Колко години са нужни, за да документираш трансплантацията на органи в България
Преди известно време двама души се захващат с къртовската задача да документират в текст и фотоси драмата на донорството на органи в България - снимат и си приказват с хора, които няколко месеца по-късно към този момент няма да са измежду живитие, до момента в който чакат трансплантация; приказват и с такива, които имат шанса медицината да ги върне от смъртта; изживяват труда на лекарите и безумните обстановки, подбудени от хаоса в цялото ни ръководство. Отговорът на въпроса в заглавието е близо 7 години. За това време фотографът Александър Николов и журналистът Димитър Панайотов снимат и събират историите си. После им дават завършата им форма. Огромното количество работа, което стои зад реализирането на сходен план, е цената на пълнокръвното журналистическо отразяване на един комплициран проблем. Замислен като книга плана " " тази есен видя бял свят като мултимедийна страница, посредством която всеки може да се откъсне за малко от удобната си зона и да види света в неговата прочувствена целокупност. А съответният план, проследяващ трансплантациите в България, в последна сметка ражда нещо евентуално доста огромно - фондацията " ", отдадена на реализирането на тежки журналистически планове - истории, за които не са задоволителни няколкото часа преди централните вести. 
Александър Николов
Екипът
Двамата документалисти в началото ги събира едно от средствата за регистрация на действителността. Димитър си търси фотоапарат посредством известния " Фото конгрес ", а Александър е един от хората, които му дава мнение по отношение на подобаващата техника.
" Митко доста искаше да има фотоапарат - тогава се намесих аз и му споделих " Човек стига нелепости! "
" Видя моите фотографски качества и сподели " Аз фотографирам, ти пишеш ", което си остана и до през днешния ден ", добавя Димитър.
Създаденото другарство последователно се завърта към общата концепция да вършат " мудна публицистика " - документални планове, които лишават повече от една седмица или един месец. Такъв е и " Последния подарък на индивида ". В негоавторите му търсят донори и чакащи за трансплатанция в България, влизат в лечебните заведения по време на такива интервенции и вземат участие в гонене на кола за спешна помощ, която мислят, че транспортира органи. Но за това по-късно.
Димитър Панайотов
В началото Александър и Димитър се впечателни от първите огромни мултимедийни планове, с които международните медии се пробват да овладеят изразните средства на ХХI век. Такъв образец е на " Ню Йорк Таймс ".
Поводът за техния план е една персонална покруса. Братът на Александър умира единствено на 21 години след мозъчен кръвоизлив. Семейната покруса прераства в обществено наблюдаване, откакто фамилията взема решение да подари органите на Георги на нуждаещи се от трансплантация. Така Сашо, а след това и Митко, се сблъскват с един свят на съдбовно очакване.
" Знаехме, че ще създадем нещо по тематиката. Особено откакто разбрахме каква е действителната обстановка с донорството на органи в България. "
Темата
Драмата на донорството и чакането за трансплантация от време на време изплува в медийното пространство. Разбираме, че над 1000 индивида чакат сходна процедура, някои с години, а доста от тях умират по време на чакането. Чуваме, че в Правителствена болница такива трансплантации са осъществени отвън описите и против огромни подкупи. Научаваме, че единствената опция за трансплантиране на бял дроб за български пациенти е била отнета.
Не виждаме обаче по какъв начин хора безусловно умират в очакване, до момента в който машини им обезпечават най-базовите функционалности на човешкия организъм - дишането или изпомпването на кръвта. Не виждаме кървавото изкуство на комплицираните хирургически интервенции, трилъра и математическата точност на донорската обстановка. Или по какъв начин нескопосаните политически решения водят до другояче предотвратима гибел. " Последния подарък на индивида " ще ни даде гратис този взор в границите на 8 мултимедийни " глави ", две от които към този момент са налични на dokumentalisti.bg
Работата
" Лекарите доста ни помогнаха, тъй като ни насочиха към хората (донори и чакащи трансплантация. Самите хора желаеха да опишат историите си и разбираха задачата на " Последния подарък на индивида " - да разпространява идеята на донорството и да предизвика хората да приказват за това у дома ", споделя Александър Николов.
Той и Димитър акцентират, че не са успявали да се " изключват " - да се изолират от емоционалността на обстановката.
" Тези истории се развиват в лечебни заведения, в разнообразни градове. Когато отидем да снимаме донорска обстановка, трансплантация, да приказваме с лекари, с хора, ние сме много под (влиянието на) адреналин. Тогава не усещаме страст, меланхолия и така нататък Проблемът идва след това, когато (адреналина) ни пусне на подсъзнателно равнище ", споделя Димитър.
В съответния план се появяват обстановки, които нито публицист, нито какъвто и да е човек би желал да изпита.
" Има едно момче - Мариян от Ловеч. Отидохме до там и говорихме с него. Направи ни доста мощно усещане, тъй като беше един най-борбените хора, които срещнахме за всичките години на плана. Чакаше за бъбрек. Учеше фармация, работеше, до момента в който върви на хемодиализа. Страшно борбен и интелигентен. Ходихме до дома му, снимахме го с кучетата му. Говорихме и се смяхме. Наскоро научихме, че е умрял ", споделя Димитър Панайотов за единствено една от няколко сходни случки при работата по плана. Историята на Мариян е част от към този момент оповестената втора глава на " Последния подарък на индивида ".
" Имах сериозна психическа бариера. Трябваха ми няколко години, с цел да мога да напиша тези истории. Написал съм ги 2019 и 2020, а интервютата са взети 2017 година ", добавя Митко.
Освен основаването на прочувствена връзка с историята, журналистическата работа по плана включва и обстановки, почтени за екшън филм.
" Във Велико Търново сме, присъстваме на експлантация на черен дроб. Тръгваме си по-рано (от операцията), с цел да посрещнем колата за спешна помощ и екипа, който ще се качи на военния аероплан " Спартан ". Когато органите са от градове надалеч от София се употребява този аероплан. Тръгнахме след кола за спешна помощ, която преследвахме със 120, 130, 140 километра в час по тесни междуградски пътища. И подминахме летището. "
Двамата създатели схващат, че карат след друга кола за спешна помощ, която не транспортира екплантирания черен дроб. Връщат се на летището, където виждат влизането на вярната кола за спешна помощ, само че нужните им фотоси по какъв начин лекарите придвижват органа на военния аероплан за малко да бъдат осуетени. Облечени в лекарски престилки двамата минават през защитата и вършат нужните фотоси. Появява се обаче гранична полиция, която желае да ги арестува и фотосите да бъдат изтрити. Спасяват ги журналистическите карти. А трагично снетите фрагменти са от огромно значение за целия план.
" Чакахме да снимаме донорска обстановка 5 години. Кой ще ни извика? В такива случаи всичко се случва за доста малко време и никой не се сещаше за нас, само че тази пролет най-сетне ни извикаха. Обадиха ни се в 3ч. следобяд, че донорската обстановка стартира. Трябваше да стигнем за два часа от центъра на София до Велико Търново и болничното заведение. Беше значимо ", споделя Митко.
Две или три години чакат, с цел да участват на сърдечна трансплантация. Викат ги и отиват в столична болница, само че на Митко му прилошава. Описва следната атмосфера.
" Влизаш и е като по лекарските филми. Много е сюреалистично. Първото нещо, което видях, беше изваденото неработещо сърце - човешко сърце, с впити в него машини и кабели. А лекарите слушаха Пинк Флойд. Трябваше ми малко време... "
Немалко време е трябвало и на " Последния подарък на индивида ". Между 2015 и финалната му поява той се трансформира от уебсайт в книга и назад в трансмедийния заключителен артикул.
Още по въпроса с трансплантациите и компликациите по реализирането на дълготраен документален план в България чуйте в звуковия файл.
Александър Николов
Екипът
Двамата документалисти в началото ги събира едно от средствата за регистрация на действителността. Димитър си търси фотоапарат посредством известния " Фото конгрес ", а Александър е един от хората, които му дава мнение по отношение на подобаващата техника.
" Митко доста искаше да има фотоапарат - тогава се намесих аз и му споделих " Човек стига нелепости! "
" Видя моите фотографски качества и сподели " Аз фотографирам, ти пишеш ", което си остана и до през днешния ден ", добавя Димитър.
Създаденото другарство последователно се завърта към общата концепция да вършат " мудна публицистика " - документални планове, които лишават повече от една седмица или един месец. Такъв е и " Последния подарък на индивида ". В негоавторите му търсят донори и чакащи за трансплатанция в България, влизат в лечебните заведения по време на такива интервенции и вземат участие в гонене на кола за спешна помощ, която мислят, че транспортира органи. Но за това по-късно.
Димитър Панайотов
В началото Александър и Димитър се впечателни от първите огромни мултимедийни планове, с които международните медии се пробват да овладеят изразните средства на ХХI век. Такъв образец е на " Ню Йорк Таймс ".
Поводът за техния план е една персонална покруса. Братът на Александър умира единствено на 21 години след мозъчен кръвоизлив. Семейната покруса прераства в обществено наблюдаване, откакто фамилията взема решение да подари органите на Георги на нуждаещи се от трансплантация. Така Сашо, а след това и Митко, се сблъскват с един свят на съдбовно очакване.
" Знаехме, че ще създадем нещо по тематиката. Особено откакто разбрахме каква е действителната обстановка с донорството на органи в България. "
Темата
Драмата на донорството и чакането за трансплантация от време на време изплува в медийното пространство. Разбираме, че над 1000 индивида чакат сходна процедура, някои с години, а доста от тях умират по време на чакането. Чуваме, че в Правителствена болница такива трансплантации са осъществени отвън описите и против огромни подкупи. Научаваме, че единствената опция за трансплантиране на бял дроб за български пациенти е била отнета.
Не виждаме обаче по какъв начин хора безусловно умират в очакване, до момента в който машини им обезпечават най-базовите функционалности на човешкия организъм - дишането или изпомпването на кръвта. Не виждаме кървавото изкуство на комплицираните хирургически интервенции, трилъра и математическата точност на донорската обстановка. Или по какъв начин нескопосаните политически решения водят до другояче предотвратима гибел. " Последния подарък на индивида " ще ни даде гратис този взор в границите на 8 мултимедийни " глави ", две от които към този момент са налични на dokumentalisti.bg
Работата
" Лекарите доста ни помогнаха, тъй като ни насочиха към хората (донори и чакащи трансплантация. Самите хора желаеха да опишат историите си и разбираха задачата на " Последния подарък на индивида " - да разпространява идеята на донорството и да предизвика хората да приказват за това у дома ", споделя Александър Николов.
Той и Димитър акцентират, че не са успявали да се " изключват " - да се изолират от емоционалността на обстановката.
" Тези истории се развиват в лечебни заведения, в разнообразни градове. Когато отидем да снимаме донорска обстановка, трансплантация, да приказваме с лекари, с хора, ние сме много под (влиянието на) адреналин. Тогава не усещаме страст, меланхолия и така нататък Проблемът идва след това, когато (адреналина) ни пусне на подсъзнателно равнище ", споделя Димитър.
В съответния план се появяват обстановки, които нито публицист, нито какъвто и да е човек би желал да изпита.
" Има едно момче - Мариян от Ловеч. Отидохме до там и говорихме с него. Направи ни доста мощно усещане, тъй като беше един най-борбените хора, които срещнахме за всичките години на плана. Чакаше за бъбрек. Учеше фармация, работеше, до момента в който върви на хемодиализа. Страшно борбен и интелигентен. Ходихме до дома му, снимахме го с кучетата му. Говорихме и се смяхме. Наскоро научихме, че е умрял ", споделя Димитър Панайотов за единствено една от няколко сходни случки при работата по плана. Историята на Мариян е част от към този момент оповестената втора глава на " Последния подарък на индивида ".
" Имах сериозна психическа бариера. Трябваха ми няколко години, с цел да мога да напиша тези истории. Написал съм ги 2019 и 2020, а интервютата са взети 2017 година ", добавя Митко.
Освен основаването на прочувствена връзка с историята, журналистическата работа по плана включва и обстановки, почтени за екшън филм.
" Във Велико Търново сме, присъстваме на експлантация на черен дроб. Тръгваме си по-рано (от операцията), с цел да посрещнем колата за спешна помощ и екипа, който ще се качи на военния аероплан " Спартан ". Когато органите са от градове надалеч от София се употребява този аероплан. Тръгнахме след кола за спешна помощ, която преследвахме със 120, 130, 140 километра в час по тесни междуградски пътища. И подминахме летището. "
Двамата създатели схващат, че карат след друга кола за спешна помощ, която не транспортира екплантирания черен дроб. Връщат се на летището, където виждат влизането на вярната кола за спешна помощ, само че нужните им фотоси по какъв начин лекарите придвижват органа на военния аероплан за малко да бъдат осуетени. Облечени в лекарски престилки двамата минават през защитата и вършат нужните фотоси. Появява се обаче гранична полиция, която желае да ги арестува и фотосите да бъдат изтрити. Спасяват ги журналистическите карти. А трагично снетите фрагменти са от огромно значение за целия план.
" Чакахме да снимаме донорска обстановка 5 години. Кой ще ни извика? В такива случаи всичко се случва за доста малко време и никой не се сещаше за нас, само че тази пролет най-сетне ни извикаха. Обадиха ни се в 3ч. следобяд, че донорската обстановка стартира. Трябваше да стигнем за два часа от центъра на София до Велико Търново и болничното заведение. Беше значимо ", споделя Митко.
Две или три години чакат, с цел да участват на сърдечна трансплантация. Викат ги и отиват в столична болница, само че на Митко му прилошава. Описва следната атмосфера.
" Влизаш и е като по лекарските филми. Много е сюреалистично. Първото нещо, което видях, беше изваденото неработещо сърце - човешко сърце, с впити в него машини и кабели. А лекарите слушаха Пинк Флойд. Трябваше ми малко време... "
Немалко време е трябвало и на " Последния подарък на индивида ". Между 2015 и финалната му поява той се трансформира от уебсайт в книга и назад в трансмедийния заключителен артикул.
Още по въпроса с трансплантациите и компликациите по реализирането на дълготраен документален план в България чуйте в звуковия файл.
Източник: bnr.bg
КОМЕНТАРИ