Понятието прабългари е термин въведен през 19-ти век от историческата

Гените на един войнствен народ

Понятието прабългари е термин въведен през 19-ти век от историческата просвета за обозначаване на група азиатски номадски племена с неразбираем генезис, мигрирали и уседнали на територията на Европа и основали след това тук няколко средновековни страни.

Днес постоянно това название се замества с термина протобългари, остарели българи и даже просто българи. Не е обяснен и въпросът, дали българи е било тяхното самоназвание, или е име обещано им от други нации. Тези племена са наричани от ранносредновековните летописци с разнообразни имена като: кутригури, утигури, скити, мизи, хуни и други Вследствие на разселването си те са претопени изцяло и езикът и културата им изчезвават.

Произходът на прабългарите е проблем, към момента пораждащ полемики. По своята езикова принадлежност прабългарите биват причислявани от преобладаващия брой модерни учени към тюрко-алтайските нации. Предполага се, че прабългарският етнос се е формирал в Централна Азия (Източен Казахстан) сред Каспийско море и планината Имеон (Памир, Тяншан и Хиндукуш). Други вероятни региони са Алтай, или Западен Сибир, Таримската долина, Западна Монголия, Южен Сибир и горното течение на Иртиш. От края на 16 век насам са предлагани разнообразни хипотези, някои от които удивляват с тяхната причудливост и упорството в отстояването им. Повечето престижи отхвърлят схващанията за автохтонния (или тракийски), за славянския, за татарския и за угро-финския генезис на прабългарите. По-популярни, само че също оспорени, са хунските и огурските разновидности на урало-алтайската догадка. Някои научни писания и любителски проучвания в последните години възраждат друга догадка, съгласно която прабългарите са смесено хунско-иранско население.

Разнообразните теории за произхода на прабългарите най-общо могат да бъдат избрани към две направления – първо, за алтайския им и второ, за арийския им етногенезис. Трета теза застъпва смесеното им образуване като народ. Всяко от първите две посоки не изключва присъединяване като въздействия, усвояване и така нататък на население определяно за преобладаващо от другото направление. Всъщност разликата сред тях не е единствено в разногласието дали прабългарите са арийци или тюрко-монголи, а кое е първичното. В този смисъл най-точно е да се приказва за разбъркан генезис, който от една страна е дефиниран от някои съществени учени като обособена трета доктрина, и от друга не отхвърля и не опонира на другите две взаимно оспорващи се теории. Той се концентрира не върху това по какъв начин е почнал процесът, а върху резултата от него – древнобългарският народ.

Досега най-разпространена е тюркската доктрина за произхода на прабългарите която се постанова в XX век и се споделя от редица интернационалните и български създатели и авторитетни издания като Енциклопедия Британика, Брокхауз. В следствие тази доктрина се оспорва и от средата на XX век някои наши учени, които причисляваха прабългарите към арийските ирански нации, показаха мнение, че теорията би могла да се одобри като една добре аргументирана, само че небезспорна работна догадка. Несигурността към произхода на прабългарите се дължи най-много на оскъдните и спорни сведения за ранната история на прабългарите. Друга причина за нееднозначното показване на историята на прабългарите в литературата е новата наклонност в България след 1989 година за оборване на съществуващите до момента схващания и фактът, че „ новите прабългаристи “ са постоянно неспециалисти, склонни към свободно тълкуване на писмените извори, предоверяване и некритичност към тяхната информация, занимания с епиграфски монументи и езикови проблеми без съответната подготовка, както и случайна датировка и етническа атрибуция на археологическите монументи.

През ІІ-ІV в. прабългарите дружно с хуните те се предвижват от Средна Азия в региона на Приазовието, Прикаспието, северно от Кавказ, към р. Кубан и Азовско море. Етнонимът „ булгари ” (vulgares) се загатва за пръв път в Анонимния римски хронограф от 354 година Името се свързва с р. Волга и се пояснява като: „ разбъркан народ ”, „ избухлив, метежен народ ” и други В тези източноевропейски земи прабългарите се обособяват като независим етнос и някои с съображение одобряват, че те са радикално индо-европейско население.

Прабългарите са номади – отглеждат главно коне. Препитават се с лов и лов на риба. Имат развити занаяти. Номадската община построява номадски стан, който се развива в укрепено населено място – аул. Жилищата са юрти, землянки и надземни постройки. Прабългарите имат вяра в една свръхестествена мощ (оренда). Върховен господ е Тангра (Небе). Голямо достижение е прабългарският календар с 12-годишен зодиакален цикъл. Всяка година носи името на тотемно животно. Основни публични единици са родът и племето. Вождовете образуват племенна върхушка, която последователно изземва властта на националното заседание и съвета на старейшините. Походите през ІV и V век довеждат до основаването на династична ханската власт и здрава военна организация. В края на V и началото на VІ в. прабългарски племена дружно с хуните се заселват в Панония. В Именника на българските ханове (VІІІ в.) хунските владетели Атила и Ернах се слагат при започване на българската ханска династия Дуло под имената Авитохол и Ирник. След гибелта на Атила (453) и прогонването на лонгобардите и осготите от Балканския полуостров прабългарите настъпват към византийските територии и стартират опустошителни нападения. Тези набези стават годишни при Юстиниан Велики (527-565). През интервала VІ-VІІ век прабългарите минават към сближение и по-трайна уседналост, поражда земеделието наред с главния занаят – скотовъдството. Ханската власт се утвърждава дефинитивно и се трансформира в наследствена.

През 562-565 година огромна част от кутригурите са увлечени от аварите в похода им на запад и дружно с тях се откриват в Панония като втора заселническа вълна. Те провеждат нови походи против византийските територии. Прабългарите унугундури от приазовските степи попадат под властта на Тюркския хаганат. През 632 година се освобождават се и се сплотяват под висшата власт на хан Кубрат от династията Дуло в мощен военно-политически съюз, наименуван Стара Велика България. На изток страната доближава до р. Кубан, на запад – до р. Днепър, на север – до р. Донецк, а на юг – до Азовско и Черно море. Столица е град Фанагория. Хан Кубрат подписва интернационалните контракти и утвърждава своята самостоятелност и престиж. Такъв е договорът с Византия от 635 година, при който ханът получава купата патриций. Заплаха за Велика България става Хазарският хаганат. Войната с хазарите се води сполучливо, до момента в който е жив хан Кубрат. Хан Кубрат оставя на синовете си завет да бъдат единни. След неговата гибел (665) обаче синовете се разделят и основават нови страни. Батбаян владее източните елементи, Котраг се реалокира на север, а другите се насочат на запад. Сред тях максимален триумф реализира хан Аспарух, създателят на Дунавска България.

Все отново европейските гени доминират в профила на актуалния българин – това са изводите от завършилото огромно проучване на наши и непознати учени, които за следващ път обориха публикуваната доктрина, че популацията на територията на днешна България е с тюркски генезис. Оказва се, че тюркските ни гени са едвам 1,5% и че в действителност във вените ни кипи гореща европейска кръв. Тюрки или европейци, последно какви сме? Че нашите предшественици, прабългарите, произлизат от земите на антична Азия е общоизвестно. Въпросът е от коя част на континента са пристигнали?

У нас, въз основа на задълбочени изследвания, се утвърждава хипотезата, че дедите ни са пристигнали не от Алтай и областите на север от Кавказ, населявани от хуни и тюрко-алтайски племена, а от сегашен Иран и планината Памир с преобладаващо индо-европейско население. През VII век те се откриват на територията на днешна България и се смесват с локалното население от траки и славяни, забърквайки енигматичен генетичен коктейл. В поддръжка на теорията за европейския ни генезис са и резултатите от последното, най-мащабно досега, изследване на водещи наши генетици, антрополози, микробиолози, взаимно с техни сътрудници от университета в Павия, Италия. Учените са единомислещи – актуалният българин е непосредствен до популацията на Северна Гърция и Средна Италия. С македонците имаме идентични гени. В прилежаща Сърбия не са правени сходни проучвания, по тази причина няма съответни данни които да се сравнят с нашите.

В същото време генетично сме отдалечени от белоруси и руснаци, които при соца ни бяха представяни като нашите най-близки, кръвни славянски братушки. „ Хората може да имат непосредственост в езика, само че да нямат генетични сходства – сподели учен Ангел Гълъбов от Института по микробиология към Българска академия на науките. Българите са отдалечени от някои славянски популации като съветската, словенската, чешката и словашката и още повече от популацията в Скандинавия и с германо-езичните нации. Но пък се оказахме близки по митохондриална ДНК до жителите на Северна Гърция, Хърватия и Италия. В същото време имаме минимална, под 1,5% така наречен алтайо-монголска генетична характерност с тюркоезичните нации в Средна Азия. “

Заключението е, че българите притежаваме, както средиземноморски корени около траките, населявали земите ни от дълбока античност, по този начин и източно въздействие, само че не тюркско, а индоевропейско, обвързвано с наличието на прабългарите и славяните. И още един любопитен щрих към проучването: Оказва се, че петвековното Османско иго не се е отразило на генетичната ни характерност. Как по този начин? „ По-скоро е имало преход на българска кръв към турската популация посредством еничарството и отвличането на девойки, а не противоположното, твърди акад. Ангел Гълъбов. Българският народ не е позволил популацията да се смесва с турците. Моралът в Средновековието е запазил чистотата на българската популация. Генетичните ни изследвания изрично демонстрират, че актуалните българи са много отдалечени от турците и че нямаме „ генетични добавки “ от робството “.

Учените приказват за един много еднороден профил на актуалния българин. Оказва се, че той не е нито безреден миш-маш от гени, оставени от всеки народ, прекосил хилядолетните ни земи, нито е с тюркски, хунски или славянски корени. Макар и славяноезични, ние сме по-близо до някои средиземноморски нации, в сравнение с до славяните, а във вените ни бушува европейска кръв. „ И ДНК-изследванията на материали от 9-10 век, взети от гробници в района, удостоверява тази теза “ – сподели в умозаключение акад. Ангел Гълъбов.