Лицемерието като потребност
Познавате ли хора, които постоянно са благи, усмихнати и доброжелателни? Всеки път ви вършат похвали, подготвени са на всичко в името на другарството си с вас?
Естествено. Всеки от нас познава този вид хора. И съвсем всеки от нас ще ги назова по един метод - лицемери. Но дали ние самите се замисляме какъв брой пъти и на нас се е налагало да сме такива?
Някой беше споделил, че учтивостта е най-приемливата форма на двуличие. В тълковния речник за тази дума срещаме следното обяснение- държание, при което преднамереност и престореност се прикриват зад маската на добродушие и доброжелателност.
Нима зад лицемерието постоянно се крие преднамереност? И белким от време на време не сме положителни и благи с някого с единствената цел да го усмихнем и зарадваме, даже на нас самите да не ни е до това? Кога учтивостта се трансформира в двуличие? И къде се намира онази граница, която разделя желанието да се държиш човешки от престореността и преиграването?
Няма човек, който в дадени обстановки да не е бил двуличник. И то не, тъй като е неприятен, подправен и лицемерен, а просто тъй като животът ни го постанова. Ако рискуваш да си откровен постоянно и на всички места, си навличаш само опцията непрекъснато да си неразбираем, отритнат и даже осмиван. Всички ненавиждат неискреността и фалша, само че на никой не са им непознати. Човек попада във всевъзможни обстановки, намира се с голям брой хора с друг мироглед и разбирания и по тази причина постоянно му се постанова да прикрива недоволството си от някой и нещо, да лавира сред отзиви и връзки.
Лицемерието е нужда. Но дано забележим по кое време ни се постанова да сме това, което не сме.
Вкъщи
Тук нормално сме най-истински, открити, почтени и казващи всичко, което ни е на сърцето. И въпреки всичко не рядко връзките с някой членове на фамилията ни куцат или се изострят точно заради обстоятелството, че тук всеки е себе си. Не един път сме били очевидци или сме взели участие в кавги със свекърви, тъщи, зълви и така нататък, които са освен много грозни, само че и прекомерно натоварващи ни. Ето за какво и тук идва на помощ лицемерието. Ако сме малко по-отстъпчиви и не обръщащи внимание на нелепости, можем и да избегнем роднинските свади. А какво по-хубаво от това да живеем в мир! И все пак- това не сме ние. Ние единствено си постановяваме несъмнено поведение, което обаче прекомерно постоянно е доста належащо.
Навън
Нима не ви се е случвало да си вървите по тротоара и да ви изпръска някоя преминаваща кола или да видите по какъв начин мъжът отсреща ви изхвърля някакъв отпадък на улицата? Какво вършиме в такива случаи? Съмнявам се, че подхващате вманиачен скандал или стартирате да хвърляте камъни по преминаващия автомобил. По-скоро си замълчавате, даже да не желаете. Е, това не е ли двуличие? Така единствено си затваряте очите за казуса. Но и не влизате в разногласия с непредвиден край.
В работата
Закъснявате за работа, тъй като пукате гума на колата или чакате рейса 20 минути. Шефът надлежно ви посреща в не положително въодушевление и не ви икономисва едно съществено мъмрене. А вие просто се извинявате и се захващате за работа, въпреки и в главата ви да се въртят мисли от сорта на “Един ден и ти ще си намериш майстора, неблагодарнико! ”
На работното си място гоним избрана цел и за постигането и ни се постанова да контактуваме с хора, които може да не са ни приятни, даже да са ни противни. Няма по какъв начин обаче да не демонстрираме доброжелателност, да не сме общителни. Едва ли в името на това да не бъдем лицемери, ще изберем да изгубим работата си. Има и такива хора, само че те са доста, но доста малко. Натоварващо е да си подобен, какъвто не си и да дежуриш с усмивка на лицето, само че да не го умееш е по-лошият вид.
Пред приятелите
Случвало ли ви се е да получите подарък от другар, който въобще да не ви хареса? Излишен въпрос, нали? Всеки е попадал в такава обстановка, само че не всеки е казвал “Мерси, само че това е извънредно! ” Нима ще изберете да обидите този, който ви го е избирал с толкоз любов, единствено с цел да сте откровени?
Контактите с другари на ваши другари също от време на време са съпроводени с неспокойствие, неприязън и скука, само че събитията ни принуждават да не ги отхвърляме, даже да сме общителни с тях. И в последна сметка, за какво не? Ние нищо не разделяме с тях и надали едно положително държание от наша страна, ще ни коства толкоз старания. Ако те са посочили намерено, че не ни утвърждават, тогава можем да си позволим да им отвърнем, само че в случай че просто не ни харесват, тъй като прекалено много се хвалят да вземем за пример, би трябвало ли да ги пренебрегваме? Да подхождаме с почитание е по-добрият вид съгласно мен, пък било то и малко пресилено.
Не, не се пробвах да ви кажа “бъдете лицемери ”, само че... Лицемерието е тип дипломация, то се употребява съзнателно в дадени моменти и без него сме за на никое място. Научаваме се да бъдем лицемери още с първите стъпки в нашето образование. От дребни непрестанно слушаме " по този начин не се приказва ", " това не е възпитано ".
Да имаш мнение, само че да знаеш по какъв начин да го изразиш или да го премълчиш, си е чисто и просто здравомислие. Ние в никакъв случай не можем да приказваме това, което непрестанно възпроизвеждат мозъците ни, тъй като тогава ще сме в непрекъснат спор с хората около нас. В естествения ни обществен живот всеки от нас съблюдава етикети и правила на държание, които малко или доста го вършат двуличен. Но нали към този момент споменахме, че учтивостта е първата крачка на лицемера!
Естествено. Всеки от нас познава този вид хора. И съвсем всеки от нас ще ги назова по един метод - лицемери. Но дали ние самите се замисляме какъв брой пъти и на нас се е налагало да сме такива?
Някой беше споделил, че учтивостта е най-приемливата форма на двуличие. В тълковния речник за тази дума срещаме следното обяснение- държание, при което преднамереност и престореност се прикриват зад маската на добродушие и доброжелателност.
Нима зад лицемерието постоянно се крие преднамереност? И белким от време на време не сме положителни и благи с някого с единствената цел да го усмихнем и зарадваме, даже на нас самите да не ни е до това? Кога учтивостта се трансформира в двуличие? И къде се намира онази граница, която разделя желанието да се държиш човешки от престореността и преиграването?
Няма човек, който в дадени обстановки да не е бил двуличник. И то не, тъй като е неприятен, подправен и лицемерен, а просто тъй като животът ни го постанова. Ако рискуваш да си откровен постоянно и на всички места, си навличаш само опцията непрекъснато да си неразбираем, отритнат и даже осмиван. Всички ненавиждат неискреността и фалша, само че на никой не са им непознати. Човек попада във всевъзможни обстановки, намира се с голям брой хора с друг мироглед и разбирания и по тази причина постоянно му се постанова да прикрива недоволството си от някой и нещо, да лавира сред отзиви и връзки.
Лицемерието е нужда. Но дано забележим по кое време ни се постанова да сме това, което не сме.
Вкъщи
Тук нормално сме най-истински, открити, почтени и казващи всичко, което ни е на сърцето. И въпреки всичко не рядко връзките с някой членове на фамилията ни куцат или се изострят точно заради обстоятелството, че тук всеки е себе си. Не един път сме били очевидци или сме взели участие в кавги със свекърви, тъщи, зълви и така нататък, които са освен много грозни, само че и прекомерно натоварващи ни. Ето за какво и тук идва на помощ лицемерието. Ако сме малко по-отстъпчиви и не обръщащи внимание на нелепости, можем и да избегнем роднинските свади. А какво по-хубаво от това да живеем в мир! И все пак- това не сме ние. Ние единствено си постановяваме несъмнено поведение, което обаче прекомерно постоянно е доста належащо.
Навън
Нима не ви се е случвало да си вървите по тротоара и да ви изпръска някоя преминаваща кола или да видите по какъв начин мъжът отсреща ви изхвърля някакъв отпадък на улицата? Какво вършиме в такива случаи? Съмнявам се, че подхващате вманиачен скандал или стартирате да хвърляте камъни по преминаващия автомобил. По-скоро си замълчавате, даже да не желаете. Е, това не е ли двуличие? Така единствено си затваряте очите за казуса. Но и не влизате в разногласия с непредвиден край.
В работата
Закъснявате за работа, тъй като пукате гума на колата или чакате рейса 20 минути. Шефът надлежно ви посреща в не положително въодушевление и не ви икономисва едно съществено мъмрене. А вие просто се извинявате и се захващате за работа, въпреки и в главата ви да се въртят мисли от сорта на “Един ден и ти ще си намериш майстора, неблагодарнико! ”
На работното си място гоним избрана цел и за постигането и ни се постанова да контактуваме с хора, които може да не са ни приятни, даже да са ни противни. Няма по какъв начин обаче да не демонстрираме доброжелателност, да не сме общителни. Едва ли в името на това да не бъдем лицемери, ще изберем да изгубим работата си. Има и такива хора, само че те са доста, но доста малко. Натоварващо е да си подобен, какъвто не си и да дежуриш с усмивка на лицето, само че да не го умееш е по-лошият вид.
Пред приятелите
Случвало ли ви се е да получите подарък от другар, който въобще да не ви хареса? Излишен въпрос, нали? Всеки е попадал в такава обстановка, само че не всеки е казвал “Мерси, само че това е извънредно! ” Нима ще изберете да обидите този, който ви го е избирал с толкоз любов, единствено с цел да сте откровени?
Контактите с другари на ваши другари също от време на време са съпроводени с неспокойствие, неприязън и скука, само че събитията ни принуждават да не ги отхвърляме, даже да сме общителни с тях. И в последна сметка, за какво не? Ние нищо не разделяме с тях и надали едно положително държание от наша страна, ще ни коства толкоз старания. Ако те са посочили намерено, че не ни утвърждават, тогава можем да си позволим да им отвърнем, само че в случай че просто не ни харесват, тъй като прекалено много се хвалят да вземем за пример, би трябвало ли да ги пренебрегваме? Да подхождаме с почитание е по-добрият вид съгласно мен, пък било то и малко пресилено.
Не, не се пробвах да ви кажа “бъдете лицемери ”, само че... Лицемерието е тип дипломация, то се употребява съзнателно в дадени моменти и без него сме за на никое място. Научаваме се да бъдем лицемери още с първите стъпки в нашето образование. От дребни непрестанно слушаме " по този начин не се приказва ", " това не е възпитано ".
Да имаш мнение, само че да знаеш по какъв начин да го изразиш или да го премълчиш, си е чисто и просто здравомислие. Ние в никакъв случай не можем да приказваме това, което непрестанно възпроизвеждат мозъците ни, тъй като тогава ще сме в непрекъснат спор с хората около нас. В естествения ни обществен живот всеки от нас съблюдава етикети и правила на държание, които малко или доста го вършат двуличен. Но нали към този момент споменахме, че учтивостта е първата крачка на лицемера!
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ