях детайли и сплотява разединените, тогава всичките ни обособени усещания се събират в мъдростта и всичките моментни импулси на сърцето ни намират реализирането си в любовта; тогава всички невидими детайлности на нашия живот разкриват една безкрайна цел и всичките ни мисли и каузи се сливат неразривно в една вътрешна естетика.
Упанишадите споделят категорично: Познай единното, Душата. Тя е мостът, безсмъртието.
Крайната цел на индивида е да откри това Единно, прикрито в него; то е неговата същина, неговата душа; това е ключът, с който се отваря вратата на духовния живот, на небесното царство. Човешките стремежи са доста, те се втурват бясно след всичко на света, тъй като в това е техният живот и реализиране. А това, което е само в индивида, се стреми постоянно към единство - единство в знание, в обич, в задачите на волята; най-висшата наслада е, когато доближи безкрайността във безконечното си единение. Ето за какво Упанишадите споделят: Само тези, чиито души са успокоени, ще доближат до трайна наслада, като намерят в тях съществото, което се разкрива като една същина в многочислени форми.
Единното у нас си прокарва път през цялото многообразие на света към единното във Вселената; това е неговата природа и неговата наслада. Ала по своя изменчив път то в никакъв случай не може да доближи задачата си, в случай че не носи личната си светлина. Като мълния тя осветява това, което търси.
Най-дълбоката и най-гореща молитва, отправена в миналото от човешко сърце, е била произнесена на нашия остарял език: О, ти, които се самооткриваш, яви се в мен. Ние живеем в беднотия, тъй като сме творения на нашето Аз - на това Аз, което е жестоко, лимитирано и безсърдечно, което не отразява ничия светлина, което е сляпо за безкрайното. Нашето Аз познава единствено личните си остри вопли, то не е звучаща арфа, чиито струни трептят от музиката на вечността. Въздишки на неудовлетвореност и тъга по непостигнат идеал, празен плач по предишното и боязън от бъдещето смущават бедните ни сърца, тъй като не сме намерили душите си и духът на самооткровението не се е разкрил още у нас. Ето за какво е нашата молитва: О, дивни, избави ни с милостивата си усмивка вечно и во веки веков!
Самодоволството, ненаситната жадност, гордостта от притежаваното, високомерното отчуждаване на сърцето - всичко това ни затиска и задушава като мъртвешки саван. Рудра, о, дивни, разкъсай това тъмно було, прати избавителния лъч на усмивката си през тази тъмна нощ и разсъни душите ни!
Води ни от нищожност към реалност, от мрачевина - към светлина, от гибел - към величие!
Отче, очисти ме от всичките ми грехове! Защото в прегрешението човек взема страната на лимитираното против безпределното в своята душа. Това е рискова и пагубна игра, в която рискуваме всичко, с цел да спечелим напълно малко. Грехът помрачава истината и заоблачава чистотата на нашето схващане. В прегрешението ние жадуваме за наслаждения не тъй като фактически ги желаем, а тъй като алената светлина на нашата пристрастеност ги прави привлекателни; стремим се към нещата не тъй като са значими сами по себе си, а тъй като нашата лакомия ни ги показва пресилени. Това пресилване, това подправяне на вероятността скапва на всяка крачка хармонията на нашия живот; ние изгубваме същинската мярка за цената на нещата и се объркваме в лъжливите ламтежи на разнообразните и враждуващи между тях житейски ползи. Именно неуспехът на индивида да сплоти детайлите на своето естество с Всевишния го кара да усеща тъгата на разединеността си от него и да насочва горещата молитва: О, Господи, Отче наш, очисти ни от всичките ни грехове! Дай ни това, що е положително. Доброто, което е всекидневният самун на нашата душа.
В удоволствията си ние сме затворени в себе си, при положителното се освобождаваме и принадлежим на всички. Както детето в майчината вътрешност получава храната си посредством съединението на неговия живот с по-големия живот на майка му, по този начин и нашата душа се храни с положителното посредством връзката с безкрайното, от което е заобиколена и с което е вътрешно сродна. Ето за какво е казано: „ Блажени са гладните и жадните за истина, тъй като те ще се наситят. “ Защото правдата е божествената храна на душата, единствено тя може да насити индивида, единствено тя може да му даде живот неограничен, единствено тя може да му помогне в устрема към вечността.
Човек копнее да даде цялостен израз на своята същина. Именно този блян за самоизява го води към благосъстояние и мощност. Но той открива, че натрупването не значи реализиране. Тогава пред него се разкрива вътрешната светлина, а освен външният свят. Когато тя грейне, той незабавно схваща, че най-висшата истина за индивида е осъзнаването на Бога в него. Човек става идеален, стига до цялостна самоизява, когато душата му се самоосъществи в безкрайното, същността на което е Авих, т.е. признание, откриване на Вечната истина.
Истинското злощастие за индивида е в това, че той не може да се самоизяви изцяло, че се самообърква и самопогубва. Самочувствието му не прескача оттатък това, което го заобикаля, неговото по-голямо Аз е помрачено, същността му остава непостигната. Ето за какво из глъбините на цялото му създание се издига молитвата: Ти, който си духът на истината, открий се в мен!
Този блян към цялостно самоосъществяване се корени в индивида доста по-дълбоко, в сравнение с гладът и жаждата за телесното хранене, в сравнение с алчността за благосъстояния и популярност. Този блян е характерен освен за него, той е в глъбините на всички неща - едно непрестанно проявяване на Авих - духа на безконечното реализиране. Това проявяване на безкрайното в крайното, което е началото на всяко създание, не може да се види в цялото си съвършенство в звездните висини и в хубостта на цветята. То е в душата на индивида. Защото там волята се разкрива като воля и свободата намира най-висшата си премия в себеотрицанието.
Следователно единствено персоналното Аз у индивида не е засенено от трона на великия цар на Вселената - то е оставено свободно. С физическия си организъм и с духа си, посредством който се свързва с природата, човек би трябвало да признае владичеството на своя Цар, но в своето лично Аз той е свободен да го отхвърли. Тук нашият Бог би трябвало да си издейства да влезе. Тук той идва като посетител, не като цар, и по тази причина би трябвало да чака, до момента в който го поканят. Бог е вдигнал властта си над персоналното Аз на индивида, тъй като е пристигнал при него като ухажор. Неговата въоръжена мощ, естествените закони, са останали зад вратите и единствено хубостта, вестителят на любовта му, намира банкет в рамките на персоналното Аз.
Из: „ Садхана. Пътят към съвършенството “, Рабиндранат Тагор, изд. „ Терзиев и синове “, 1994 година
Снимка: Рабиндранат Тагор (1861~1941), bg.wikipedia.org
