Понякога изкушението е прекалено голямо. Почти си готов да му

Понякога изкушението е прекомерно огромно. Почти си подготвен да му се поддадеш, да си събереш багажа и да избягаш. Да се преместиш в различен град, да напуснеш работа, да зарежеш познатата си реалност, да се дистанцираш от всичките си връзки, да бъдеш офлайн, да пътешестваш без проект, карта и компас. Да обърнеш тил на всичко, което си градил. Да тръгнеш в противоположна посока на това, към което си се стремил. За седмица. За месец. Година. За остатъка от живота си.

Защото това, което е тук и в този момент, те е изморило. И това не е от онази отмалялост, която се лекува с повече сън и блудкав филм в неделя вечер. От друго естество е, защото е настъпила, когато действителността не е дала отговор на упованията ти, разминали са се диаметрално и ти си останал на кръстопътя сред случилото и неслучилото се. Но не можеш да гледаш все през рамо, да се чудиш какво би станало, в случай че беше постъпил другояче... Ако беше следвал по-малко коловоза на „ би трябвало ” и си беше разрешил „ желая ” да дефинира пътя ти. Каквото и да е станало обаче, то е част от предишното. Пред теб в този момент стои задачата да гледаш напред, да се постараеш бъдещето да бъде такова, каквото го искаш. Да работиш за него, а не просто да се надяваш и да го мечтаеш. Да вложиш цялата си сила в това и без непотребни упования, само че с доста отдаденост.

А какво да правиш с сегашното ли, до момента в който балансираш минало и бъдеще? 

Събираш разпилените части от себе си, от разрушеното си сърце и от нараненото си достолепие. Вписваш това в рубрика „ Порастване ” и от насъбрания опит си правиш точни заключения – за себе си, за света, за хората. Разчистваш живота си от непотребното. Избягваш срещи, след които се чувстваш подценен или малоценен като персона. Не поставяш пред себе си клопки, в които падаш с лекост и самичък. Вършиш това, което обичаш, в което те бива и с което правиш света към себе си с една степен по-добър. И може би по този начин по-малко ще ти се желае да