Панайот Волов е една от ключовите фигури в българската история

Панайот Волов е една от основните фигури в българската история на националноосвободителното придвижване , чието име е синоним на храброст, решителност и жертва. Роден в сянката на османското господство Волов се издига като ослепителен водач, уредник на първото Велико национално заседание и челник на първата проведена чета, открояващ се със своите стратегически и тактически умения в битката за независимост .

Тези исторически обстоятелства се преглеждат в книгата „ Българските владетели от VII до XIV век. История на България “ , написана от историка. В нея писателят Румен Петков от Политическа партия „ Единение “ разкрива забавни събития от този интервал.

В книгата може да се запознаете по какъв начин макар неизбежните компликации и неуспехи Волов остава правилен на своята идея , водейки своите съратници в няколко решаващи борби, които оформят хода на въстанието. Неговата история е епопея на храброст и всеотдайност, завършваща със самопожертва в името на свободата на родината .

Публикуваме целия материал на доктор Петков без редакторска интервенция:

„ В условия на мощна стихия и дъжд под клоните на буковите дървета, на местността Оборище, от 14 да 16 април 1876 година учителят Панайот Волов организира първото в историята на България Велико Народно заседание на което той, по право и достолепие, е ръководител.

По време на съвещанието из под листата изпълзява черна змия и се насочва към небрежно скованата естрада. По думите на Захари Стоянов, змията е усойница и всички одобряват появяването и като неприятна прокоба. За да показва воля и хладнокръвие на началник, Волов хваща змията за опашката, само че тя се обръща и го ухапва по пръста. Той не напуща събранието, изсмуква отровата и продължава с думите: Тук сме се събрали да вземем решение за въстание и датата, на която да избухне…

След като получава пренесеното от 19-годишния Георги Салчев кърваво писмо на Каблешков, афишира въстанието. На 22 април оглавява първата образувана чета в Панагюрище и я повежда към Стрелча дружно с Иван Маринов Парпулов, прочут като Орчо челник, а Бенковски изпраща към Балабановата кория. Въстаниците и жителите на Стрелча, отпред със свещениците, посрещат възторжено своя обичан челник и доведените от него подкрепления. В продължение на две денонощия четата заема основните изходи на селото и води сражения с оказващите опозиция турци и черкези. На втория ден получават превъзходство, атакуват турската махала и я опожаряват, локални управници се укриват в джамията. За да не губи скъпо време Волов се обръща за помощ от Копривщица.

На апела му са изпратени двадесет копривщенци, които се причисляват към четата му. Тъй като попълнението идва с четнически униформи, турците ги вземат за московци (руснаци), а откакто гръмва и черешовият топ, оферират договаряния с войводата. Загубата на скъпо време и пристигналата турска армия, извеждат сраженията на Воловата чета и локалните въстаници на позициите към височината Кози могили – на запад от селото. Виждайки, че по-нататъшната опозиция в Стрелча е невъзможна, Волов и Георги Икономов събират четата, като приобщават и стрелчанските въстаници и я повеждат назад към Копривщица.

По пътя Волов взема решение една част от четата да се насочи за Клисура, а той, дружно с Тодор Каблешков и стрелчанската група, се насочват в помощ на Копривщица. С доста сила и умеене те провеждат живота и активността на града, построяват укрепителни уреди, провеждат защитата, посрещане, настаняване и издръжка на въстаници и мирни поданици и така нататък Още с идването си Волов набира нови четници. На 23 април (Гергьовден) цялата чета идва в Клисура, където е посрещната с безгранична наслада от локалните поданици. Волов провежда черковна работа и тържествено освещава клисурското знаме.

По инструкции на Волов се провежда защитата, въстаниците са разпределени по позиции в местностите Зли дол и Пресвета. Тук Волов посреща куриерите и се среща с ситуацията и хода на въстанието в селата зад Средна гора, Сопот, Карлово и Стрямската котловина. Последва отчаяние, което не споделя с никого. Веднага отдава заповед да се укрепят позициите в посока Карлово, на Злидолската позиция да бъдат сложени най огромните черешови топове, а цялото население да се изнесе и укрие в гората Върлищница – югозападно от селото, с цел да избегне погрома.

Всъщност Карлово и Стремските села са избрани за значима територия, където да се сътвори втори въстанически център. На 24 април Волов прави опит да вдигне карловските села, само че се изправя пред сериозен проблем. В село Слатина българите отхвърлят да въстанат. Липсата на възторг предвещава неуспех, хора от групата му изявяват предпочитание да потеглят назад на Копривчица. Волов не изгубва наличие на духа, той се отхвърля от втория въстаннически център, като разпределя хората по старите им чети.

На 25 април сутринта той идва в Копривщица и сплотява всички под негово командване. Отправя се към Паничери, тъй като от писмата има информация, че хората му желаят да въстават, само че някой си господар не им разрешавал. Волов и Икономов доближават до Паничери с един отряд. По пътя си оставят стражи на по на един патрон разстояние. Четоводецът на дружината Георги Търнев предлага да нападат и принуждават турците да побягнат. Завързва се престрелка в дерето при селото и макар, че реализират победа, Волов не оставя локална власт в Слатина и Паничери, защото според пощата против тях се насочва турска армия под командването на Неджиб ага. Волов и Иконмов повеждат въстаниците към Копривщица като минават неусетно около селата Дудене (дн. Черничево) и Старо ново село. Пристигат едвам в среднощ извънредно изморени и изтощени. На 26 април Волов получава поща от Клисура със вик за помощ, защото против селото се изправя многочислена турска армия. Волов оглавява ескадрон от 100 конника, намиращи се в Копривщица и се насочва за Клисура.

С развято знаме конниците идват в Клисура и заемат голите височини над Върлищница. Волов схваща, че е късно да помогне. Клисурската чета е разпръсната от черкезките орди на Тосун бей, къщите са запалени, а по улиците е настанала блъсканица. Волов приканва на помощ Тодор Каблешков, които се явява с 200 души. Конвоирани оживелите се насочат към Копривщица. Проливен и нескончаем дъжд в допълнение утежняват пътя на четите и бежанците от Клисура. Фишеците и барутът са унищожени, а хората с последни сили стигат до Копривщица. Апостолите Волов и Икономов настаняват първо популацията, което водят със себе си и се събират на Военен съвет в кабинета на доктор Спасов.

Военният съвет взема решение да се разшири и закрепи въстанието, както и да пресечен дейностите на Тосун бей. За задачата се разделят на два отряда. Единият от 100 души, най-вече клисурци, под командването на Волов, се насочва през Средна гора към Стремската котловина, с цел да се съюзи с въстаниците от Карлово, Сопот и селата, само че откакто схващат че там въстание не е избухнало, отрядът се връща назад. Военният съвет издига нова главната задача – четата на Волов да премине през с. Дерелии (дн. с. Богдан) и оттова да удари в тил Тосун бей. Волов стига до селото и завързва стълкновение, само че откакто не съумява да вземе превъзходство е заставен да се върне обратно.

Волов и Каблешков не губят вяра, към четата причисляват клисурските водачи Никола Караджов и Христо Драганов, само че дъждът довежда до невалидност всички боеприпаси. Още при първата среща с башибозука въстаниците не могат да произведат изстрел. Волов взема решение цялата чета да се върне в Копривчица. На 29 април неуспехът довежда до реакцията на копривщенските чорбаджии. Първият капан е подложен за въстаническия щаб. На 29 април чорбаджии арестуват апостолите Панайот Волов, Георги Икономов, Тодор Каблешков, Никола Караджов, Григор Божков и Христо Благоев. Целта е по-личните дейци на въстанието да бъдат предадени на турската власт. Благодарение на помощта на Павел Бобеков, Манчо Манев и Орчо челник, апостолите са освободени и още същата вечер Волов ги повежда към Балкана. На Чумина поляна стопират за малко, защото височините ги принуждават да оставят конете си.

На 1 май четниците са на билото на планината, като скатът, по който се движат съединява Средна гора със Стара планина. Четата стопира при стражарницата Старо беклеме и след това се спускат към местността Каменидица. Когато стигат местността Козница въстаниците желаят да спрат и да създадат отмора от тежките преходи. Волов е срещу това решение, само че не може да се наложи. Той и няколко клисурски четници не престават пътя си, като се надяват, че останалите ще ги настигнат.

На сутринта, останалите не реализират единодушие и се разделят в разнообразни две направления. Една част поема към връх Вежен търсейки посока на север към Троянския Балкан, а другата групата последва Волов в източна посока към Тетевен. При Рибаришкия проход втората група настига своите приятели. Волов скицира местността, като ученик на Николаевското учебно заведение е имал отлични знания по топография и картографиране. Докато води подготовка четата е разкрита и се завързва стълкновение при което умира Никола Караджов. Престрелката се състои в гората западно от връх Капуджин. Оцелелите на 3 май минават около с. Рахманларе (дн. Розино), изказчват се нагоре по билото и на 5 май доближават Каракачанските колиби в Троянския край. На 6 май Воловата чета се състои към този момент единствено от 12 души, които минават река Жеревица.

След несполучливите опити на Панайот Волов да възобнови въстаническа активност в Троянския край и в своето добре познато средище Троянския манастир, войводата подрежда преспиване в землището на село Бели Осъм, а на 7 май потеглят за Троян. След нощувка в м. Чучул, се насочват към м. Средни дял, към Ново село и с. Колибето. Продължавайки пътуването си на изток, по билото на Балкана, доближават Габровския Балкан с вярата да се свържат с въстаналите си приятели от този край.

На 11 май следите им са разкрити от потеря, и с цел да се отскубнат, в продължение на два дни вършат обиколки на дефилето към с. Кръвеник. На 13 май при Севлиевските села откакто не чуват шума на кучетата потеглят по пътя за Свищов. При с. Сърбеглий (дн. Яворец) се натъкват още веднъж на потеря която освен ги изтощава, само че и им изгубва доста от времето до момента в който се отскубнат. На 17 май стигат община Ядъмово и нощуват в Дряновското землище при село Леденик, а на 19 май спят на брега на река Янтра. В покрайнините на Търново идват едвам деветима. От съображения за сигурност четата се раздела на три групи по трима. Волов, дружно с Георги Икономов и Стян Ангелов образуват първата група. Синджирлийският преподавател Кольо поп Димитров, Ненчо Искров Налбантина и Стео Стоев оформят втората група. Останалите, двамата панагюрци Павел Бобеков и Манчо Манев и учителят от Клисура Христо Драганов, сформират третата.

Сбогуват се приятелски, с благопожелание Бог да ги пази. При раздялата Волов като челник резервира последното оживяло знаме на въстанието и всички потеглят по пътя си.
Икономов, Волов и Стоян Ангелов съзряват турска стража близо до фамозния Беленски мост на уста Кольо Фичето. Опитват се да я заобикалят, само че са видени от пъдаря Юмер кои ги предава. Турците стартират да стрелят от моста и раняват Волов. Изчаквайки вечерта, на 26 май тримата вършат опит да преплуват реката Янтра край град Бяла, Русенско, само че се удавят в ледено студените и води.

Така приключва животът на основния деятел на IV революционен Пловдивки окръг. Той не съумява да види свободна България, само че приносът му, въпреки и постоянно забравян, е в действителност голям.

През 1901 година покрай лобното им място е повдигнат непретенциозен монумент с надпис, като вместо името на Стоян Ангелов е изписано Никола Попов. През 1960 година е повдигнат по-голям монумент с бюст на П. Волов, само че още веднъж паметната плоча е с имената на Волов, Икономов и Попов. След недоволство на Й. Шишманова и на Б. Риндова с решение на Окръжния съвет в Русе паметната плоча е сменена (дек. 1982 г.) и историческата неточност поправена.

Втора и трета група се избавят. Тримата от трета група са признати и избавени от революционния комитет в с. Самоводене, Великотърновско. Ръководството ги укрива в продължение на 3 месеца, до август, когато минават в Румъния.

След което Павел Бобеков взе участие като доброволец в Сръбско-турската война, при оповестяването на Руско-турската война се включва като преводач и е причислен при щаба на военачалник Гурко, само че при Търново заболява от туберкулоза. Умира на 29 октомври 1877 и е заровен в двора на църковния храм „ Св. Никола “ във Велико Търново.
Христо Драганов в началото се открива в Александрия. Става доброволец в Руско-турската война (1877–1878) и в Сръбско-българската война (1885).
След Освобождението е преподавател поредно в Карлово, Клисура и Севлиево. Установява се да живее в Севлиево, където заема разнообразни длъжности – книжар, кмет на Сев¬лиево (1893–1894), областен учебен контрольор (1894–1895), областен шеф (1899–1901), търговски контрольор (1913–1919). Председател на читалище „ Росица “ в града (до 1887) и библиотекар на д-во „ Развитие “ (1920–1927).

Манчо Манев по време на Руско-турската война става опълченец. След това се заселва в Пловдив. През 1885 година се включва в поддръжка на придвижването за Съединение на Източна Румелия с Княжество България, а по-късно и в Сръбско-българската война. Бил е ръководител на сдружението на опълченците и поборниците от Пловдив. Отделено е избиран за общински консултант и депутат. В интервала 30 октомври 1893 – 7 юли 1894 година е кмет на град Пловдив. След мандата си изпада в бедност, благодарение на Върховния комитет на благотворителността е настанен в сиропиталище.

От втората група. Ненчо Искров Налбантина (1842-1898) е хванат в Свищов. След Сан-Стефанския мир е освободен и се заселва в Карлово, където остава до гибелта си.
Стео Стоев остава жив, виждал съм негови фотоси като възрастен, само че няма никаква информация с какво се е занимавал.

За Кольо поп Димитров не може да се откри никаква последяваща информация.

През идващите дни знамето е открито във един от вировете на реката от овчаря Митю Бояджиев и го предава на духовник Иван в локалната черква на гр. Бяла. Божият чиновник го освещава и покрива с него олтара като преценя, че там ще е най-скрито.

Оказва се, че това е знамето на въстаниците от с. Синджирлий, припознато е от трима негови съратници измежду които и Захари Стоянов и самият знаменосец Стео Стоев.
Взето е от църквата през 1901 година по разпореждане на Министерството на вътрешните работи и се предава за предпазване в Националния исторически музей, а по – късно в Националния етнографски музей. По време на бомбардировките над столицата през ВСВ 1944 година, то изгаря и е унищожено за историята.

След освобождението Захари Стоянов търси и оръжието на Волов пушка марка „ Шнайдер “ с което е оповестено въстанието. Оказва се че тя също е открита в реката от локален гражданин. Никола Обретенов търси, откупва оръжието и го съхранявана като фамилна полезност. Като министър З. Стоянов съумява да убеди Н. Обретенов да съобщи оръжието за потребност на поколенията във Военно-историческия музей в София. При откриването на къщата-музей „ Панайот Волов “ в Шумен то става част от неговата непрекъсната експозиция. “

Умор – късото ръководство и загадъчната орис на българския кан