♥ Най-важната защита срещу травмата е закрилата в лицето на тези, които обичаме
(Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout)
♥ Връзки
Множество проучвания непроменяемо потвърждават, че това да имаш добра мрежа за поддръжка е единствената най-силна отбрана против травмирането. Сигурността и ужасът са несъвместими. Когато сме ужасени, нищо не ни успокоява по този начин, както насърчителният глас и топлата прегръдка на някого, на който имаме вяра. Уплашените възрастни реагират на същите успокоителни жестове като ужасените деца: нежна прегръдка и полюшване, и уверението, че някой по-голям и по-силен ще се погрижи за всичко, тъй че ти можеш умерено да си легнеш да поспиш. За да се възстановят, мозъкът, тялото и мозъкът би трябвало да са уверени, че е безвредно да се провиснал. Това се случва единствено в случай че се усещаме в сигурност на надълбоко равнище и си позволим да свържем това възприятие за сигурност със спомените за беззащитност в предишното.
След мощна травма – като нахлуване, злополука или естествено бедствие – потърпевшите се нуждаят от наличието на познати хора, лица и гласове; физически контакт; храна, заслон, безвредно място и време да поспят. От съществена значимост е да поддържат връзка с обичани хора от близо и надалеч и да се съберат още веднъж допустимо най-бързо със фамилията и приятелите си на място, където се усещат в сигурност. Нашата любяща съгласуваност с другите е най-силната ни отбрана против закани. Например децата, които са отделени от родителите си след травматично събитие, е евентуално да страдат от съществени отрицателни дълготрайни последствия. Проучвания, извършени по време на Втората международна война във Англия демонстрират, че деца, които са живели в Лондон по време на Блицкрига и са били изпратени в провинцията за да бъдат защитени от немските бомбардировки, са го претърпели доста по-зле от децата, които са останали с родителите си и са понасяли нощите в бомбоубежища и плашещите гледки на разрушени здания и мъртви хора.
Травмираните човешки същества се възвръщат в подтекста на връзките: със фамилиите си, с обичани хора, на срещи на „ Анонимните алкохолици “, в организации на ветерани, в религиозни общности или благодарение на професионални терапевти. Ролята на тези връзки е да обезпечат на индивида физическа и прочувствена сигурност, в това число против засрамване, мъмрене или наказание, и да му оказват помощ да събере куража да понесе, да посрещне и да осмисли действителността на случилото се.
Както видяхме, огромна част от мозъчните ни вериги са отдадени на това да бъдем в синхрон с другите. Възстановяването от контузията изисква да се свържем (отново) с околните ни човешки същества. Затова контузия, която се е случила вътре във връзка, като цяло е по-трудна за лечение от контузия вследствие на пътен случай или естествено злополучие. В нашето общество най-често срещаните контузии при дамите и децата се случват в ръцете на родителите им или интимните им сътрудници. Тормозът или половото принуждение в детството, а също и домашното принуждение, се предизвикват от хора, които би трябвало да ви обичат. Това разрушава най-важната отбрана против контузията: закрилата в лицето на тези, които обичаме.
Ако хората, към което естествено бихте се обърнали, с цел да се погрижат за вас и да ви защитят, ви ужасяват или ви отхвърлят, се научавате да изключвате и да игнорирате възприятията си. Както видяхме в част 3, когато тези, които би трябвало да се грижат за вас, се извърнат против вас, би трябвало да намерите различни способи да се справите със страха, гнева и отчаянието си. Самостоятелното справяне с ужаса поражда друга редица проблеми: дисоциация, обезсърчение, пристрастявания, хронично възприятие за суматоха и връзки, белязани от отчуждение, изключване и спорове. Пациенти с такава история рядко вършат връзката сред това, което им се е случило от дълго време, и актуалните си усеща и държание. Просто всичко им се коства неконтролируемо.
Облекчение няма да настъпи, до момента в който не са в положение да признаят какво се е случило, и да разпознаят невидимите демони, с които се борят. Спомнете си да вземем за пример мъжете, които описах в глава 11 и които бяха унизени от свещеници педофили. Те постоянно посещаваха фитнеса, вземаха анаболни стероиди и бяха мощни като бикове. Но на интервютата постоянно се държаха като уплашени деца; травмираните момчета надълбоко в тях към момента се усещаха безпомощни.
Докато човешкият контакт и синхрон са изворът на психическото саморегулиране, обещанието за непосредственост постоянно извиква боязън от пострадване, изменничество и занемаряване. Срамът играе значима роля в това: „ Ще схванеш какъв брой противоположен и непоносим съм и ще ме изоставиш незабавно, щом ме опознаеш същински. “ Неразрешената контузия може да се отрази извънредно на връзките. Ако сърцето ви към момента е разрушено, тъй като някой, който сте обичали, ви е нападнал, евентуално ще сте загрижени да не ви наранят още веднъж и ще се страхувате да се откриете пред нов човек. Всъщност може неумишлено да се опитате да нараните него, преди той да е получил опцията да ви нарани.
Това е същинско предизвикателство пред възобновяване. Щом един път разберете, че посттравматичните реакции са почнали като опити да спасите -живота си, можете да съберете храброст да чуете вътрешната си музика (или какофония), само че ще ви е нужна помощ да го извършите. Трябва да откриете човек, на който вярвате задоволително, с цел да ви съпровожда, човек, който ще пази възприятията ви на несъмнено място и ще ви помогне да се вслушате в мъчителните послания от прочувствения си мозък. Нужен ви е лидер, който не се опасява от ужаса ви и може да понесе най-тъмния ви яд, необходим ви е някой, който може да е пазач на целостта ви, до момента в който вие изследвате фрагментираните опитности, които е трябвало да пазите в загадка от себе си толкоз дълго. Повечето травмирани хора се нуждаят от котва и от съществено водачество, с цел да извършат тази работа.
От: „ Тялото помни “, Бесел Ван Дер Колк, изд. „ Изток-Запад “, 2018 г.
Картина: Portrait of a Family, 1667, by Gerbrand van den Eeckhout; chinaoilpaintinggallery
