Почти във всяка страна могат да ви разкажат за обширни

Почти във всяка страна могат да ви опишат за обширни подземия, съществуващи в един или различен регион, и за загадъчни случки с хора, които са се опитвали да ги посетят. Особено богата на сходни истории е Южна Америка – континент на вълнуващи открития и невероятни исторически секрети.

Пещерата на духовете

В Перу, недалече от пустинята Наска, известна със своите колосални рисунки, забележими единствено от небето, съществуват пещери, в които съгласно поверията на локалното население, населяват подземни духове.

Повечето входове на тези пещери са заграден от многотонни каменни блокове. Изследването на пещерите почнало чак през 1971 година, откакто бил продънен проход в един от тези блокове…

Спелеолозите дълго се промъквали по заплетените тунели, до момента в който най-сетне не стигнали до голяма зала, в миналото служила евентуално за религиозни церемонии. Незнайни каменоделци покрили нейния под с плочи с геометрични орнаменти, на полираните стени имало изсечени рисунки и знаци, напомнящи писмени знаци.

В центъра стояли 98 каменни олтара, сходни на жертвеници на маите. На всеки от тях имало издълбан улей за стечение на кръвта.

От залата в разнообразни направления тръгвали тунели. Някои от тях били цялостни с човешки остатъци. Най-дългият тунел стигал до океана и отивал под водата. Що за хора са построили тези тунели – никой не знае.

Трагедията под Куско

Свещеният за инките град Куско изобилства от подземия. През 1952 година група откриватели от Франция и Съединени американски щати се спуснали в един от тях. Спелеолозите не възнамерявали да се застояват дълго и били взели хранителни запаси единствено за пет дни. Но се наложило да ги чакат цели две седмици, до момента в който най-сетне на повърхността не се измъкнал единственият жив член на групата – французина Филип Ламонтие. Той бил извънредно отпаднал и не помнел съвсем нищо. Освен това имал признаци на болест с бубонна чума.

От несвързаното му боботене съумели да схванат, че в пещерата са открити гробници на антични царе и голям брой произведения от злато. Скъпоценностите изпълвали десетки зали, само че тези зали изобилствали от клопки, в един от които попаднали спелеолозите. Под тях ненадейно се разтворили плочите на пода и те пропаднали в пропастта.

Ламонтие оживял единствено с помощта на това, че изостанал от другите. Доказателство за думите му бил златен царевичен кочан, направен изобретателно от антични майстори. Сега този кочан е изложен в музея на Лима.

Невероятна находка

Властите се постарали да засекретят информацията за нещастието в подземията на Куско. В локалната преса се промъкнали едвам няколко къси бележки. В тях не се споменавало за златния кочан, само че слуховете се популяризирали бързо и стотици хора се устремили към пещерите в търсене на златото.

За няколко месеца изчезнали без новина повече от 200 души, а малцината, които се прибирали, вместо злато носели чума. Обезпокоени от опцията за зараза, управляващите на Перу наложили възбрана за навлизане в пещерите, а входовете към тях били затворени.

Чак при започване на XXI век откривателят на цивилизацията на инките доктор Раул Риос Сентено се опитал да повтори пътя на експедицията. Но не съумял да получи позволение от управляващите, по тази причина подкупил пазачите на античен храм на няколко километра от Куско, където се намирал входът към един от тунелите. Група от шестима опитни спелеолози отпред със Сентено проникнали в помещението под гробницата, разрушил ключалката на стоманената решетка и тръгнал по дълъг стесняващ се кулоар, който повече приличал – както по-късно написал Сентено, на част от обширна вентилационна система.

Свивайки в странични тунели и спускайки се все по-надолу, откривателите се озовали в тунел, чийто под бил постлан с равни каменни плочи, а стените – облицовани със сребрист метал. Спелеолозите откъртили малко парче от облицовката. Последвалото му проучване открило, че металът по конструкция наподобява на алуминий.

Находката изглеждала изцяло невероятна. Нито един академик не могъл да изясни по какъв начин алуминият е попаднал в праисториическия лабиринт.

Изследователите не могли да продължат по-нататък по „ алуминиевия “ тунел. След стотина метра той се стеснил толкоз, че спелеолозите трябвало да се върнат обратно. Експедицията останала малко подземен и изследвала, по мнението на Сентено, едвам дребна част от подземния комплекс. Гробници и съкровища не били открити, само че Сентено бил сигурен, че откритието следва.

Потомците на атлантите на Пърси Фосет

През 1991 година група британски и бразилски спелеолози проникнали в пещери, които се намират в региона на река Риу Синжу, приток на Амазонка.

През 1925 година в тези места изчезнала безследно експедицията на фамозния откривател Пърси Фосет, който няколко години изучавал този мъчнопроходим регион на Бразилия по поръчка на Английското географско общество. Според сведенията на Фосет в тукашните джунгли живее загадъчно племе на светлокожи индианци, което населява дълбоки пещери и прилежно крие техните входове.

Не било изключено пещерите край Риу Синжу да са подземните жилища на въпросните индианци, за които писал Фосет.

Легендите за съществуването на изоставени антични градове и цялостни със съкровища подземия са публикувани необятно измежду откриватели и пътешественици. Смята се, че тези градове и подземия са основани от оживелите поданици на Атлантида, които след злополуката, унищожила техния остров, се трансферирали на континента.

Фосет считал, че „ белите индианци “ са подивели потомци на атлантите. Първоначално те живели в градове, чиито руини и през днешния ден можело да се срещнат в бразилските глъбини, само че по-късно, под натиска на близките племена, се отдръпнали в подземни пещери, отнасяйки със себе си най-ценното, което им е останало от предците.

Галерията с пауните

Пещерите в региона на Риу Синжу се оказали доста красиви. От сводовете висели сталактити във всевъзможни цветове, стените били покрити с яркочервена и жълта мухъл, образувайки модели, сходни на дантела, постоянно се срещали ручеи и живописни галерии. Но спелеолозите не видели никакви следи от наличието на човек.

Но не щеш ли на дълбочина 70 метра пътя им бил препречен от необикновена каменна плоча. Повърхността ѝ, за разлика от останалите стени, била гладка, което навеждало на мисълта за нейния неестествен генезис.

С помощта на лебедка големият камък бил отместен. Оказало се, че той стоял на каменни шарнири, които работили сходно на панти, а зад плочата се намирал прав и дълъг, потъващ под незначителен ъгъл тунел.

Спелеолозите осветили тунела с мощни прожектори. Стените на подземния кулоар били облицовани с компактно прилепнали една до друга плочи. Всяка от плочите била украсена от изсечено изображение на птица, сходна на паун.

На пода имало два улея, които можело да са употребявани като релси, по които може да са се въртели колелата на натоварени кофи, сходни на тези, на които возят въглищата в мините.

Съобщението за откритието на античната изложба вдигнало доста звук и заинтересувало учените от целия свят. През 1995 година в пещерите под Риу Санжу се спуснала нова експедиция. Тя направила фотоси в галерията с пауните и изследвала прилежащите коридори, изобилстващи от галерии, езера и даже цели реки. Коридорите се протягали на повече от 100 километра и по-скоро някъде се съединявали с океана: в галериите, до които се добрали откривателите, водата била солена. Но и тази експедиция не съумяла да изследва целия под земята комплекс и да откри къде свършват тунелите.

Завесата на тайната

Въз основа на получените сведения учените създали извод, че за основаването на подземни галерии в региона на Риу Синжу са били нужни познания, недостъпни за дивите жители на Амазонияя.

Те не можели да са дело и на инките, чиято власт над тукашните земи била къса. Освен това, както открили зоолози, птиците, изобразени на плочите, не са известни в Южна Америка.

Някои откриватели след Фосет побързали да разгласят находките в галериите под Риу Синжу за материални следи от цивилизацията на атлантите. Други, като да вземем за пример перуанският експерт по антични култури Хорхе Перес, считали, че галериите са построени в доинкската ера от тези, които са построили Тиауанако и прочие мегалитни монументи.

Само в едно били единомислещи всички експерти – подземните галерии, както и храмовите комплекси в Куско и Тиауанако, както и циклопските рисунки в платото Наска, са били за религиозни цели.

По мотив на пещерите има забавно удостоверение от испанския хронист от XVI век Кристобал де Молина. Той оповестява за публикувана измежду индианското население легенда за всемогъщия Отец на Човечеството, който, завършвайки акта на създание на всичко живо на Земята, се отдръпнал в своя под земята свят. Аналогични легенди за подземни богове има в Китай и народите на Сибир.

Тайны ХХ века, №13, март 2010 година