Преди да каже - Реших“, Ния забеляза погледа му, внимателен,

Преди да каже - „ Реших “, Ния видя погледа му, деликатен, само че в този момент - стори й се - не засече калкулатор в ирисите. Когато очите му пресмятаха, се разбиваше по-лесно с него. Не беше належащо да споделя, че няма пари.

Наум отиде в кухнята, без да приказва, без да поглежда към момчето. Отваряше един след различен шкафовете, даже повдигна капаците на тенджерите, заснемаше с телефона. Направи оглед на коридора, където Ния отглеждаше лимони, облагородяваше ги по-късно ги пласираше по интернет – на ниска цена, по тази причина намираше клиенти.

Наум отвори дрешника, където Ния държеше облеклата от втора ръка и които се опитваше да препродава без необикновен триумф. Минути по-късно Наум потъна в единствената стая на гарсониерата, задръстена до задушаване от огромното им легло, което също се беше пробвала да продаде и не съумя.

Наум оставяше на масата пари, преди да тръгне. Ния се опитваше да отгатне по дебелината на пачката по кое време още веднъж да чака появяването му. Предвижданията й се оказваха неточни. Той беше непредсказуем. Ния превеждаше от романи и стихове, до закони, меморандуми за съгласие, търговски контракти. Веднъж беше превеждала пиянските брътвежи на един господин, който твърдеше, че е голям публицист. Не беше, само че плащаше добре, даже и предложи да се изнесе с дребния при него. Малкият беше синът й Наум, кръстила го бе на неговия татко –Наум Старши, превъзходният.

Момчето събираше пари в нейно остаряло портмоне. Метеше площадката пред входа за лев, пазаруваше мляко на възрастните дами от входа против 50 стотинки и също като татко си отхвърляше да й разкрие за какво икономисва тези пари.
Ния се придвижи при големия създател, който в действителност беше голям, само че не публицист. Трябваха й пари. Тя стремително отдаде гарсониерата си чартърен, което се оказа неточност. Наум младши стартира да кашля, създателят ги изхвърли, треперещ от смут, че хлапето е лепнало Ковид. Така й се получаваше за трети път. Ния се оказваше на улицата, с квартиранти в гарсониерата. Тя вярваше – не бе прелестна, само че в умерена степен хващаше окото.

Един юрист, на който беше превеждала, също я предложения да се реалокират при него с момчето. Бил уединен, след гибелта на майка си нямал никого в света. Наум още веднъж се разкашля. Искам да си щастлива, мамо, споделяше, само че не успяваше да потисне хриповете. Младшият продължаваше да мете против лев площадките пред всеки вход в блока на юриста. Юридическото величие смяташе, че е унизително – човек под покрива му да слугува на плебеите - потърпя известно време и една вечер учтиво помоли Ния да ги закара дружно с дребния в техния дом. Детето било просто прелестно и… отвратително.

Нещо се случваше с дребния, когато татко му, превъзходният Наум, се отбиваше вкъщи. Момчето го гледаше с пламнали очи, вървеше на половин стъпка след него, без да издава тон, вкопчило взор в необятния му тил.

- Ще ме заведеш ли на стената за алпинисти? – питаше. Наум старши отговаряше, „ Не “. Времето е портмоне с пари, изясни той на сина си. Не го пилей. Ния беше завела момчето до стената на алпинистите, с цел да го убеди, че в нея няма нищо красиво.

Веднъж Големият Наум беше завел хлапето на риба и дребният засия, налегнат от екстаз.

- Хванахте ли нещо? - попита Ния,

- Не - беше отговорът. – Но през целия ден го гледах по какъв начин мълчи.

Полека-лека от жилището им си отиваха – първо огледалото, продадено преференциално, печката, хладилника. Точно по тази причина неналичието на калкулатор в погледа на огромния Наум уплаши Ния.

- Преди да оставиш пари, би трябвало да ти кажа нещо – подхвана тя.

- Първо ще огледам. Ще те изслушам след двайсет минути.

Момчето изобщо не изчака края на огледа.

- Тате! – извика то.

Мъжът не се обърна към него.

- Ще ме водиш ли да изкатерим пътеката до Черни връх?

Наум превъзходният не отговори. За разлика от различен път, в този момент хлапакът не го остави на мира.

- Може да е за последно – подмятна момчето. – Мама най-сетне си откри другар.

Наум, здрав, дългокос, с кафяви очи, остави дребния без внимание.

- Вярно ли е? – попита Ния той.

- Да – отговори тя. – Собственикът на организацията, за която превеждам.

- Няма да получиш нищо повече от мен – заключи Наум умерено.

- Тате, мога ли да остана с тебе? – попита момчето.

- Не – отговори мъжът.

Беше облачно. Всеки миг щеше за завали. Небето се беше заровило под дебели облаци и усещаше, че би трябвало да изхвърли непотребната вода от челото си. Дъждът беше влюбен в един чадър и искаше да се ожени за него. Бурята събираше вода цяло лято, с цел да го измие преди сватбата – беше написал дребният Наум в едно съчинение. Оценката, която получи, бе пет минус.

- Прахчето ти към този момент не ми работи. Не ме кара да кашлям – оплака се момчето на татко си. - Не одобрявам новия на мама – Наум младши вървеше след татко си, опитваше се да го хване за ръка и не успяваше. – „ Студено ли ти е? Искаш ли кафе? Да ти сложа ли лъжичка мед? “ – по този начин се разлива новият. Направо намазва очите на мама с маргарин. Дразни ме– отсече детето. Мене насмалко щеше да ме закара на доктор. Досаден вид.

Мъжът, висок, дългокос, продължи да учи кухненския бокс..

- Продала си печката и пералната – откри той. – Да ти напомня, че ги купи ги с моите пари.

Ния не отговори, само че добре знаеше, че когато в диалога навлизаха парите, положителният звук напускаше. Наум беше непреклонен войник във всевъзможни борби. За Ния да избегнеш борба означаваше да спечелиш войната.

- Ако предпочетеш да се върнеш при нас – спусна се тя по траекторията, заобикаляща всички клопки. - Ще се разделя с него.

- Защото си открила, че съм кредитоспособен?– в гласа му щракнаха белезници. - Аз не съм борба, която можеш да избегнеш, Ния.

Тя мълчеше. Стори й се, че Наум умее да чете мислите й. От дребна изпитваше съмнение към хора, блестящи по математика, само че Наум бе проиграл гения си на математик. След второто му изгубване тя престана да се пита къде отива. Наум от дълго време не работеше в университета, нито в Българска академия на науките. Не я предупреждаваше, че отпътува. Не вземаше куфар, нито преносимия компютър си. Това изначало я успокояваше, че ще се върне, само че се оказа, че спокойствието е лъжливо възприятие. Наум не се връщаше, не изпращаше пари. Сега си обясни повода за непрекъснатата кашлица у сина й.

Прахчетата на Наум. Приятелите й, които я изхвърляха на улицата.

Ния беше преводач. Парите от преводи бяха кървави, всяка дума бе океан. Човек се люшка на повърхността - транспортен съд, претрупан с три пъти повече товар, в сравнение с може да носи. Непрекъснато потъва. Не е сигурен дали ще оцелее. Ния превеждаше не фрази, превеждаше живот. Небето над главата й непрекъснато беше грозно. Корабът й се люшкаше, от горната страна облаците го смазваха с градушка – и тъкмо тогава се раждаше красивата дума. Отчаянието е майка на хубостта.

Няколко месеца преди да се роди момчето, Ния предложи на Наум ръката си. Беше купила пръстен на Наум, сребърен. Златен не можеше да си разреши. Падна на коляно пред него.

- Ще се ожениш ли за мене, Науме? – беше го попитала. Бе схванала, че би трябвало да му слага къси и ясни въпроси.

- Не - отвърна той.

Роди детето си и го назова Наум. Големият Наум изчезна – не в Университета или в Българска академия на науките. Но щеше да се върне. Все отново дребният носеше името му. Беше допустимо и да не се появи изобщо. Толкова красиви кътове има по света за хората с доста пари.

Момчето беше на седем месеца, Наум старши се отби за пръв път след раждането му. Нищо не й сподели. Съблече детето. Провери дали е обикновено. Заведе го на обзор при педиатър и когато проучванията потвърдиха, че детето освен е крепко, само че и негово, той постави пари на масата.

- Не ги желая - беше избъбрила с цялата си нелепост Ния. - Моля те. Остани.

Той не я погледна, прибра в джоба си пачката, която бе оставил преди минути. Дългокос и висок, в миналото ослепителен математически гений, в този момент бе кой знае какъв. Човек с финансови благоприятни условия. Когато парите са доста, нормално са мерна единица за срам, беше му споделила Ния. Далаверите и мошеничествата заличават индивида, който ги е направил. Моля те, остани.

Наум отвори шкафовете, ревизира какви съдове има в тях, огледа остарелия диван и леглото й, на което спеше той, а Ния, с цел да му е комфортно, лягаше на пода, в единия ъгъл на който стърчеше кашонче с детски играчки. Ния ги купуваше на ниска цена от магазина за втора ръка. Оттам бяха и множеството дрешки на хлапето.

Наум не й сподели нищо, само че преди да си тръгне подвигна заспалото хлапе от леглото й.

Наум младши се разциври, както вършат множеството бебета. Ния го укроти. Наум старши остави на дребния златна верижка със златна плочка, върху която бе гравирано НАУМ. Разбира се, Ния я продаде незабавно щом завършиха парите от превода на двата Меморандума за съгласие в областта на отглеждането на животни. Когато след два или може би след пет месеца Наум старши пристигна, незабавно попита:

- Продаде ли златната верижка?

- Да. Нямах пари - отвърна Ния.

След този отговор Наум незабавно си потегли, не погледна детето, което към този момент непрекъснато пелтечеше нещо. Този път не оставим нищо на масата.

По това време Ния срещна един счетоводител, по-възрастен с 16 години от нея, който се грижеше за болната си майка. Постепенно тя стигна до заключеното, че мъже, грижещи се за майките си, са затворени и плахи. Установи, че има осезание, което й оказва помощ да разпознава такива мъже. Дотам се усъвършенства, че вглеждайки се в изразите по лицата на господата, можеше да сложи диагноза на болесттите на майките им. Важното беше да накара старите дами да я одобрят. Наум младши им пазаруваше череши, прибираше оскъдните бакшиши, които взели-далите скъпернички му подхвърляха.

Ния държеше ръката на дамата, дала живот на счетоводителя, търпеливо измерваше кръвното й налягане, правеше й чай от липа за утешение, вследствие на която достолепната старица й подари 10 бродирани персонално от нея покривки за нощно шкафче (Ния незабавно ги продаде на преференциални цени). Ния не желаеше да слуша нито една от историите на остаряла госпожа, тъй като всичките си приличаха – огромна обич, брачният партньор умира млад, остава синът Георги, който се грижи за бедната майчина душа и така нататък Бедната майчина душа не можеше да понася дребния наследник на Ния, тъй като подозираше, че някой ден хлапакът може да наследи жилището й. Момчето допринасяше с всичка мощ за основаването на такова усещане - не приказваше, зъбеше се на остарялата мумия, кашляше отсреща й и от време на време я питаше по кое време ще почине.

Този път обаче Ния беше намерила субект без майка, за която да поставя усърдни грижи. Човекът не й сложи изискване да разделят таксата за интернет, разноските за бензина на колата, за електричество, вода и парно.
- Той не използва алкохол? – изненада се Наум старши. – Да, ти беше се заклела, че ще се омъжиш за трезвеник. Мислех, че такива към този момент няма.

- Има – сподели Ния. Беше уверена, че Наум няма да я разпитва повече. Не беше в характера му. Но този път сгреши.

- Предложи ли ти брак?

- Да.

Беше топло на открито, какво друго с изключение на горещина може да създаде юли? Пламнал въздух, разтопен асфалт и градушка, по време на която човек мечтае за въже, с цел да обеси някого. Небето усърдно се приготвяше – трупаше облак върху облак, с цел да стане ясно кой командва тук.

- Тате – обади се дребният Наум. – Приятелите на мама са страхливци.

- Защо мислиш по този начин?

- Страхуват се да не изям парите им – отговори момчето. – Аз няма да изям твоите пари. Много мощен съм по математика. Докато ходехме на учебно заведение, решавах дилемите на децата от класа и те ми плащаха. Спестил съм много.

- И? – сподели бащата.

- Когато стартира Ковида, учехме онлайн и обеднях.

- Човек е безпаричен през по-голямата част от живота си - сподели Наум старши. –През останалата част е афектиран. Свиквай.

- Защо? – попита момчето и гласът му натежа.

- Защото единствено парите отварят всяка врата – белезниците още веднъж щракнаха в гласа на бащата.

Заваля. Дъждът се зае да санкционира улицата поради колите, които бръмчаха по нея.

- Бил си подценявано дете, Науме – допусна Ния. - Никой не те е научил да подкрепяш някого, по тази причина в този момент не знаеш по какъв начин да го направиш.

- А парите, които ти оставях? – прекъсна я гласът, който хвърли януарски висулки в сърцето на лятото.- Харчеше ги до стотинка, нали.

- Не печелех добре – сподели Ния. Избягването на борбата е победа, повтори настойчиво мозъкът й. - Обичах те – добави тя.

- А в този момент? – поинтересува се гласът, който накара мързеливите облаци още веднъж да се замислят за дъжд.

Наум можеше да чете мислите й. Още първоначално Ния се опита да избяга. Премести се при счетоводителя и майка му, която страдаше от Алцхаймер. Наум старши я срещна на път към детската градина, в която ходеше дребният.

- Дотам ли изпадна – до този стар дядка? – сподели. Не й даде нито стотинка. Сега установи: - Продала си пералнята, хладилника и печката. Но уредите не са твои.

- Ще ти върна всичко до лев – сподели Ния.

- Нима се заблуждаваш, че ще ти разреша да не ми го върнеш?

Някъде тресна мълния. След 10 секунди се разнесе гръм.

- Тате, аз съм най-силният от класа по математика. Като тебе - сподели момчето. – Спестил съм пари, с цел да можеш да идваш при мене. С тия пари ще ме отведеш до стената за алпинисти.

Може би юли искаше да спре кранчето на жегите. Щедростта не беше най-силната линия на този раздразним месец.
Малият погледна през прозореца. Гарсониерата беше на петия етаж, страхотна панорама – човек можеше да види какво готви съседката в отсрещния блок. Във въздуха се носеха гласове, които се караха.

- Ния – сподели Наум и пристъпи към дамата. – Излез – обърна се той към сина си.

- Любов ли ще вършиме? – попита момчето.

Беше приключило трети клас, най-силният възпитаник по математика във випуска. Схватливо хлапе. Човек не може да избяга от гените си.

- Кой те научи да задаваш подобен въпрос? – поинтересува се Наум старши.

- Няма да кажа. Обещал съм – съобщи Наум младши.

След известно време, не повече от 10 минути по-късно, когато бащата се появи на вратата, момчето седеше на пода в коридора на гарсониерата. Не гледаше в телефона си. Чакаше.

- Тате, икономисал съм задоволително – сподели момчето, пробвайки се да задържи кафявия взор на татко си. – Ще станат твои. Виж – хлапето извади оръфано, дрънчащо портмоне. – Вземи ме със себе си. Нека мама остане сама. Да не съм с нея да преча. Така ще си откри някой добър приятел… не подобен като тебе.

Заваля.

Няма нищо по-студено от дъжд през юли.