Понякога ни се струва, че знаем всичко за даден човек,

Понякога ни се коства, че знаем всичко за даден човек, само че в реалност може да се окаже, че ни се губят основни моменти от живота, даже и този, който споделяме един с различен.

Моят брачен партньор е извънредно забавна персона. Дори и във външността му има един белег, който демонстрира, че не е като всички останали. Едното му око е синьо, а другото кафяво. Изглежда тайнствен, мистериозен, на моменти даже имам възприятието, че поглеждам към него и откривам, че като че ли виждам чужд.
Много пъти съм се опитвала да се докосна и да дръпна завесата на онази така забулена с тайнственост част от живота му – оношенията с майка му. Той в никакъв случай не говореше за нея, все едно в никакъв случай не е съществувала. Дори си мислех, че е цялостен сирак. Знаех, че татко му е умрял, когато е бил на три. Колкото и пъти съм повдигала въпроси за майка му, толкоз пъти те са се разпилявали като глухарче от вятъра.
Един ден взех решение, че би трябвало да подредя килера, досадна работа, отлагана с години. Докато ровех из купчината движимости и се чудех защо са ни притрябвали тези отпадъци, погледът ми се спря върху една дървена кутия. Никога преди не я бях виждала. Естествено женското ми любознание надви и отворих кутията. В нея имаше бележник с кожени корици. Започнах да го раззеленявам и да чета. С всяка последваща страница бурята в душата ми нарастваше. Колко малко познавах в реалност индивида до мен.

„ Мило дневниче,
Днес беше един от най-ужасните дни в живота ми. Майка ми пристигна в учебно заведение. Нали знаеш, че тя е едноока. Не знам по какъв начин е изгубила окото си, само че знам, че наподобява много злокобно с това само око. В мига, в който пристъпи прага на класната стая, желаех земята под мен да се отвори и да потъна в бездната. Много ме беше позор. Всички деца ме гледаха с надсмешка и си шушукаха нещо по адрес на майка ми. Когато се прибрах вкъщи, горчилката още не беше отминала. Крещях на майка ми, че ме е позор от нея и ми се желае друга жена да ми беше майка, че желая да е мъртва. Няма да не помни погледа й. Няма да не помни и сълзите й, стичащи се от единственото й око. Нещо в мен трепна за момент, като искра в мрака, само че отмина бързо. След това изпитах още веднъж яд и гняв, че ориста ме е наказала с майка като тази. Наистина този ден беше призрачен.
Андрей ”

За момент изтръпнах! По цялото ми тяло протече ток. Това не беше моят Андрей! Той беше благ, любящ, грижлив. Това не е истина! Не можех да допускам, че въобще може да има някой, който да се срами от майка си, била тя и едноока. В гърдите ми се надигна подобен гняв, който не бях изпитвала преди. Нали и аз съм майка?! Ами в случай че един ден осакатея и щерка ми се срами от мен?
В този момент чух по какъв начин се отваря входната врата. Прибрах небрежно кутията и затворих вратата на килера. Цялата вечер бях доста нервна. Андрей усети това, само че не посмя да ме попита какво се е случило. Винаги чака бурята да отмине, преди да приказваме. Е бурята не отмина, не и довечера. Мълчахме с часове. Опитах се да проникна в душата му и да разбера… Накрая той не устоя и ме попита какво се е случило. Да му кажа какво ми е и с какво да ми помогне. Той на мен?! Взех чашата и я запратих към отсрещната стена. Не желаех да приказваме, нямах какво да му кажа.
Легнах си рано, само че не съумях да заспя. Представях си, че аз съм майката на Андрей и моето дете се срами от мен.

На идната заран Андрей ми остави роза на нощното шкафче, правеше го всяка заран. Имаше и картичка, както всяка заран. В нея пишеше „ Да разтварям очи до теб всяка заран е благословия! Обичам те! ” В моята глава се въртеше единствено една мисъл. Искам да изчета целия дневник. Искам да видя дали тази история има благополучен край.

„ Здравей,
Утре отпътувам. Нямам самообладание да напусна този беден дом. Да изтрия всичко до този миг от живота си. Искам в никакъв случай повече да не се връщам обратно. Заминавам да изучавам надалеч и ще я изоставя, нея еднооката ми майка. Знам, че е грубо, само че не мога по този начин. Не желая нищо в живота ми да ми припомня за нея.
Андрей ”

Иска нищо да не му припомня за нея? Този естествен ли е? Бях на път да си събера багажа, да взема щерка ни Ния и да отпътува доста надалеч. Разлистих идващите страници. Разказваше за срещата си с мен. За сполучливата кариера, която е построил, за сватбата ни, за раждането на дъщеричката ни. Отново ми стана благ, само че за елементи от секундата. И по-късно като че ли някой ми удари пестник да се опомня.

„ Здравей още веднъж,
Беше доста тъмен ден. Днес на вратата се позвъни. Беше майка ми, носеше кошница с рози. Бях я изтрил от съзнанието си до този ден. Дъщеря ми беше с мен. В първия миг се уплаши от еднооката жена на прага ни, само че след това й се усмихна. Отново това възприятие, че съм постъпил неправилно. Отпратих я. Направих се, че не я познавам. Ще я видя другата седмица, като отивам на колекция на класа в родния си град. Дължа й най-малко това. Да мина да я видя. Дъщеря ми стартира да разпитва коя е тази блага жена с розите. Дали е продавачка на цветя и попита за какво й го няма едното око. Замълчах си. Не знаех какво да й отговоря. Още се срамих от недъга на майка си.
Андрей ”

Спомних си този ден. Навън валеше. На вратата се позвъни и Ния и Андрей отвориха. Надникнах за момент да видя кой е. Там стоеше жена с прошарена коса, с едно око. Господи, това е била тя! Защо, Андрей, за какво?
Реших да продължа да чета. Но останах като попарена, когато разлистих страницата на нея пишеше единствено: „ Мама умря! Не знам по какъв начин ще си простя! ”
Не разбирах. Какво се беше трансформирало? Какво го беше трансформирало?
Скоро разбрах. В калъфа на кожения бележник имаше писмо:

„ Мили синко,
Имам рак и несъмнено скоро няма да съм измежду живите. Има нещо, което желая да ти опиша. Когато беше дребен, ти загуби окото си в един случай. Нямаше различен метод да прогледнеш още веднъж. Аз пожелах да ти трансплантират едно от моите очи, по тази причина едното ти око е синьо, като моето. Ти постоянно си се срамувал от моя кусур, само че аз те разбирам и ти прощавам. Сега ти имаш свое семейство и дете и се надявам, че осъзнаваш за какво скрих истината от теб, толкоз години. Винаги ще имам вяра в теб! Винаги ще те обичам! Щастлива съм, че ще мога да виждам света през твоите очи! Ти ще разкриваш през мен една друга действителност! Не плачи за мен, Андрей! Аз ще съм до теб всяка заран, когато се погледнеш в огледалото. Обичам те, момчето ми! Няма думи на света, с които да ти опиша, какъв брой доста те обичам!
Мама “

Ния. Трябваше да взема Ния от детска градина. Когато излезе от постройката и се затича към мен очите ми бяха цялостни със сълзи.
– Защо плачеш, мамо? – сините очи на Ния бяха вперени в мен.
– Очите, Ния, са прозорец към нашата душата! Трябва да го измиваме понякога, с цел да може душата ни да огрява всичко към нас!

Любовта най-често се чете в очите!

https://www.gnezdoto.net