Евтим Евтимов се жени тайно на 71 години
Преди една година, на 8 юни, ни напусна майсторът на българската интимна поезия Евтим Евтимов. Ако беше жив, на 28 октомври той щеше да навърши 82. В недалечната 2006-а репортерът на „ ШОУ ” имаше щастието да беседва с него на чаша горчиво вино в „ Главатарски хан ”, кацнал на брега на язовир „ Кърджали ”. Тогава бай Евтим, както обичаше да го назовават приятелите му, беше чукнал преди малко 73 лазарника. „ Все още съм на междинна любовна възраст ”, майтапеше се създателят, изстрелял като с ракета-носител артиста Веселин Маринов. Разковничето на като че ли безконечната му младост - и духом, и телом, бе, сякаш в македоно-петричката му жила, смятаха някои. Хората с такива корени, както е известно, мъчно остаряват. Други бяха на мнение, че актуалният класик държи своята виталност на последната си младоженка – поетесата Романьола Мирославова, с двайсетина лета по-млада от него. Фактът, че последната спътница в живота му се спомина единствено седмица след кончината му, приказва доста.
Небрежно седнали върху един нагревател в шумното заведение, малко надалеч от светската блъсканица и суетност, разговаряхме с поета за доста неща. Тръгнахме от предсказанията на Ванга – въпреки всичко къщите им са били прилежащи в Петрич. „ Осиновената щерка на пророчицата, Ванче се споделяше, едно доста благо девойче, работеше при мен в радиовъзела. Един ден ми споделя: „ Другарю Евтимов, идете при майка ми! Тя ще ви каже доста неща. Най-вече по какъв начин ще станете огромен човек.” „ Аз и в този момент съм си голям”, майтапя се, като имам поради растежа си. Майка ми и Ванга бяха огромни приятелки. В ония години гадателката не я разбираха доста,
хората я обичаха, само че не и властта
Не смогнах да отида. Един път Ванче отново предава думите на майка си: „ Кажи му, че ке стане голем човек, мари!”, завръщаше се в младостта си с брилянтна памет поетът към този момент на години. Така и не отишъл да му гледа. А пред дома й постоянно е имало тълпи от под дърво и камък. Чак до нейната гибел.
Три-четири дни след тези напористи предложения от страна на Ванга Евтимов ненадейно получава депеша от издателство „ Народна младеж”, което тогава е към Централен комитет на Комсомола, незабавно да отиде в София. А дали тъкмо това не е видяла сляпата пророчица, пътят към славата на видния си след време съгражданин, и да го предупреди… Възякото македонче идва при шефа на издателството Валентин Караманчев. Той пък го води при първия секретар, който му споделя: „ Твоите сътрудници са всички в София, би трябвало и ти да дойдеш. Ще заместваш половин година Слав Христов Караславов, който излиза в креативна отпуска.” Така петричанчето става от раз завеждащ отдел „ Поезия”, а по-късно и шеф на издателство „ Народна младеж”. А е единствено на 33 години, член на Съюз на българските писатели, създател на две-три книги.
Идва шеметната 1988-а, най-силната година на Горбачовата перестройка, в която всички по инструкции на генералния секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков се „ снишаваме, до момента в който бурята отмине”. „ Снишаваме” се и до ден-днешен, само че това към този момент е друга тематика. Евтим Евтимов по това време е основен редактор на в. „ Литературен фронт”,
само че ненадейно е уволнен
защото „ …аз пръв повдигнах в печата въпроса за обгазяването на Русе. Написах една публикация „ Въздух за гласността”, която по-късно преведоха в цяла Европа. Понеже аз си бях основен редактор, пуснах си я самичък, на моя отговорност. В редакцията пристигаха доста писма от Русе, че там умират деца, че уроди се раждат, че чавдарчета и пионерчета отиват на парада за 3 март, плачейки. Председател на писателския съюз тогава беше Любомир Левчев, мой другар. С него постоянно сме имали положителни връзки. Даже един път ми сподели на чашка: „ Как ми се желае да пиша за Русе, но не ми отива.” „ Успокой се, аз ще напиша!”, споделям му. Той дори прочете материала, преди да го пусна, не се уплаши и първата му имитация беше: ”Евтиме, тая публикация или ще те вдигне доста нагоре, или ще изгориш!” „ Каквото ще да става, аз поемам удара”, отвърнах. След Любо пожела да я прочете и Богомил Райнов, тогава той беше първи зам.-председател на културата. Изпратих един от сътрудниците си да му я занесе. Богомил му споделил да ме прегърне, да ме поздрави и че застава напълно зад мен.”
Поетът с по-младата си младоженка Романьола Мирославова, влюбени до сетния си мирис
Подхващаме и диалог за връзката му с поетесата Романьола Мирославова, една от най-коментираните тематики тогава в столичния лиричен хайлайф. През последните десетина години тя е неразделно до него макар забележимата разлика във възрастта. Не може живият класик на интимна поезия да не показа и най-съкровените интимни секрети от житието-битието си. Ето какво сподели тогава създателят на „ Горчиво вино” с неговото неповторимо възприятие за комизъм:
“Това беше един много скришен брак
Не желаех никой да знае. Оженихме се пролетта, май месец. То и Романьола не знаеше. 10 години живеехме дружно. Тя в никакъв случай не е поставяла този въпрос. Поп Иван /служител в църквата „ Успение Богородично” в село Куклен – б.а./ ни беше поканил на чашка вино. По едно време му крещя: „ Отче, можеш ли да ни ожениш, без да разбере никой?!” И той остана сюрпризиран. Романьола приказва с жена му, попадията подскочи: „ Чакай, чакай, кого ще женим?” Отец Иван сподели, че няма пречки – аз съм на 71 години. Ние в действителност узаконихме едно състояние.”
Още приживе доста от стихотворенията на Евтим Евтимов се трансфораха в сполучливи естрадни тълкования, обичат ги и млади, и остарели. И в този момент. Мнозина естети пък се възмутиха от Надежда Захариева, че стартира да написа за чалгаджийките. Подхващаме и тази деликатна тематика: „ Надежда Захариева сама съобщи на времето, че е „ Царица на чалгата”. Разбирам я. Три деца й увиснаха на ръцете, като сложите и Дамян /Дамянов – б.а./, най-голямото й дете. Просто времето я принуди!”
Няма по какъв начин да не отминем и щекотливия въпрос за най-големите слагачи и нагаждачи от писателския съюз към особата на Тато. Класици, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Дончо Цончев и още дузина, пред които скланяхме смирено глави поради безспорния им гений, приет и по света, бяха в една ловна дружинка с Тодор Живков. Своеобразна наколенка към партийната върхушка. Столичната „ клюкарница” обаче
постоянно отминаваше дарованието
от Петрич. Може и той да си е имал своите дребни секрети грехове, само че те не ставаха притежание на обществото. „ Ако аз бях ловджия, несъмнено и мен щяха да поканят. Всеки самичък се е определил, не разясня тяхното държание. Знам, че някои целуваха ръката на Тодор Живков, имаше и такива, които на колене му падаха. Сега /2006 година – бел. на ред./ излиза книга за мен. Там ги бях писал с същинските им имена тия случки, само че по този начин или другояче един по един умряха. Сега, като са мъртви, им смених имената”, разнищи ненапълно и този проблем поетът.
Авторът на по този начин наречените вулгарни романи Христо Калчев взриви преди време интелектуалния хайлайф, поразмести пластовете в гилдията. И той към този момент е позабравен, но… „ …той е един ослепителен публицист. Разказвач от класа, огромен гений, само че очевидно след измененията потърси друга ниша. Христо не вървеше след събитията, а ги изпреварваше. Той обаче не се усещаше, че тия романи, този метод на писане, го отдалечава от ония съществени книги, които сътвори по-рано. Той не измисляше нищо в тях. Прицелваше коя мутра ще се разстреля на следващия ден, вдругиден. Предсказа в това число и на Луканов, че ще бъде погубен.”
Талантът, любовта към словото и към бога на виното Бакхус
винаги са вървели непроменяемо ръка за ръка
Историята не познава изключения. В годините, когато се сътвориха най-стойностните произведения в българската литература, животът на класиците ни бе гледан под лупа. Особено количеството и качеството на тяхното алкохолно замайване, за което се носеха митове, а най-големите „ попивателни” в писателското кръчме на „ Ангел Кънчев” бяха известни. Като основен редактор на в. „ Литературен фронт”, всяка сряда тъкмо в 10 ч. Евтим Евтимов сяда в кафенето на първия етаж с неговите подчинени. Там разискват настоящите си задания. „ Слизал съм и в ресторанта, само че не той е бил моя орис. Георги Джагаров не беше подобен алкохолик, какъвто се пробваха да го изкарат и както се говореше. Коста Павлов крепко се наливаше, само че най-вече устояваше Янко Станоев. И в този момент не мога да схвана по кое време е изтрезнял, по кое време – пийнал. Сладко му е. С Усин Керим сме ходили по литературни четения, за него алкохолът си беше нещо естествено, само че той си носеше същинската циганска кръв в най-хубавия смисъл на думата. Други пък се вършат на цигани…”, по този начин приключихме диалога си с създателя на най-изящната българска поезия. След което и ние се отдадохме на опиянението от чаша горчиво вино. Към среднощ Романьола води гениалния си брачен партньор в покоите им…
Георги АНДОНОВ, Кърджали
Небрежно седнали върху един нагревател в шумното заведение, малко надалеч от светската блъсканица и суетност, разговаряхме с поета за доста неща. Тръгнахме от предсказанията на Ванга – въпреки всичко къщите им са били прилежащи в Петрич. „ Осиновената щерка на пророчицата, Ванче се споделяше, едно доста благо девойче, работеше при мен в радиовъзела. Един ден ми споделя: „ Другарю Евтимов, идете при майка ми! Тя ще ви каже доста неща. Най-вече по какъв начин ще станете огромен човек.” „ Аз и в този момент съм си голям”, майтапя се, като имам поради растежа си. Майка ми и Ванга бяха огромни приятелки. В ония години гадателката не я разбираха доста,
хората я обичаха, само че не и властта
Не смогнах да отида. Един път Ванче отново предава думите на майка си: „ Кажи му, че ке стане голем човек, мари!”, завръщаше се в младостта си с брилянтна памет поетът към този момент на години. Така и не отишъл да му гледа. А пред дома й постоянно е имало тълпи от под дърво и камък. Чак до нейната гибел.
Три-четири дни след тези напористи предложения от страна на Ванга Евтимов ненадейно получава депеша от издателство „ Народна младеж”, което тогава е към Централен комитет на Комсомола, незабавно да отиде в София. А дали тъкмо това не е видяла сляпата пророчица, пътят към славата на видния си след време съгражданин, и да го предупреди… Възякото македонче идва при шефа на издателството Валентин Караманчев. Той пък го води при първия секретар, който му споделя: „ Твоите сътрудници са всички в София, би трябвало и ти да дойдеш. Ще заместваш половин година Слав Христов Караславов, който излиза в креативна отпуска.” Така петричанчето става от раз завеждащ отдел „ Поезия”, а по-късно и шеф на издателство „ Народна младеж”. А е единствено на 33 години, член на Съюз на българските писатели, създател на две-три книги.
Идва шеметната 1988-а, най-силната година на Горбачовата перестройка, в която всички по инструкции на генералния секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия Тодор Живков се „ снишаваме, до момента в който бурята отмине”. „ Снишаваме” се и до ден-днешен, само че това към този момент е друга тематика. Евтим Евтимов по това време е основен редактор на в. „ Литературен фронт”,
само че ненадейно е уволнен
защото „ …аз пръв повдигнах в печата въпроса за обгазяването на Русе. Написах една публикация „ Въздух за гласността”, която по-късно преведоха в цяла Европа. Понеже аз си бях основен редактор, пуснах си я самичък, на моя отговорност. В редакцията пристигаха доста писма от Русе, че там умират деца, че уроди се раждат, че чавдарчета и пионерчета отиват на парада за 3 март, плачейки. Председател на писателския съюз тогава беше Любомир Левчев, мой другар. С него постоянно сме имали положителни връзки. Даже един път ми сподели на чашка: „ Как ми се желае да пиша за Русе, но не ми отива.” „ Успокой се, аз ще напиша!”, споделям му. Той дори прочете материала, преди да го пусна, не се уплаши и първата му имитация беше: ”Евтиме, тая публикация или ще те вдигне доста нагоре, или ще изгориш!” „ Каквото ще да става, аз поемам удара”, отвърнах. След Любо пожела да я прочете и Богомил Райнов, тогава той беше първи зам.-председател на културата. Изпратих един от сътрудниците си да му я занесе. Богомил му споделил да ме прегърне, да ме поздрави и че застава напълно зад мен.”
Поетът с по-младата си младоженка Романьола Мирославова, влюбени до сетния си мирис
Подхващаме и диалог за връзката му с поетесата Романьола Мирославова, една от най-коментираните тематики тогава в столичния лиричен хайлайф. През последните десетина години тя е неразделно до него макар забележимата разлика във възрастта. Не може живият класик на интимна поезия да не показа и най-съкровените интимни секрети от житието-битието си. Ето какво сподели тогава създателят на „ Горчиво вино” с неговото неповторимо възприятие за комизъм:
“Това беше един много скришен брак
Не желаех никой да знае. Оженихме се пролетта, май месец. То и Романьола не знаеше. 10 години живеехме дружно. Тя в никакъв случай не е поставяла този въпрос. Поп Иван /служител в църквата „ Успение Богородично” в село Куклен – б.а./ ни беше поканил на чашка вино. По едно време му крещя: „ Отче, можеш ли да ни ожениш, без да разбере никой?!” И той остана сюрпризиран. Романьола приказва с жена му, попадията подскочи: „ Чакай, чакай, кого ще женим?” Отец Иван сподели, че няма пречки – аз съм на 71 години. Ние в действителност узаконихме едно състояние.”
Още приживе доста от стихотворенията на Евтим Евтимов се трансфораха в сполучливи естрадни тълкования, обичат ги и млади, и остарели. И в този момент. Мнозина естети пък се възмутиха от Надежда Захариева, че стартира да написа за чалгаджийките. Подхващаме и тази деликатна тематика: „ Надежда Захариева сама съобщи на времето, че е „ Царица на чалгата”. Разбирам я. Три деца й увиснаха на ръцете, като сложите и Дамян /Дамянов – б.а./, най-голямото й дете. Просто времето я принуди!”
Няма по какъв начин да не отминем и щекотливия въпрос за най-големите слагачи и нагаждачи от писателския съюз към особата на Тато. Класици, като Емилиян Станев, Йордан Радичков, Дончо Цончев и още дузина, пред които скланяхме смирено глави поради безспорния им гений, приет и по света, бяха в една ловна дружинка с Тодор Живков. Своеобразна наколенка към партийната върхушка. Столичната „ клюкарница” обаче
постоянно отминаваше дарованието
от Петрич. Може и той да си е имал своите дребни секрети грехове, само че те не ставаха притежание на обществото. „ Ако аз бях ловджия, несъмнено и мен щяха да поканят. Всеки самичък се е определил, не разясня тяхното държание. Знам, че някои целуваха ръката на Тодор Живков, имаше и такива, които на колене му падаха. Сега /2006 година – бел. на ред./ излиза книга за мен. Там ги бях писал с същинските им имена тия случки, само че по този начин или другояче един по един умряха. Сега, като са мъртви, им смених имената”, разнищи ненапълно и този проблем поетът.
Авторът на по този начин наречените вулгарни романи Христо Калчев взриви преди време интелектуалния хайлайф, поразмести пластовете в гилдията. И той към този момент е позабравен, но… „ …той е един ослепителен публицист. Разказвач от класа, огромен гений, само че очевидно след измененията потърси друга ниша. Христо не вървеше след събитията, а ги изпреварваше. Той обаче не се усещаше, че тия романи, този метод на писане, го отдалечава от ония съществени книги, които сътвори по-рано. Той не измисляше нищо в тях. Прицелваше коя мутра ще се разстреля на следващия ден, вдругиден. Предсказа в това число и на Луканов, че ще бъде погубен.”
Талантът, любовта към словото и към бога на виното Бакхус
винаги са вървели непроменяемо ръка за ръка
Историята не познава изключения. В годините, когато се сътвориха най-стойностните произведения в българската литература, животът на класиците ни бе гледан под лупа. Особено количеството и качеството на тяхното алкохолно замайване, за което се носеха митове, а най-големите „ попивателни” в писателското кръчме на „ Ангел Кънчев” бяха известни. Като основен редактор на в. „ Литературен фронт”, всяка сряда тъкмо в 10 ч. Евтим Евтимов сяда в кафенето на първия етаж с неговите подчинени. Там разискват настоящите си задания. „ Слизал съм и в ресторанта, само че не той е бил моя орис. Георги Джагаров не беше подобен алкохолик, какъвто се пробваха да го изкарат и както се говореше. Коста Павлов крепко се наливаше, само че най-вече устояваше Янко Станоев. И в този момент не мога да схвана по кое време е изтрезнял, по кое време – пийнал. Сладко му е. С Усин Керим сме ходили по литературни четения, за него алкохолът си беше нещо естествено, само че той си носеше същинската циганска кръв в най-хубавия смисъл на думата. Други пък се вършат на цигани…”, по този начин приключихме диалога си с създателя на най-изящната българска поезия. След което и ние се отдадохме на опиянението от чаша горчиво вино. Към среднощ Романьола води гениалния си брачен партньор в покоите им…
Георги АНДОНОВ, Кърджали
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ